Кам седеше на перваза с лице към покоите на кралица Херенити. Тъмни сенки го закриваха и ако не беше проговорил дори нямаше да го забележа.
- Не. - отвърнах. - Просто имах нужда от въздух.
Пристъпих бавно към момчето, което ми беше спасило живота като внимателно следвах движенията му.
- Ела. - скочи той от перваза и протегна ръка към мен. - Нека махнем тия дрехи с ужасен цвят и се присъединим към празненството.
Погледнах надолу към затворническите си дрехи и установих, че не се бях преобличала или къпала от три дни.
За миг се вцепених.
- На празненството ли?
- Аха. - рече той кимайки многократно и ме дръпна за китката.
- Но, празнуващите не ме харесват особено! - хленчех след Кам докато ме теглеше след себе си.
- Белия цвят не вдъхва привлекателност на никого. - увери ме той. - Щом се преоблечеш даже няма и да те познаят.
- Но... - започнах аз когато Кам спря и ме издърпа пред себе си като ме бутна в една мрачна стая.
- Няма "но" . - рече той настоятелно и светна лампата на стаята в която се намирах. - Имам позволение от кралицата да те пусна във дрешника й за да си избереш нещо. Побързай.
- Но Ка... - Кам тръшна вратата под носа ми още преди да изрека името му.
Застанах с гръб към вратата, притеснена за празненството на което явно не бях желана, а Кам настояваше да отидем.
Не разбирах едно, защо Кам все вървеше след мен? Не, че е досаден или неприятен, а именно обратното, именно това, че е много близко до съвършенство го прави... съвършен... а се мотае с мен.
В този миг дрешникът ми направи впечатление. Щом обърнах внимание на стаята за пореден път онемях.
Тук всичко беше на универсално ниво, прелестно и величествено...
Дрешникът представляваше малки гардеробчета със закачалки без врати, простиращи се чак до тавана, а тавана беше на три метра от главата ми. Във всеки гардероб имаше рокли от един цвят, а щом един цвят не се побереше само е един гардероб, дрехите бяха слагани във втори и трети. Всъщност дрехите бяха само рокли със все възможен дизайн.
Зачудих се как се достигат роклите на най-горните гардероби, но в полезрението ми попадна стълба на колелца, като тези в библиотеките.
... като тези в библиотеките ли?!
Тръснах глава. Умът ми отново произведе странен израз.
Прехапах долната си устна и въздъхнах тежко щом се сетих какво ме чакаше ако още бях при Светлите и кажех нещо подобно.
Усетих парене в очите щом спомена за "приятелите ми" ме споходи, които така и не ми помогнаха.
Обаче не се бях замисляла, ако някой от тях беше на мое място и аз стоя от страни и ги наблюдавам как си заминават с агония и паника в очите...
Ъъ... не, нямаше да стоя и просто да ги гледам... Дори и при мисълта на подобно нещо не звучи истинско, умът ми не го възприема като нещо което бих извършила.
Леко почукване ме измъкна от мислите ми. Отворих вратата и подадох глава навън.
Кам стоеше със гръб към вратата, тресейки се, нервничеше.
- Още ли не си готова?! - изсъска той потресен. - Побързай!
Тръшнах вратата без да кажа нито дума.
След около десет минути излязох от дрешника, пременена в алена рокля над коляното и приятни, удобни сандали в тон със роклята. Бях забола косата си със шнола, която й придаваше обем, който всъщност нямах. Бях зърнала мивка в края на стаята и много се бях зарадвала щом установих, че има течаща вода. Поотрих кожата си от всякаква прах и петна още от бягството си.
С изненада установих още нещо, самите дрехи те правят да изглеждаш добре.
Спомних си преди три дни, сутринта преди да ме арестуват, как бях решила, че изглеждам стара, а всъщност дрехите са ме правили да изглеждам по този начин. Сегашната алена рокля, (като между другото никога не бях обличала нещо подобно, освен черния комплект със бях кант от Кампуса) ме караше да изглеждам по начин по който наистина ми харесваше.
Поглеждайки към Кам, който отново висеше на перваза, загледан на някъде, очевидно не ме бе усетил, кога съм излязла.
Изглеждаше красив...
- Явно много искаш да си на това празненство, а? - рекох аз щом се приближих до него.
В този миг нещо неочаквано се случи. Кам извърна светкавично ръка към мен и опря хладното острие, което държеше в ръката си до шията ми.
Студена тръпка полази по цялото ми тяло. Имах чувството, че ще започна да се гърча от страх. Преглътнах тежко като внимавах да не мърдам много за да не ме порежи.
- О, не! Ужасно съжалявам! - проплака той и смъкна острието веднага щом осъзна какво прави.
Скочи от перваза и отстъпи няколко крачки назад, изплашен.
- Наистина съжалявам. Аз... просто се бях загледал и не те чух кога си излязла и... и понякога правя така. - взе да се оправдава той почесвайки се по главата. - Даже, напоследък доста често, ъмм, не знам защо. Вероятно съм под стрес. Извинявай.
Той за момент млъкна и се втренчи в мен.
-Кажи нещо. - подкани ме той.
- Очевидно ти трябва почивка. - рекох накрая и отново преглътнах.
Кам кимна виновно и отстъпи още няколко крачки назад, сякаш се страхуваше да не би да ме нападне отново.
- Страх ли те е? - попита ме той.
- Вече няма значение. - поклатих глава. - Нека отиваме на празненството.
Изведнъж Кам стана някак разгневен.
- Как така да няма значение?! Това е същото като да те питам: Вярваш ли ми?
- Аз...
- Кам! - женски глас проехтя зад мен. - Къде се губиш, бе? Търся те от часове.
Тя със бързи крачки ме размина и тикна клечестата си ръка в неговата.
Загледах се в далечината отвратена от наглостта на тази девойка.
- Няма ли да ме запознаеш с приятелката си? - попита момичето като повдигна глава надменно.
Погледнах към Кам, който не сваляше поглед от мен. Гледаше ме някак виновно.
Но защо ще се чувства виновен? За това че има приятелка... Пълни глупости.
- Аз съм Зина, викат ми Зи. - представих се аз, щом видях, че Кам няма желание да ни запознае.
- О, ти си новодошлата! - въодушеви се девойката. - Аз съм Телия.
Протегнах ръка за да се ръкуваме, но Телия стоеше срещу мен като с погнуса измери ръката ми с поглед и се изсмя злобно.
- О, горката. - кикотеше се тя. - Явно никой не ти е казал, че Тъмните не се ръкуват, все едно са селяци!
От възторг, Телия сякаш изплю последните думи, особено "селяци" .
Очевидно това бях за тях...
- Телия, моля те. - започна Кам. - Не бъди толкова груба.
- Хм. - изрече тя надменно и се притисна още повече към Кам. - Отиваме ли на празненството?
Кам светкавично вдигна глава за да ме погледне, но в този момент реших да ги разкарам. Дразнеха ме страшно много.
- Да, да, отивайте. - рекох аз, но говорех само на Кам. - Аз ще се оправя.
Кам отвори уста сякаш да каже нещо, но Телия го изпревари.
- Разбира се, че ще се оправиш. - рече тя през зъби. - Моя Кам не ти е екскурзовод!
-Телия. - Кам използва предупредителната нотка от гласа си, за да кара Телия да млъкне, но очевидно бе, че тя го въртеше на малкия си пръст.
Моя Кам...
- Какво? - престори се на изненадана тя.
Взеха да се отдалечават от мен, щом чух отново гласът на Телия както и своето име, но бяха прекалено далеч, че да разбера какво говори тази надменна девойка за мен.
Въздъхнах и реших да тръгвам вече, за да мога да ги следя, защото излъгах, когато казах, че ще се оправя.
Не бях запомнила пътя добре и имаше риск да се изгубя.
Вървях бавно, но следях с поглед Телия и Кам как вървяха един до друг и се смееха заедно.
Изведнъж осъзнах, че отново съм до басейна от който беше излязла онази гола жена. Загледах се към басейна, като очаквах да излезе отново и се бях приготвила да изчезна ако се беше случило отново, но нищо не се случи. Басейнът беше празен.
Вероятно всички бяха на празненството.
Приближих се до басейна в средата на помещението и най-сетне успях да видя какво има от другата страна на басейна. Отново коридори. Значи това не беше стая, а главния коридор от където всички влизат и излизат. С басейн...
Наведох се и се загледах във водата. Тя беше прозрачна с цвят на тюркоаз. На дъното имаше не облепени плочки като в Кампуса, а растения. Сякаш басейна беше малък океан или море. Прекрасни камъни стояха струпани около басейна, като предположих, че са за по-голямо удобство. Прииска ми се да вляза.
- Плуваш ли? - плътен глас проехтя в празния коридор.
Обърнах се рязко и от сенките излезе мъж, долу горе на 25-28. Съмнявах се да има 30 години. Изглеждаше симпатичен и очевидно беше единствената компания, която щях да получа сега.
- Не. - отвърнах. - Не и сега.
- Че защо? - усмихна ми се той.
- Не съм в настроение.
Мъжът кимна разбиращо и се приближи.
- Аз съм Бол. - представи се той като вдигна ръка свивайки юмрук.
На ръката му проблесна златна гривна, подобаваща милиони възли.
Местех поглед от гривната към Бол с недоумение.
- Нямам представа как се поздравявате. - започнах аз. - И преди малко дори ме нарекоха селянка.
Бол избухна в смях.
- Вярвам, че си се срещнала с Телия. - позна той.
Кимнах мрачно.
- Тя има нестандартен речник. - рече той, но явно осъзна, че не ми се говори точно за това момиче, като се приближи по-близо. - Всеки има такава гривна. Щом се запознаем или просто се поздравим по между си допираме гривните.
- Сега разбирам. - рекох аз. - Обаче аз нямам гривна.
- Така е, но само защото си нова. Ще получиш щом кралицата те приеме.
- Тя ме прие. - отвърнах аз.
- Но това е страхотно! - въодушеви се Бол. - Значи със сигурност ще получиш.
Усмихнах му се аз и огледах коридора.
- Вероятно искаш да отидем на празненството?
- Ъм... - започнах аз неуверено, като се чудех какво да измисля за да откажа, но тогава се сетих, че Кам ще е там и осъзнах, че дори би било забавно да гледаш някой, който изглежда толкова силен, а в същото време бива въртян от някой толкова крехък като Телия.
- Може пък да не отидем?
- Не, нека отидем. - рекох.
- Решено. - рече Бол и ми подложи ръка като истински кавалер.
Поне момчетата в Кампуса правеха това...
Мълчахме известно време, а аз дори не забелязах, че не си говорим.
Стигнахме вратите отвъд които звучеше същата приятна музика на която по-рано се бях натъкнала.
Бол отвори вратите със напън и цялото великолепие на празненството ме обгърна.
- Така и не разбрах името ти.
Погледнах към Бол сякаш за първи път го виждам и премигнах.
- Зина, името ми е Зина. - провикнах се аз, за да може да ме чуе.
Беше станало още по-шумно и още по-населено.
- О, като принцесата-воин. - подхвърли Бол.
- Какво? - сепнах се аз.
- Нищо. - изкиска се той. - Нещо за пиене?
Кимнах и двамата се отправихме към бара.
Минавайки покрай хората, забелязах колко странни тоалети имаха. Видях жена със прозираща рокля, като отдолу не носеше нищо. На гърбът на роклята бяха пришити ангелски криле, които... всъщност изглеждаха като... истински.
Жената с ангелските крили ме погледна и и крилете й се размърдаха толкова оживено все едно бяха част от нея.
- Не са истински. - прошепна Бол като беше разбрал към кого гледам. - Настроени са да се движат със всеки мускул на гърба ù.
И да не вярвах, че са истински, и да ми бяха казали преди да ги видя, бях впечатлена. Никога не бях виждала подобно нещо.
Жената ми се усмихна и разбрах коя е. Беше същата гола жена от басейна, която ме гледаше с перверзен поглед.
Преглътнах тежко буцата в гърлото си и извърнах поглед.
Щом стигнахме бара и се настанихме на щъркелите Бол поръча нещо което никога не бях чувала за себе си.
- Ти какво искаш?
Огледах бара като първобитна и не можах да позная нито едно от изложените питиета.
- Ъм... нещо без алкохол? - предложих аз.
- Шегуваш ли се? - изсмя се той. - Забавлявай се! Нали за това сме тук.
- Не ми се пие. - отвърнах невинно.
Бол изви глава към мен и ме изгледа.
- Е, добре. - съгласи се той. - Дай едно Ро.
Барманът кимна и след секунда сервира пред мен някаква лилаво-жълта течност. Бодна едно блестящо чадърче от едната страна, а от другата резен нар.
Изгледах напитката с недоверие и Бол отново се изсмя.
- Не е отровна, даже е много приятна ако не пиеш алкохол. - увери ме той.
Вдигнах чашата предпазливо и отпих малка глътка. Сладко, но и леко горчиво.
- Умря ли? - попита ме той с усмивка.
- Харесва ми. - съгласих се аз.
- Радвам се. - рече той и глътна своето питие на екс.
Изгледах го подозрително и сърцето ми леко се сви.
Аз съм сама на този бар, със мъж, които срещнах преди броени минути. Какво правя за бога?
- Извинявай ако съм те стреснал. - смути се Бол. - Днес имах напрегнат ден и това питие ми дойде много добре.
- Май, не си единствения с напрегнат ден. - щом изрекох тези думи видях Кам.
Тъкмно се настаняваше срещу мен със Телия на една маса близо до бара. Щом потъна в сепарето, което очевидно бе много меко и удобно погледът му се прикова върху мен.
Сведох глава към чашата си и отпих отново.
Казах си, че ще бъде интересно да го наблюдавам близо до Телия, но щом го видях не пожелах да го погледна повече, особено със тази досадна жена до него.
Щом напитката се разля из устата ми усетих по-различен вкус от този които усетих първия път. Горчивината бе изчезнала.
Погледнах косо към Кам, които не сваляше очи от мен и се заговорих със Бол.
- Е, можеш ли да ми помогнеш да си изясня някои въпроси?
- Предполагам. - кимна той развеселено.
- Когато бях при кралицата тя спомена, че Светлите лъжат за това което се е случило със Земята. Радиацията и така нататък. - започнах аз.
- Ако ще ти казвам истината, бих искал аз да ти задам един бърз въпрос. - рече Бол.
Кимнах.
- Как се чувстваш като Тъмна? - попита ме той.
- Хм, не мога със точност да кажа, - наведох се към него - но за сега съм просто щастлива, че не умрях.
Порив на смях се надигна в мен и в същото време Бол се изсмя шумно. От това още повече ми стана смешно.
- Ух, сигурен ли си, че няма алкохол в това. - посочих аз към напитката си още смеейки се.
- Неее. - гласът на Бол стана още по-плътен и като говореше сякаш удължаваше всяка дума. - Самооо безалкохолноо и леекк стимулл...
Усещах клепачите си натежали, а накъдето и да обърна глава сякаш виждах на кадри. Догади ми се.
- Аз.. ще отида до.. - не можах да се изкажа, защото щом слязох от щъркела, краката ми поддадоха и ако не беше Бол да ме хване, щях да се свлека на пода.
- Хейй, хейй, по-полекаа. - чух го да казва. - Хайде да се махнем от тук.
Бол преметна ръката ми през вратът си и ме поведе извън помещението.
Имах усещането, че ще се тропясам на пода всеки момент.
- Какво ми има? - изсумтях аз.
- Нищо, нищо. -рече той и се намъкнахме във някаква стая. - Хайде да те оставим да починеш.
Постави ме на леглото седнала, но аз не се задържах и паднах на земята по лице. Усетих лека болка, но състоянието ми не позволяваше на нито едно от сетивата ми да работи правилно.
Последното което помня бе, че Бол заключи вратата и бях останала с него насаме, но се чувствах толкова изтощена и тежка, че не можех да помръдна. Затворих очи и заспах.
---------------------------------------------------------
Мижава светлина се процеди през клепачите ми и отворих очи. Отново бях някъде, в някаква стая, напълно непозната.
Наистина трябва да спра да правя това...
Всъщност бях във същата стая със...
Тогава се сетих. Бол.
Скочих от леглото и на среща ми стоеше Кам, седнал на един стол скръстил ръце на гърдите. Сякаш ме бе чакал да се събудя.
- Добро утро, как спа? - попита дрезгаво той.
Втренчена в него, скочих от леглото и забелязах, че съм още със алената рокля, която точно сега приличаше просто на червен парцал.
- Какво стана? - изплашена се въртях из стаята.
- Бол стана...
Премигнах няколко пъти, опитвайки да си спомня, защо се бях чувствала така.
- Сипал ти е нещо в питието. - отвърна Кам сякаш прочел мислите ми.
Необуздана ярост се надигна в мен. Стиснах зъби, защото ми се искаше да извикам.
- Ще го убия!
- Нищо не ти направи. - рече Кам и скочи от стола щом се засилих към вратата.
Без да го слушам отворих вратата със раз и изхвърчах.
- Зина! - провикна се той зад мен. - Чу ли ме какво ти казах?
- Не ме интересува! - процедих през зъби. - Пак ще го убия.
- Не се занимавай с него. - извика Кам отново явно търчеше зад мен, но нямах намерение да оставам длъжна на Бол за това, че ме беше дрогирал.
- Знаеш ли къде е? - рязко спрях и се обърнах към Кам.
- Зина...
- Знаеш ли?!
- На бара.
На бара, на който бяхме заедно. Щом се сетих къде се намира се огледах и се ориентирах по басейна в коридора. Хукнах на там.
- Зина, остави го!
Без да обръщам повече внимание на Кам, се отправих към бара. Щом стигнах до помещението, където все още протичаше празненство, забелязах Бол на бара моментално.
Няколко жени се бяха насъбрали около него смеейки се на шегите му.
Засилих се към него и още преди да си помисля какво ще направя извиках:
- Бол!
В момента в които Бол се обърна, свих лявата си ръка във юмрук и го стоварих върху лицето му.
Той се свлече на половина от стола-щъркел и обърна уплашения си поглед към мен.
- Стига. - изписка той. - Стига ми толкова!
Лявото му око беше тъмно лилаво. Долната му устна имаше двойна подутина. Носът му беше покрит със лейкопласт, а скулите му посинели от счупения нос.
За момент се сепнах.
Какво се бе случило с него?
- Кой ти причини това? - попитах го аз, опитвах се да се владея, но гласът ми ми изневери. - Казвай!
- Кам. - изхлипа той. Кам, ми причини това!
© Палома Todos los derechos reservados