Жената, седяща срещу мен, се беше отпуснала удобно назад и четеше книга. Известно време бях съсредоточен върху кръстосаните ѝ крака, но тя така беше погълната от произведението, че дори не забеляза нахалния ми поглед.  Или може би беше свикнала с подобно поведение и вече не обръщаше внимание.
Пътуването щеше да е дълго, особено за мен, защото отивах на чуждо място, сред непознати хора, с намерението да поправя живота си. Не съм в първа младост, в нея оставих мечтите си, но реших, че е крайно време да имам нормален живот – нещо, което в родната ми страна граничеше с невъзможното.
Зачудих се, дали и тя пътува със същата нагласа, дали отива на почивка в Канада или при свой роднина?
Изглеждаше около 25 годишна, и въпреки че беше седнала, не беше трудно да определя, че е висока, може би почти колкото мен. Стройна, с малък бюст и дълги крака. Ах, тези крака…
Кичур от тъмнорусата ѝ косата от време на време падаше върху очилата ѝ, а тя с грациозен жест го отместваше, само за да повтори движението малко по-късно. Разглеждах я внимателно и ми направи впечатление, че чертите ѝ по отделно, като изключим очите, не бяха красиви, но всички взети заедно оформяха едно доста чаровно и запомнящо се лице, в което никак не бе трудно човек да се влюби, а имах предостатъчно време това да се случи.
На няколко пъти се опитвах да завържа разговор, но тя отговаряше уклончиво или разсеяно. Явно доброто ѝ възпитание пречеше да ми тегли една, за дето я занимавам.
Мина още час време, тя стана и отиде някъде- вероятно до тоалетна.
Инстинктивно дръпнах книгата от стола ѝ, за да видя какво толкова е написано в нея, че да попречи на комуникацията ни.
Прехвърлих набързо увода, както и началната глава – историята подозрително напомняше фактите нашето пътуване. Прелистих напред с идеята погледът ми да се спре на нещо,  но такова нямаше. За сметка на това финалната част ме смути.
„Трите години в пансиона и последвалият брак по сметка ме накара да проумея, че любовта приключи в момента, в който други хора се разпореждаха с нея, я аз бях пионката в ръцете им. Незначителен инструмент за сексуални удоволствия, чиято крайна цел е да роди деца.
Въпреки консервативното ми възпитание, човешката болка от у мен надделя и избягах. Работех почти година в един бар на околовръстното, за да събера пари за билет. Наложи се няколко пъти да пусна на шефа, но за сметка на това имаше бонуси, а той забрани на посетители и персонала да се закачат с мен. Избрах по-малкото зло.
След като успях да набавя нужната сума, се качих на самолет с презокеанска дестинация – колкото се може по-далеч от всичко познато. Срещу мен седеше отчаян мъж.Суровото му изражение, вероятно години наред тренирано, не показваше вътрешния му мир, но очите… в тях имаше безкрайна тъга и същевременно гледаше краката ми с интерес. Мъже…
 Чудех се, дали да не се разкрача, за да го смутя, но не исках да давам грешни сигнали.
А той беше красив. С одухотворено лице и високо чело, разделено в средата от бръчка, която явно илюстрираше мъдростта му,  заедно с неизбежните големи очи. Вярвам, че са имали смразяващо излъчване, което беше изтласкано назад от умора и отчаяние. Беше пълен, и същевременно доста подвижен.
Определено го харесах и мисля, че можех да го коригирам за няколко месеца физически  – с фитнес, секс и ябълки. А после да се оженя  за него и да му родя деца.
Ето такива налудничави мисли ми идваха за съседа по седалка.“
Не можех да повярвам, че това се случва. Изглеждаше абсурдно. Явно беше неин личен дневник, но кога по дяволите е успяла да го напечати, че даже с история от бъдещото?
Оставих го на мястото и съсредоточено я изчаках да се върне.
-    Каква е тази книга? – започнах направо.
-    Моят дневник – отговори нервно.
-    Как е възможно вътре е да описан полетът ни, в това число и аз?
-    Ах, ти! Кой ти позволи да ми пипаш нещата? – изсъска тя.
-    Не ми отговори на въпроса?
-    Няма и да ти отговоря, ако продължаваш със същия тон!
-    Стюардеса, възможно ли е да се преместя на някое от свободните места, защото тук се задушавам?
-    Да, господине. Последвайте ме.
Станах и погледнах спътницата си по неволя, без да мигна. Нямаше и следа от отчаяние в погледа ми, а на негово място прескачаха зелени искри, под сключените вежди.
Вместо да я уплаши, това я развесели, и ми махна приятелски за довиждане, след което отвори книгата си и зачете, все едно, че нищо не е станало.
„Понякога  се чудя, Господи,  наказваш ли ме или ме предпазваш?“