На сянка се вирее трудно, оцеляват плевелите и съвсем малка част от култивираните растения, онези с по-щастлива съдба. Но това не е урок по ботаника, нито пък някакъв друг вид урок.

Никой не мисли за собствената си сянка, за това каква е, къде е, кога идва, кога си тръгва. Сянката е едно от нещата, които сме склонни да прежалим в името на каквото и да е, подобно на нещо напълно непотребно. Не съм се замисляла за моята, докато не разбрах, че влача твоята.

За спомен ли е, за награда, за наказание? Да я използвам ли, да я похарча, да я изям, да я изпия? Умее ли да върши нещо полезно? Нямаш представа, но как да имаш след като дори не знаеш, че е при мен. Не си я подарил, не си я изпратил, дори не си я забравил, защото изобщо не ти е пукало… нека не звучи като обвинение.

Питър Пан шиеше сянката за петите си, беше ужасно притеснен, че би могъл да я загуби. Умно момченце.

Тази работа със сянката може да е много глупава, но може и да не е.  Ако оставиш отпечатъци по нещо, по-късно, при определен интерес и положени усилия, някой би могъл да те намери… Ако забравиш вещ в хотелска стая, по-късно, при определена добронамереност, някой би могъл да ти я върне и респективно да те намери. Какво правим обаче, ако изведнъж открием, че чужда сянка се е закачила за петите ни? Трябва ли сенките да се връщат на собствениците им?

Чудя се, колко от теб самия има в това нещо, напомня силуета ти, напомня лицето ти, ръцете, краката… но всъщност е само тъмно петно, даже по-скоро е само контур, очертание без съдържание. Реално те няма, нереално също. Тъмно петно на паважа, даже не мога да те стъпча, ей така, за удоволствие. Не прави нищо, не иска нищо, не пречи, тежи, сърби, боли… нищо, абсолютно безидейно нещо и все пак го нарекох „нещо”… Падаш, ожулваш коляно, почистват раната и ти казват да не пипаш, за да заздравее. Само тридесет секунди след това започваш да ровиш в нея… ей така, защото дразни, едно нищо, но дразни. Предполагам, че това е причината, поради която изобщо съм забелязала сянката, захващайки се с нея и съдбата ù правя точно като това с коляното - ровя, соля, обръщам се, за да я видя, питам се, питам те, говоря си с нея, човъркам с надеждата поне да заболи или да ме обземе лудост.

Тя няма да си тръгне. Не иска или аз не я пускам. Много мразя, когато си намеря нещо и да трябва да го върна… Сянката е останала, изтървала влака, сбъркала спирката или нещо подобно, или пък в куфара ти не е имало място. Все тая. Аз обичам спомените си, но едва сега разбирам, че всички те са сенки.

Господ здраве да дава на производителите на албуми за снимки! Ако не бяха те, сега със сигурност подире ми щеше да се влачи цяла сенчеста делегация, а не само твоето смешно „нещо”. Просто допускам, че сенките си имат срок на годност, както всичко останало и в момента „суркам” най-прясната. Няма да се излагаме я… 

Колко ли? Не знам. Докато ми мине.

На сянка се вирее трудно, а в нечия сянка се настива, свиваш се. Някой обаче са особено нахални. Един пък ù казах, да вземе да стане, да пооживее, за да ù кажа две думи като хората, но тя отказа, каза, че била само една сянка, нямало какво да говори с мен, обидих се… доста се позасегнах.

Обява:

„Намерена е сянка - средна на възраст, на ръст и килограми. Не отговаря на никакво име и не идва, колкото и да я викаш. Предлагам възнаграждение за този, който успее да я разкара”

Все още си седи при мене.

Влача я и понякога много я моля да оживее, да каже дума поне, ей така, колкото да не е без хич. Не иска. Оказа се, че в сенките няма нищо друго, освен сянка естествено – мрак от минали времена. На кого му е притрябвал мрак? Нека не изглеждам груба, не съм нелюбезна, щом Вселената повелява, нека имам сянка, но поне да е моята собствена…

Моля те, грижи се за сянката ми. И тя, като твоята, не умее нищо, напомня ме, но не много, прилича на мен, но не съм аз… тъмно петно на паважа. Така трябва. Не помня да съм я оставяла, не съм я подарявала, моли се да се окаже малотрайна, защото твоята се оказа със срок на годност, близък до този на тухла. Само това ми идва на ум сега, просто се сетих, че ако твоята е при мен, то моята със сигурност не е в Париж.

Който има главоболие, той може да се радва, защото това доказва, че има глава. Който влачи чужда сянка, той може да се радва, защото това доказва, че някога не е бил сам.