4.5.4.5.4.5.4

“Поздрави, Алар Хаволан.”

АРеСкенът със собствено име Абел Вазитрон поздрави с първите процеси, протекли по мисловните му вериги, и стартира собствената си диагностична програма за запознаване със средата.

“Времето днес е хубаво.”

Демийо се усмихна на констатацията и се придвижи по хоризонталната равнина на сканиращия екран. Оглеждаше трикилометровите втвърдени плочи Сол-Иуме за пукнатини на молекулярно ниво.

Тя със захлас наблюдаваше как Хаволан овладява Прима-С.И. Механичната, бездушна скованост на огромния робот изчезна в мига, в който Хаволан влезе в аксесия с него. Движенията му, целия му облик придобиваше друга осанка под въздействието на одухотворения си оператор. Плавните манипулации, общата скорост на прехвърчащите в информационния хаос изчислителни процеси, синхронът… всичко това бе поето от Хаволан. Той крепеше поверените му подчинени в обща стабилност. Насочваше и обуздаваше индивидуалността на всички отделни елементи, и оформяше от тях здраво споен екип.

Нарко-сливателната аксесия навлизаше в третото си денонощие, когато Хаволан получи призив да посети Великия Бран Протарий на Протанида[1] и трябваше да прекрати работата си. Изминалите два дни бяха изпълнени за Демийо със силно вълнение, и Карсара усети ясно щастието й. Тримата работеха в общ синхрон, и въпреки, че Хаволан странеше от прекалено интензивно сливане с Демийо, М-М-А остана поразена колко различно го усещаше. Променен до неузнаваемост. Той бе… емоционален.

Когато Хаволан се отдели, Демийо рязко помръкна. Хармоничната й мисъл се разбърка и тя също напусна аксесията. Хаволан не я видя повече през този ден.

Совалката на Карсара го остави на орбиталната заходна платформа на Протанида, където го чакаше капсулата. Спускането по лентовия тунел до повърхността отнемаше известно време и Хаволан се загледа в хоризонта на ширналия се космически пейзаж. На планетите от Г-ААР-Хоа не се използваха транс-порти[2], тъй като смущаваха чистотата на био-полетата. Капсулата се отдели и се плъзна безгрижно надолу.

Отделен от зоркото, вечно следящо присъствие на Карсара, останал най-сетне сам, Хаволан се срина. Тревогите, напрежението и старателно прикриваната паниката го повалиха, коленете му се подгънаха и той се свлече на пода. Разгърна сетивата си, непрекъснато заглушаващи г-аар-итния шепот в кръвта му, и нежния им ромон най-сетне достигна до съзнанието му.

Малтро-Мохан-А бе тази, която се грижеше за него. Тя слушаше несекващата, вечно струящата информация от г-аар-итния процесор, бе наясно със състоянието му във всеки един момент. Знаеше как да се намеси без той да я усети, защото нищо не трябваше да отклонява вниманието му от свръх натоварената и отговорна работа.

Но сега Хаволан се разтвори напълно и почувства колко огромна бе умората му. Тялото му буквално стенеше под смазващата тежест на дълго трупаното изтощение. Беше много жаден и трепереше от студ, в ръцете му нямаше сила, а насълзените му очи разкривяваха причудливо заобикалящата го среда. Бе прегрял осезаемо от системното претоварване и го болеше. Много. Усещането го изненада, сякаш бе неканен гост в собствения си организъм. Бе пренебрегнал няколкото часа, нужни му да се възстанови заради призива на Бран Протарият. Да, безспирният цикъл на дългите нарко-сливателни аксесии, редуващи се с кратката отмора бяха съсипващи, но всъщност психическото изтощение бе онова, което никоя ускорена физическа регенерация не можеше да излекува.

Не бе изпитвал досега нищо подобно. Знаеше само, че можеше да преживее всичко друго. Винаги бе успявал да впрегне правилно вроденото си превъзходство. Да прояви силата на тялото и духа, за да заличи всяко колебание и проява на слабост. Той бе от рода Латрийва, и дори без да го съзнава, то беше там – закодираното в гените му съвършенство.

Докато не го призова Бран Протарият. Това преля ръба на самоконтрола му. Нямаше надежда за самозаблуда. От Великия не можеше да скрие нищо, неговите сетива виждаха далеч отвъд настоящето и отвъд материята. Хаволан знаеше, че е усетил шока, преживян от г-аар-итите в съня, а също и неговия собствен. Той единствен бе в състояние да дешифрира случващото се, да даде отговор на страховете му. Но Хаволан не искаше да знае.

Бляскавата космическа чернота се потопи в зелената пелена на горния атмосферен слой. Облачната покривка бе рехава и скоро разкри божественото великолепие на Протанида. Гъвкавият тунел кривна и промени посоката си на юг, към владенията на Великия Бран Протарий.

Красотата на полетата и планините отнеха тегобата на мислите му. Стана му по-леко, г-аар-итите се развълнуваха. Всичко му бе мило в този пейзаж на губещи се във висините върхари и хълмист релеф, където се виеха потоци на водовъртежи и прозрачна растителност пълзеше в ниското на дърветата. Хаволан вдигна поглед към небето и несрещаната на никой друг свят многослойна светлина. Атмосферата на Протанида премоделираше лъчите на звездното светило и ги превръщаше във вълни от спомени. Те навяваха много мисли и картини. Светлината на този свят винаги му бе действала така, като противоотрова. Дали това му възприятие бе вменено от г-аар-итите той не знаеше, но бе станало неразделна част от него.

Извърна силно глава и обърна лице към слънцето. Очите му реагираха светкавично, за да го предпазят от светлинния удар. Тогава, за един единствен кратък миг той оказа контрол върху онзи мускул на зеницата, позволяващ й да се свие. Предупреждението пропищя в кръвта му, но той го игнорира и вродените интегрални вътре-ириси[3] се разтвориха… Болката жегна зрително-сетивните му рецептори и го пречисти от студа. После притвори клепачи.

Синьо-зеленото владееше околността, която обитаваше Бран Протарият. Тези два цвята приемаха всякакви форми и се наслагваха в разнородни степени на твърдост. Докато още се съвземаше от омаята и вцепенението, капсулата кацна и без да съзнава крачките му сами последваха познатия път. Стъпките му го въведоха в Храма, но той изоставаше далеч зад тях. Когато най-сетне ги настигна, просторните зали го посрещнаха със своята собствена светлина, и отново го заляха отнесените му чувства. Г-аар-итите бяха в екстаз. Песента им завибрира в него, после се слегна и го обзе умиротвореност. После дойдоха ароматите. А след това и звуците.

Хаволан трепна и се отърси от всичко. Вдиша въздуха, който подобно на светлината се носеше на талази. Аморфната осанка на Бран Протарият търпеливо изчакваше опиянението му да премине. Лице той нямаше, но Хаволан безпогрешно разчиташе неговата изразност. Тя бе по-скоро проекция в съзнанието му, улесняваща общуването им. Великият се усмихна.

-Добре си дошъл.

Гласът в ума му бе гладък и плътен. Сумракът се сгъсти и всички възможни сини и зелени засветиха със собствена интензивност. Виолетовото също се появи, и се застоя.

Залата не беше точно зала, имаше множество високи сияещи колони с вплетени във вътрешността кристали, но не и конкретен под, нито покрив. Неопределената физическа форма на протанидите не се нуждаеше от сгради и ограничения. Само комуникацията с другите раси го изискаше.

-Велики Таессо.

Хаволан се поклони и примижа. Обвиващата Великия енергия заслепяваше чувствителните му очи. Хаволан заслони вродените си интеграли, за да може да издържи на и без това силното му излъчване. Бран Протарият се отдалечи. Ауричната му обвивка се сливаше с меката и сияйна плът, около която трептяха различни трансформации.

Великият се гмурна и се уви около Хаволановото тяло за няколко кратки мига. После се отдръпна.

-Страданието ти много ме изненадва. Откъде идва тази болка?

Великият нямаше нужда от очи, за да усети излъчваната от гао-дермариите[4] топлина, докато се опитваха да охладят опасно прегрелия организъм на Хаволан. Тя се бе повишила значително по време на спускането към повърхността. Дори гривните[5] по ръцете му бяха започнали да сияят. Изуми го спокойствието на Хаволан, който сякаш не усещаше нищо. Вместо това след кратко колебание му разказа как отново го е споходил същия сън. Таессо познаваше тази история, знаеше за онзи първи път. Тогава отново, както сега бе повикал Хаволан, силно обезпокоен от следите, които тези присъници бяха оставили върху материалното и енергийното му тяло. Отпечатъците на нещо непознато бяха нашарили на петна иначе съвършено здравата му аура. Такива смущения Бран Протарият никога не беше виждал и се изпълни с лоши предчувствия. Великият имаше сетивност, която надхвърляше границите на очевидното, и тя безпогрешно му подсказваше посоката, която щеше да поеме тази битка при повторна подобна криза.

Недалеч от Хаволан, който търпеливо очакваше следващите му думи, въздухът потрепери и затрептя като мираж. Илюзията се уплътни и се втвърди в гладък постамент.

-Виждам колко яростно се бориш. Радвам се.

-Мисля, че… Страхувам се – пророни най-накрая. – Страхувам се, че този път съм много уморен.

-Наистина си. Щом спусна завесата пред погледа си. Никога не си отклонявал очи от аурата ми.

-Нямам сили за това. Простете ми.

-Какво говориш, няма нищо за прощаване.

Хаволан чуваше плъзгащия се в тялото му шепот, докато Таессо общуваше с г-аар-итите на родния им език.

-Разкажи ми за многоизмерния скенер Абел Майо.

-Май няма много за разказване. Но имаше много за сглобяване.

Таессо се подсмихна в ума му, което бе равносилно на бурен смях. Той можеше да долови шеговитите и ироничните нотки в гласа на Хаволан, и да реагира правилно. Това бе умение, което Протанидите бяха изучавали дълго, а именно да отделят вътрешното състояние от онова, изразено на повърхността, и да не бъркат двете. Само така успяваха да разбират по-пълнокръвно събратята си берим-изтари.

-Подочух, че си интегрирал органичен компютър в дешифриращия процесор.

-Да. Последно поколение Корней.

Таессо подсвирна.

-Как го накара да работи в екип с процесора?

-Имам си начини. – Двамата си размениха усмивки.

-Ясно. Ето къде си се изтощил така. В опитите си за до принудиш да следва подавано от по-нисш интелект тера-символно кодиране[6].

Хаволан просто кимна.

-Преборил си константна променлива. – Сега бе ред на Хаволан да се усмихне. Похвалите на Великия не се печелеха лесно. Висш програмист и сгланд-физик, Таессо бе посветил живота си на любимата си Вариантна Аконстанта[7], въз основа на която се градеше селективната математика[8]. Хаволан бе най-талантливия му и проникновен ученик, който не само следваше, но провокираше и често изпреварваше своя ментор. В редките пъти след съзряването си, когато Хаволан бе идвал да го посети двамата прекарваха чудесно времето си заедно, говорейки на един език, обследвайки една и съща вселена, споделяйки една и съща страст – сгланд-комбинаториката. Или по човешки казано, Таессо изпитваше истинска гордост, когато наблюдаваше в какво се бе превърнал Хаволан, и колко огромна бе дарбата му.

Всички строители от рода Латрийва се обучаваха на Протанида след съзряването си, и тази традиция се спазваше от дълбока древност. Отчасти чисто физическата трансформация на младежите го изискваше, а отчасти и коренно противоположната система на обучение, която остро се различаваше от тази на Латрийва. Двата свята извайваха у бъдещите строители напълно несъвместими качества – учеха ги да са силни, и слаби; да горят, и да са хладнокръвни; да изпитват болка и удоволствие, и да не изпитват нищо; да се контролират, и да губят контрол; да виждат дълбоките членения на сгланд-символите, и да “заслоняват” очите си; да търпят, и да не издържат…

-Голяма красота си сътворил там горе. – Таессо кимна по посока на намиращия се в далечната Ербидарска орбита АРеСкен.

-Доста често го чувам напоследък.

-Нетипичен е за теб. Променил си се.

“Безмерни Вселени!”, възкликна вътрешно Хаволан. Казаното прозвуча досущ като закъсняло ехо на Демийо. Но наместо да затъва в самосъжалението на погрешни изводи, той продължи:

-Във въображението си го виждах същия. Винаги съм успявал да изкарам наяве точно копие на онова, което си представям наум. Така беше и сега.

-Но, убеден съм, дори в представите ти красотата му не е била така поразителна.

Великият се отдалечи отново и се засуети около изникналия недалеч каменен постамент. После се отдръпна и Хаволан подскочи като опарен. Инстинктът му реагира много преди причината да достигне до съзнанието му. Блъсна го до болка познатата гореща стена на най-омразния и желан спомен, който познаваше. Хаволан залитна и тръгна назад. Цялото му същество ахна, наравно с г-аар-итите в кръвта му. Той направи няколко крачки и гърба му се удари в някаква твърдост.

-Хаволан.

-Махнете го…!

-Хаволан, момчето ми! Успокой се!

-Махни го!!!

Усети, че се свлича, но нещо… без значение какво го обгърна около гривните и го задържа… Мъчението, което полуделите г-аар-ити щяха да завихрят из тялото му ако откажеше да я изпие… Не, той просто не можеше да откаже, той го искаше, повече от тях го искаше, цял живот, векове наред… Г-аар-итният шепот в ума му се изви в стенания, главният процесор бе обезумял и гласът му го подлудяваше… бяха жадни, изплашени, толкова уморени… Хаволан се разкрещя, завладяха го халюцинации за ужасната им самотна смърт, видения за неговата собствена кончина, гао-дермариите по кожата му засияха като синя лава… Горещината бе толкова яростна, че я усещаше като течен лед по вените си…

Моана…!

Това беше. Той вече знаеше, че е обречен. Трябваше да се предаде… беше въпрос на време да се предаде. Вече нямаше връщане напред,… нямаше връщане назад, нямаше утре, сега, вчера, време, космос, пространство… Нищо. Не че не бе опитвал, беше се борил. Много дълго… Таессо вдигна малката стъкленица, наля в малка съдинка… С нищо не можеше да сравни аромата й в цялата му позната Вселена…

Даа. Както отдавна, преди много, много време. Двете отстоящи на векове една от друга точки на съществуването му се приближиха, и се припокриха в една. Вселената се завъртя, преобърна се и пак му предложи същото – страдание. Зависимост. Но не за ден, година-две. За цялата му останала вечност.

Мисълта му забави ход. Май губеше съзнание. Дано Великият се смилеше над него, дано излееше в устата му няколкото глътки моана против неговото желание! Дано разбере правилно отказа му! Всички те го бяха предупреждавали, че може да не успее да я забрави никога… Таессо също му описваше очакващото го възможно най-обективно. Предатели! Никой не му беше казвал какво наистина го чака. Защото от моана нямаше отърване. Нямаше преодоляване. Нямаше отвикване до края…

…Веднага след раждането, на всяко бебе берим-изтари се имплантираше ауричната искра, която щеше да носи до живот. Така г-аар-итите в кръвта на новороденото, получени от майката, оцеляваха извън опеката на майчината аурична искра. Детето разполагаше с минимално количество г-аар-ити в кръвния си поток до навършването на определена възраст. След преминаването й количеството им трябваше да се увеличи, и то не бе дело на организма, а идваше отвън. Насищането зависеше от общественото положение по йерархичната стълбица, и като стоящи най-високо Галаитите преживяваха най-голямото. Да. Преживяваха…

Нечий ум шареше из разбърканите му мисли, но Хаволан го отблъскваше ревностно. По тялото му успокоението вече търсеше пролуки към трескавия му ум, но той не се поддаде. Нямаше да преживее всичко отначало, никой и нищо не заслужаваше… Нито дълг, нито род, нито цялата Вселена…!!!

…Настъпваше зрелостта. Децата се превръщаха в мъже и жени. Тогава всички отпътуваха за Протанида, където се поставяше началото на тежкото им обучение. Оттам започваше началото на предначертания им път. Там Великите учени Протаниди вливаха огромното количество г-аар-итната маса и г-ортан, с които насищаха до максимум кръвта им. Шокът за организма и психиката не можеше да се сравни с нищо друго. Или пък можеше… със сладостта на моана… Спазмите, пълната загуба на контрол, вцепенението на парещия студ, който сковаваше дишането… Лавина от милиарди стресирани микроскопични организми, щуращи се хаотично, стенещи пронизително като хванати в капан, докато Г-ААР, главния процесор не овладееше напълно всяко едно миниатюрно късче съзнание. След успокоението, идваше ред на трансформацията. Първо започваше изплитането на гао-дермариите от вкарания в кръвта г-ортан. Рисунъците им носеха неповторимостта, подобно на генетичния код. Те бяха проявата на творческата индивидуалност на колективното г-аар-итното единение. Дермариите бяха прекрасни, уникални, интегралите им се виеха по кожата като сложна мрежа от преплетени лабиринти. Те бяха нужни за отвеждането и отделянето на излишната топлина – продукт на ускорения метаболизъм и високоскоростната клетъчната регенерация. После г-аар-итите превземаха с изумително стремление всяко кътче на новия си дом. Хаволан не можеше да забрави как тялото му се разкъсва отвътре, докато те подсилваха всяка кост, мускул и орган, до последната клетка. Агонията беше неописуема. Тялото му бе станало много тежко, в началото му бе невъзможно да се движи, но после г-аар-итите възстановиха силата му. Невероятната скорост, с която го променяха влудяваше с неистовия огън, който излъчваха, с болката, която му причиняваха, с неестествената свръхчувствителност на подобрените му сетива… И преди всичко с болката. Тя не изчезваше, не отслабваше, не позволяваше да бъде подтискана… Беше се превърнал в огромен възел нестихващо страдание, което нищо не можеше да уталожи.

Нищо. Освен няколко глътки моана. Сладки, утоляващи…! Колко малки бяха тези глътки! И все недостатъчни… Тези глътки тогава му ги даде Великият Таессо, точно както му ги предлагаше сега. Моана бе елексир бистър и лек, безвкусен, неопределен като вода, но с незабравимо ухание и силна аура. Бе пристрастяващ, упойващ, опияняващ, създаваше вечна зависимост. Не всички Галаити изпитваха нуждата от моана, за да понесат кризата, но Хаволан затъваше все повече в болестта на насищането. Тежката реакция на тялото му бавно, но сигурно го отравяше. Нещо в него, нещо дълбоко и много древно отхвърляше сякаш собственото му съществуване…

…Както сега.

Хаволан отвори очи. Великият Бран Протарий докосваше с ефимерната си плътност слънчевия му сплит, където ауричната искра сияеше. Трептенията й се уталожиха.

-Успокой се, сине.

Хаволан напрегна мускули и бавно се изправи. Разтърсваха го тръпки от студ, гадеше му се. Таессо изчака докато се увери, че младият Алар се държи на крака, и се отдалечи.

-След онази ауро-честотната кома видях отсенките на странните аурични вибрации, който си понесъл, но нямах представа…

Хаволан се опитваше да озапти бясното препускане на сърцето и дробовете си. Въздухът не му стигаше. Подпря се и се свлече по твърдата стена. Гласът му излезе с хриптене:

-Отхвърлям я, знам.

Великият Бран Протарий нямаше лице, но ако имаше то щеше да е сгърчено по човешки от съкрушителна скръб…

-Започнало е отдавна, още тогава, с насищането. – Хаволан шепнеше в сумрака на сияйния въздух.

…Ако можеше да пророни дори една сълза, то Великият щеше да го стори за любимия си ученик. Ако можеше…

 -Знам ли, уви… Невъзможно е да се каже. А може би дори още по-отдавна.

Великият се плъзна безшумно, спря недалеч и тихо рече:

-Не съм виждал подобно нещо през безбройните векове на битието си, но ето че и това доживях. За всяка вселенска вероятност си има причина, и време. Дошло е времето да стана свидетел на подобен феномен. Но, о, как ми се искаше да не беше при теб…

Таессо направи тежка пауза.

-В енергийното ти тяло са се появили пукнатини. Сега те са зейнали, огромни като пропасти, и са толкова настоятелни, че и физическата ти обвивка започва да ги усеща. Био-полето ти трепти в непозната равнина, с несвойствена честота, като че променя излъчването си изначално. Но не от искрата идва промяната, а отвътре, от много по-дълбоко.

Не, Хаволан. Тялото ти не отхвърля ауричната искра. Душата ти отхвърля тялото.

Великият Бран Протарий с леко, почти призрачно движение пое съдинката от каменния постамент, и го поднесе на ученика си. Беше пълна догоре. Хаволан въздъхна с облекчение и я пресуши до дъно.