Във фоайето беше прохладно. Невидими климатици обръщаха въздуха, а нащърбените клони на палмите в огромните саксии целомъдрено се поклащаха: тихо, спокойно, библейски, като за поздрав. Чакаха гости.
Пиеше чай, болеше го корема от глад, чакаше и той и се поклащаше като палмите; но не точно гости се надяваше да види. Обстановката беше прекалено луксозна за него. Камериерите стояха чинно до рецепцията и наблюдаваха. Вратите се отваряха автоматично; сензорите отчитаха непрекъснатия поток от туристи и като че ли брояха нещо. Хотелът работеше на пълна пàра. Беше разгара на сезона.
Кихна. Огледа се. Тези невидими климатици изглежда се бяха наговорили да духат точно срещу него. Потрепери без да иска, разтресе се.
Погледна касовия бон, мушнат свенливо под чинийката. Чаят беше доста скъп, но ще може да плати сметката.
Вече беше време. Срещата му беше насрочена точно в четири следобед тук, в малкото барче. Погледна строго мобилния телефон, сякаш очакваше по този начин да го накара да звънне. Часо ...