ХАТИЛ / ВОЙН – ШАМАН

/Разказ – игра/

УВОД / ПРОЛОГ

                        Беше средата на Септември. Студено и ветровито времето не жалеше никого. Идваше зимата, но при все тази студенина, която ги посрещаше те не се отказваха. И не само това. Те дори още по-настървено нападаха, защото там откъдето идваха беше по-лошо. Там откъдето идваха бе адски студ и затова бяха решили да се оттеглят и да се заселят по на юг. Но и на юг не ги чакаха незаселени места. Не! Там отдавна имаше хора, които се възползваха от по-благоприятният климат и забравили що е война, мирно и тихо си живееха. Това бяха миролюбиви селяни, свикнали с покровителството на Рим. Те бяха тъй наречените” гали”, отдавна свикнали да са под властта на римския император. А Римската империя беше силна, дори много силна. Римският император здраво държеше юздите на властта. Не че нямаше преврати и други подобни, но по важното бе, че който и да управлява, Рим винаги разполага с огромни легиони. Това бе огромна войска и до този момент никой не се бе осмелил да си помисли за освобождение. Римската империя беше империя, а това означаваше много завоювани земи.. Тези земи в продължение на много години са се завоювали, отвоювали и пак завоювали, за да стане традиция в Рим най-главното да бъде войната. А за войната се иска войска, която пък трябва да се поддържа. Как? Ами или да завоюва и граби или да се взимат своеобразни данъци от завоюваните; или ако може и двете. Но никой не можеше да отрече и падението на обособилата се вече Западна Римска империя. И точно тогава като гръм от ясно небе, върху земите на Западната Римска империя се изсипаха множество варварски пълчища. Това бе /както го нарекоха по-късно/ първото Велико преселение на народите. Когато си говорим за него, думите просто увисват във въздуха и замират там. То просто е Великото преселение на народите и въпросната дума „великото” не позволява да бъде осъзнато от някой наш съвременник. Но то е било страшна гледка. Хиляди души /огромно число за онова време/ като рояк пчели с дивашки викове се нахвърляха върху селищата и убиваха, грабеха и накрая пируваха. Това правеха и готи, вест готи, франки, хуни и всички племена, които римляните нарекоха варвари.

                        Та беше средата на Септември...Студено и ветровито...

-         Умри куче проклето – едър варварин тъкмо забиваше тежкия си меч в корема на един войник – Римска тенекия. Пфу - презрително каза той и с отвращение извади меча от агонизиращия войник.

 До него друг груб мъжага се биеше с друг римски войник. Хатил /така се казваше мъжагата – едър варварин/ се обърна към тях двамата и нанесе тежък удар в гърба на римлянина. От сблъсъка между двата метала се чу метален звън, но той бе кратък, тъй като последва втори удар с тежкия меч, който просто натроши гръбначният стълб на нещастният войник.

Хатил се огледа. Наоколо лежаха множество трупове на римски войници един прободен отпред, друг отзад, трети отстрани, а четвърти без глава. Те бяха може би десетки, или десетки-десетки. Всъщност това беше краят на битката и от двата легиона не бе останал и един жив римлянин. Хатил се завъртя бавно на 360  и с въздишка на разочарование каза/попита:

-         Свършиха ли вече?!

Погледна своя приятел, на когото току що беше помогнал с последния римлянин и добави:

-         Е, не че е хубаво да са много, ама тоя път много бързо ги изтрепахме. Чувствам, че съм роден за тая работа. Също като тия професионални войничета в тези смешни тенекиени одежди.

-         Хатиле, Хатиле! – отговори му с въздишка оня. Ти си странен човек. Не ти стига, че затри половин легион, ами още искаш.

Двамата мъже се засмяха и се отправиха обратно към лагера си, който бяха построили предишната вечер на километър от бойното поле.

Хатил прегърна другарски приятеля си, прекоси поредния труп и му каза:

-         Слушай, са мой човек. Това наш,те жени са лоша работа. Абе здрави жени са те ама ми е писнало от такива. На тези приятели – той размаха меча си небрежно, но така че да обхване римляните /по-точно техните трупове/ - имат много крехки и следки моми. Да вземем да отидем в близкото село, онова дето го опустошихме оня ден и да опраим по една, а?

-         Абе ти само за това ли мислиш? – сепна му се оня весело и разтегли една усмивка.

Хатил го погледна, разсмя се и добави:

-         За това, за войни и за хубаво печено свинско. По тези места има много диви свине. – допълни той.

Така сладко приказвайки си двамата продължиха да вървят и скоро стигнаха до лагера.

Междувременно към тях се бяха присъединили и другите живи след битката варвари, които от време на време доубиваха по някой ранен /да не се мъчи/. В лагера си устроиха празненство по случай голямата победа. /Макар Хатил да не бе много доволен от малката бройка два легиона/. По-младите мъже- момчетата бяха наловували диви свине и на големи огньове, запалени от жените, ги изпекоха.

-         Няма да ни е лесно – каза вожда, когато всички годни да носят оръжие мъже  /а те бяха всички до един, защото продължителността на живота по онова време не беше повече от 45-50години/ се бяха събрали – оказа се, че тези земи са завоювани от тенеките /римляните/. А те са многобройна армия, която знае да се бие.

Разнесоха се гласове на роптаещи варвари, а по-гласовития Хатил отбеляза:

-         Е, още по-добре! Тези и без това ми се сториха малко. Откога чакам да взема меча в ръка и да погубвам вражески хора.

-         Хатиле – вожда малко повиши тона. Ти внимавай какво казваш, защото Боговете ни изпратиха победата и ние трябва да им благодарим. Не забравяй, че не си само ти и че и ние дадахме много от хората си- той погледа малко едрия варварин и след това като реши, че му е дал урок се обърна към другите и продължи – Разбрах само, че тези тенекиени войни са обединени в нещо като съюз, който се разпада. Те са се разединили и ние все пак имаме своя шанс.

Разнесоха се одобрителни възгласи и след като стихнаха вожда продължи.

-         Освен това много други племена като нас ще ги нападнат. Затова трябва да нападнем и да стигнем да града, който тенеките наричат Рим и да го опустошим. След това ще можем да се заселим и заедно с други племена от нашите земи да се обединим и да заживеем задружно. Ние ще победим, а след това ще станем непобедими.

Този път възгласите на варварите станаха по-силни и окрилени от думите на своя вожд /а той определено бе добър оратор/ дружно казаха „Победа!” и се заловиха за печеното свинско..