- Не, нямаме свободни стаи, всичките са заети – каза на сносен английски рецепционистът.
Германчетата унило провесиха носове. Това беше третият и последен хотел в малкото погранично градче, където им отказваха. Те бяха златокоси и синеоки, красиви с една чуждоземна хубост, може би това трогна мъжа зад преградата, та той додаде:
- Ако продължите по тази главна улица, накрая има къща за гости, попитайте там.
Хензел и Гретел се засмяха. Това бяха истинските им имена, с които ги бяха нарекли родителите им, страстни почитатели на братя Грим и често им повтаряха, че както в приказката, така и в живота и от най-трудното положение винаги има изход. Осемнайсетгодишните близнаци тъкмо бяха завършили средното си образование и след месец щяха да са студенти по история в университета.
В Интернет попаднаха на легендата за Бастет, върховната египетска жрица на религиозно течение, за което котките са били свещени животни. Тракийка по произход, тя бе пожелала да я погребат в Странджа планина. А известна пророчица предсказала, че наистина тук е саркофагът, изписан с послание на тайнствен език. Запленени от прочетеното, младите хора решиха да дойдат и на място да проверят. Знаеха, че преди четиридесет години е имало разкопки, прекратени скоро след началото им. Надяваха се, че все някой над шейсетте ще да е чул или видял нещо и ще сподели с тях, а те от спестяванията си щяха да му се отблагодарят. Щеше да е фурор, ако намереха каквото и да е било и да го публикуват във Фейсбук.
Вече бе късно. Решиха да вечерят в бара на хотела. Хапнаха, пийнаха от евтината тук биричка, купиха са бутилка „Узо“, после метнаха раниците на гърбовете си и десетина минути след това намериха посочената къща.
На развален английски човекът им обясни, че има и други гости, но че една от стаите е свободна и те се настаниха. Извадиха мобилните си телефони и побъбриха с родителите и приятелите си. Хензел отвори бутилката, почерпиха се и както бяха уморени, питието бързо ги замая. Въодушевен, Хензел запя със силен глас „Враг“ на „Имеджин драгонс“. Пееше и пиеше, пиеше и пееше за историите, които щеше да научи и враговете, които щеше да победи. Стана един часá през нощта.
Внезапно вратата се отвори и собственикът на къщата нахълта зачервен и разгневен.
- Вън! Out! Out! – извика той. Грабна раниците им и ги изхвърли на улицата. От устата му се изля порой от думи на развален английски, разбраха само, че има и друга къща.
Хензел вдигна дясната си ръка и посочи надясно по пътя, който перпендикулярно пресичаше края на главната улица:
- Натам ли? – попита той.
Човекът закима с глава, влезе си и ядосано затръшна вратата след себе си.
Отново нарамиха раниците си и закрачиха надясно по пътя. Хензел продължи да пее песента още десетина минути, докато чистият и хладен въздух не го отрезви. Вървяха мълчешком. Пътят ставаше все по-тесен и по-стръмен, един час мина, но къща нямаше. Решиха да повървят още половин час, ако не я видят, да се върнат обратно. Продължиха.
Десетина минути след това чуха шум, който ставаше все по-силен, зърнаха и светлина. Излязоха на голяма поляна. На нея имаше спрени микробус и два камиона. Фаровете им осветяваха мъже с резачки, които събаряха бор след бор. Щом ги видяха, мъжете спряха работа и ги наобиколиха. Бяха десетина, мустакати и небръснати. Започнаха гръмогласно да им се смеят и да се побутват един-друг. Човекът, който им беше водач, нареди нещо, един от тях отвори вратата на микробуса, извади въже и върза краката им с него, а ръцете пред телата им – със „свински опашки“.
- Шефе, шефе, като свършим работа, ще се позабавляваме - подвикваха си мъжете.
Бутнаха ги в микробуса, хвърлиха и раниците вътре и хлопнаха вратата.
Седнала на пода, Гретел се разплака. Не откриха Бастет, а бандити.
- Но защо не намерихме къщата? – промълви учудено Хензел.
Умълчаха се. По едно време Гретел продума:
- Хензел, помниш ли какво ни каза възрастната германка на летището в София? Да внимаваме, защото в България е обратно – като кимат с глава, това означава „не“, а когато въртят глава наляво-надясно, това е „да“. Човекът е искал да ни каже да вървим не надясно, а наляво.
През стъклата на автобуса проникваше светлината от фаровете на камионите.
Ами сега...
Хензел се сети за съвета на родителите им. Трябва да има изход. Затътри се по задник до раницата си, бръкна в страничния джоб и извади джобното си ножче. Отварачката за консерви бе безполезна, но острието щеше да свърши работа. Дотътри се обратно при Гретел, преряза „свинската опашка“ и освободи ръцете ú, после и тя – неговите.
Развързаха въжетата от краката си. Батерията на неговия телефон бе паднала, но нейният бе зареден на тридесет процента.
Хензел звънна на 112:
- Обаждат се Хензел и Гретел, моля, помогнете ни!
- Момче, ти майтапиш ли се – чу той отсреща мек женски глас на немски през смях.
- Не, госпожо. Ние сме германски туристи. Тук в Странджа бандити ни вързаха и затвориха в кола. Сега режат дървета, единият камион вече е пълен, скоро ще натоварят и втория. Помогнете ни, моля!
- Добре, момче, не изваждайте сим-картата от телефона, ще ви локализираме и ще пратим хора.
Младежът и девойката полека отвориха вратата, взеха само телефоните си и бързешком се шмугнаха в гората. Вървяха тичешком надолу, но не по пътя, а близо до него.
След петнадесет минути видяха да приближават коли със сини лампи и излязоха на пътя. Две полицейски коли и два джипа спряха. От тях слязоха полицаи, военни от граничния патрул и хора от близкото лесничейство. Качиха младежа и девойката в едната полицейска кола и тя пое към градчето, останалите продължиха нагоре към поляната.
- Имате късмет, че бяхме наблизо, проверявахме за мигранти – обърна се към тях сержантът, седнал на предната седалка. А-а, и сим-картата, все едно е белите камъчета от приказката, по които ви намерихме. И аз съм я чел, чета я и на сина си – засмя се той.
- Вече минаваше три часá сутринта, Хензел гледаше тъмната гора и се сети за песента. Да, всеки може да ти е враг, но най-страшният враг е притаен в теб самия, на него не трябва да обръщаш гръб, да си нащрек, защото той може да те тласне към злото, бутилката или дрогата. Отсега нататък, реши Хензел, щеше да е по-отговорен и добре да премисля всичко, особено когато някой друг разчита на него. Уморена, Гретел спеше, доверчиво облегната на рамото му.
© Margarita Vasileva Todos los derechos reservados