Във фоайето беше прохладно. Невидими климатици обръщаха въздуха, а нащърбените клони  на палмите в огромните саксии целомъдрено се поклащаха: тихо, спокойно, библейски, като за поздрав. Чакаха гости.

     Пиеше чай, болеше го корема от глад, чакаше и той и се поклащаше като палмите; но не точно гости се надяваше да види. Обстановката беше прекалено луксозна за него. Камериерите стояха чинно до рецепцията и наблюдаваха. Вратите се отваряха автоматично; сензорите отчитаха непрекъснатия поток от туристи и като че ли брояха нещо. Хотелът работеше на пълна пàра. Беше разгара на сезона.

     Кихна. Огледа се. Тези невидими климатици изглежда се бяха наговорили да духат точно срещу него. Потрепери без да иска, разтресе се.

     Погледна касовия бон, мушнат свенливо под чинийката. Чаят беше доста скъп, но ще може да плати сметката.

     Вече беше време. Срещата му беше насрочена точно в четири следобед тук, в малкото барче. Погледна строго мобилния телефон, сякаш очакваше по този начин да го накара да звънне. Часовникът показваше две минути след четири.

     – Още нещо ще желаете ли? – попита сервитьорката.

     Откъде се появи? Дори не я видя, че се доближава.

     – Да, ако обичате. Същото. И пак с мед.

     Това не беше обикновена настинка. Душата го болеше. Уж му беше студено, а дланите му се потяха; ледени и горещи вълни го заливаха от горе до долу през няколко минути. Искаше да говори, да не спира: пет години мълчеше, само мислеше и страдаше. Но не биваше да говори. А и нямаше с кого, никой няма да повярва. Тези неща можеше да ги каже само на един човек. Този, когото чакаше. Пък после да става, каквото ще. Понякога една дума е достатъчна, за да убие човек. Като куршум. Опипа нещо отзад, огледа се и нервно посегна да отпие от чая. Нямаше чай. Забрави, че току-що го бе поръчал. Вторият.

     Към пет следобед стана още по-оживено. Деца тичаха по лъснатия под на фоайето, а родителите им крещяха след тях. Палмите продължаваха леко да се люшкат, а букетът, подреден с вкус в огромна мраморна саксия под пищния полилей, събираше погледите на групата германци, които се изсипаха през главния вход. Всичките бяха руси или дори белокоси – влязоха като сноп светлина. Сензорите ги заснеха един по един.

     В шест и половина започнаха да прииждат плажуващите. Джапанки, водни топки и пояси изпълниха помещението. Камериерите сновяха насам-натам. Разпоредителите отвориха странични врати, за да приемат шумните посетителите в лоби бара и в сладкаарницата. Хотелът постепенно влизаше във вечерен режим и вероятно затова лампите светнаха по-силно, климатикът като че ли попритихна.

     Но това вече нямаше значение за него. Мислеше, че когато идва прекалено рано, залезът е сив и тъжен. Не седеше в малкото барче. Не пиеше чай. Не кихаше.

     – Къде е оня нещастник? – изкрещя небрежно, но убедително плешивият баровец, който нахлу парадно в хотела някъде след седем. С него имаше десетина души охрана: набити здрави момчета с просташки вид. – Трябваше да ме чака! Къде отиде?

     Никой не разбра към кого точно беше отправен въпросът, разтрепераха се всички на рецепцията, веднага затичаха нанякъде и след малко сервитьорката, която обслужваше масата, дойде.

     – Той си тръгна, господине – обясни. – Преди около два часа.

     – По дяволите! Говедо мръсно! Не можа ли да ме почака пет минути? Каза ли нещо?

     Момичето се изчерви.

     – Хайде казвай! Остави ли съобщение?

     – Да, господине. Не не знам дали мога да го кажа тук, пред всички.

     Плешивият побесня:

     – Айде говори, ма! Много ми дреме какво е казал! Нито как го е казал. Той е нищожество. Думите му нямат значение. Моли ме за работа и за пари. Ти какво мислиш? Лайнар като другите. Помияр. Е? Казвай!

     – Каза да ви предам, че ще ви чака там... горе. Там сте щели да се разберете.

Шефът млъкна, погледна здравеняците около себе си и помисли. После запита:

     – Къде горе? В ресторанта ли? Или в казиното?

    – Каза само горе. Не уточни къде. – Зениците ѝ се врътнаха. Тя беше усетила какво означава горе по интонацията на клиента.

     – Ха! И това ли само каза?

     – Да, господине. Само това.

     – Не му дължа нищо! Така да му кажеш, ако пак се появи. И не искам да го чувам повече! Никога! Няма да види нито лев, нито работа. Не ми пука, че някога ми е помагал. От никого и за нищо не ми пука. Винаги всичко опира до парите, от пет години не съм го виждал, а сега ми се натриса да ме моли...

     Продължи да говори, докато се отдалечаваше. Сервитьорката седна на един стол да почине. Коленете ѝ трепереха. Този човек излъчваше някакво зло, което смучеше енергията.

     Всички видяха как плешивият се изкачваше бавно, стъпало след стъпало по широкото стълбище към втория етаж. Там имаше казино, точно до входа на ресторанта. Той играеше на машините поне по един час всеки ден преди вечеря. Така изливаше злобата си. Много имаше за изливане, но всички знаеха, че по това време на деня той изливаше в гърлото си първата бутилка уиски.

     Момичето стана и тъкмо се почувства по-добре, когато изведнъж чу изстрела. Гръмна от втория етаж. Крясъци, викове и проклятия се сляха в общата суматоха. Мъжете от охраната се разтичаха.

     Гостите на хотела започнаха да говорят на висок глас. Една жена се разпищя.

     – Какво стана? – попита момичето уплашено, но сдържано колежката до себе си; отново седна на същия стол. Колкото и да ѝ плащаха, нямаше такава заплата, която да излекува страховете. Искаше да напусне това място. Завинаги.

     – Май застреляха шефа – съобщи рецепционистката и вдигна слушалката на телефона, който звънеше; ръката ѝ леко потрепваше: – Добър ден! Да, един момент, ще проверя. Да, има запазена стая на ваше име. На пети етаж, да. За нас ще бъде чест, че ще ни гостувате...

     Проехтя още един изстрел. Ръката на рецепционистката се отвори машинално и изпусна слушалката. Тя клекна ниско до плота и захлупи главата си с ръце.

     Въздухът във фойето вече не беше свеж, беше замръзнал като туристите, свили се на пода с глави между коленете. Стана тихо. Никой не се чувстваше в безопасност. Листата на палмите стояха като изкуствени и в тях имаше нещо ехидно и библейско. Цветята изглеждаха нелепо. Тържественият полилей над тях – също. Сензорите не отчетоха нищо, те бяха само на входа.

     Там, горе, вече бяха и двамата. Срещнаха се най-сетне. Но не се караха, не спореха. Дори не си говореха. Нямаше за какво вече. А и думите понякога убиват. Като куршум.