– Не разбирам! Трябваше да съм бесен, да крещя, да чупя всичко, което ми се изпречи. Искам да съм ядосан, по дяволите.

– Хм, може би порасваш.

– Виждаш ли, говоря ти сериозно, а ти ми се подиграваш.

– Не, не. Сериозно. Слушам те.

– Не знам какво ми е! И преди са ме уволнявали. И преди се е случвало да хвана гаджето си в изневяра. Да ми се счупи колата и по пътя за сервиза, да завали пороен дъжд. Е, не ми се беше случвало в един и същи ден, но… Мисля, че имам проблем.

– Чакай да уточним, за протокола – Значи не си разстроен заради жената, колата, дъжда и работата, а си разстроен, че не си “достатъчно” разстроен?

– Не. Точно там е работата – Изобщо не съм разстроен. И се радвай, че съм достатъчно умен, за да ти следя мисълта.

–Чакай малко. Искаш да кажеш, че след такъв ден, никой човек или предмет не е пострадал? Не беше ли ти човека, който потроши цяло заведение, защото бармана си позволи да ти даде пукната сламка. Леле, може би наистина порасваш.

– Не, не е това. Не е само ядосването. Нищо не ме вълнува, от известно време. Мисля, че вече не умея да… чувствам.

– Уау. Хайде да си облечем поли и да си лакираме ноктите. Пич, ти сериозно ли? Приятел си ми от първи клас. Познавам те по-добре от себе си. Това е най-обикновена фаза. И ще отмине както всичките ти фази.

– Не е фаза, по дяволите. И нямаше да ти го кажа ако се случваше само с мен. Обърни внимание на хората! Всички се държат адски странно.

– Да, прав си мамка му. Трябва да направим проучване. Хайде! Да започнем от близкия бар и ще продължим към следващия. Аз черпя! Ти си безработен!

– Това ли ти е решението – Да се напием?

– Това приятелю, е решението за всичко.

– Ти си най-отчаяният оптимист, когото някога съм срещал...

– Корекция – Аз съм единственият, неповторим и уникален, отчаян оптимист, когото някога си срещал.

– Сигурно защото си последният. Някой ден, хората ще се редят на опашка, за да зърнат някой като теб.

– Аха! Представи си колко мангизи за пиячка ще изкарвам.

Собственият ми смях ме събуди. За кой ли път вече сънувах, този спомен. Сякаш се беше случило преди векове. 

Разтърках сънено очи и чух дразнещият звук на камерите. Проследяваха всяко мое движение. Досадни мухи, които бяха на път да изстискат последните капки разум, от главата ми. Единственият звук, който чувах бяха те и собственият ми глас, с когото отказвах да говоря вече доста време. 

Отначало бях по-смел. Дори се опитвах да комуникирам с другите хора, през огромните стъкла. Но това беше преди. Преди да разбера, че освен бронирани, стъклата са и звукоизолирани. Преди да разбера, че няма шанс да се измъкна от този затвор.

За мен беше затвор. Никой не ме попита дали искам да бъда тук. За хората отвън обаче, това беше “Хомопарк”. Мисля, че за тях, ние сме някаква откачена форма на изкуство, или нещо такова. Копелетата, които ни натикаха тук направиха милиони на наш гръб. Нарекоха ги “откриватели на изчезващи видове” и “спасители на малкото останали хора, които умеят да чувстват”. Да!“Спасители”! Сякаш да те затворят в стъклен ковчег, за да те наблюдават бездушните създания навън, беше спасение.

– “Чувстващите хора са прекалено слаби и раними за да оцелеят във външния свят! Ние ще ги приютим. Ще им създадем добри условия на живот и кой знае, някой ден може да научим нещо от тях. Повярвайте ни! Те ще се чувстват като у дома си.”– така казаха на малкото ни защитници. 

И те разбира се, повярваха. Тогава все още имаше хора, които се бореха за правата на другите. Но вече няма. Никой вече не се чувства ощетен, наскърбен, обиден. Няма стачки, бунтове, войни. Нищо не се случва. Никой не пита "Защо?" Дори новините са по 5 минути, в 3 от които говорят за времето.

“Новите хора”– така се наричаха. Никой вече не си спомняше как бяха станали такива. Единствената причина ние, “чувстващите” хора, да доживеем да ги видим, беше, че всеки ден, ни инжектираха серум, който не позволяваше на клетките в телата ни, да стареят.

Ние бяхме едни живи статуи, които напомняха на “новите хора”, какви са били някога. Приличахме на музеен експонат на хомо сапиенс – разумният, чувстващият човек. Зоопарк - хомопарк. Идваха цели групи за да ни изучават. Сигурно пише за нас в учебниците.

“Новите хора”, бяха новото стъпало в еволюцията. Както винаги се случва, хората губят някое качество, за сметка на друго. Изгубили сме способността да вървим на четири крака, за да се научим да стоим на два. Изгубили сме повечето от вродените си инстинкти, за да се научим да мислим. И сега изгубихме способността да чувстваме, за да не се самоунищожим.

Разума и чувствата се оказаха несъвместими, за това природата или Създателят, или каквото е там, реши да си прибере едното.

Сега разбирам, че сме били един провалил се природен експеримент, продължил около 2000 години. Нищожен къс време, в сравнение с милионите години през, които е съществувал човека. 

Разум и чувства – взаимно изключващи се човешки качества. Все пак, именно “великият” ни разум, ни докара до изобретяването на автомобилите задвижвани от петрол, оръжията или атомната бомба. Не беше ли великият ни разум причината за първата, за втората световна война. За изтреблението на цели народи. За глобалното затопляне, което почти успя да унищожи планетата.

Замислих се как започна всичко. Мисля, че очите ми се отвориха след онзи съдбовен разговор, който не мога да спра да сънувам. Просто тогава отказвах да повярвам. Годината беше 2012-та. Хората тъкмо бяха започнали да се съвземат от икономическата криза, докарала до фалит редица държави. “Втората велика депресия” – я нарекоха и то заслужено. Ето един пример, как не умеем да се учим от собствените си грешки. 

Хората така се бяха втренчили в парите, че забравиха за опазването на планетата. Продължаваха да изсичат горите, да замърсяват въздуха, да консумират всяко едно благо. “Когато се откъсне тревичка, цялата природа потрепва” – беше написал някой. Е, ние изтръгнахме сърцето на природата. И природата разбира се ни наказа. Земетресения, вихрушки, градушки, торнадо, страховити бури или задушаващи суши. Част от земята се беше превърнала в непроходима пустиня, където нищо не можеше да оцелее. Половината свят изчезна, заедно с половината хора на планетата.

После изчезна петролът. Беше въпрос на време да изгорим запасите си. Големи и малки държави, се обърнаха една срещу друга. И вместо да търсят начин, да се обединят и да се справят с проблемите, започнаха да си обявяват войни и да водят дълги, безмислени битки. Положението изглеждаше безнадеждно.

Тогава от една малка държавица – земя, не по-голяма от човешка длан, един млад учен, успя да създаде енергия, от морската вода. Представяте ли си чудото? Безграничен източник на безплатна енергия, който никога няма да се изчерпа. Безкраен източник на гориво и топлина за целият свят. Енергия, която не замърсява природата и която винаги е била там, просто хората, не са знаели как да я използват.

Мирът настъпи точно толкова бързо, колкото и войната. Започна да се изгражда наново, всичко унищожено. За жалост, на този етап, процесът по “обезчувствяването” беше почти завършен. 

След всички понесени удари, хората спряха да чувстват. Защитна реакция или инстинкт за самосъхранение. Все едно… Може би ако чувстваха, нямаше да могат да се справят с всички тези изпитания. Може би нямаше да оцелеят. А не беше ли това основната цел на човечеството – оцеляването.

От тогава не е минал и ден, без да се запитам – За добро или за лошо се случи това? Подарък или наказание беше тази промяна? А аз? Аз какво бях? Обикновен дефект в системата? 

Но знам едно! Заедно с добрите чувства като любов, състрадание, вяра, си отидоха и лоши човешки качества като, омраза, мъка и разбира се алчност. Благодарение на това, “новите хора” се превърнаха в една креативна, находчива, напредничава, нова раса. 

Без лошите и добрите чувства, съзнанията им бяха заети само със създаването на нови неща, като съвършени сгради, автомобили, машини и лекарства. И всичко новооткрито, беше подарявано на света. Просто никой не намираше за нужно да забогатява от откритието си. С изключение на собствениците на нашият странен парк. Въпреки, че щом могат да почувстват алчност, то и те би трябвало да са затворени като всички нас.

Знаех, че някъде в зоопарка има екземпляри умеещи да чувстват лоши неща, но никога не бях ги виждал. Те бяха в напълно различен сектор от нашият. Може би защото както добрите чувства, така и лошите, бяха заразни.

Насилих се да стана от леглото. Често ми се случваше напоследък. В момента, в който се изправих, то се прибра в стената.Това спестяваше място. Завивките и чаршафите се дезинфекцираха всеки ден. Кафето, закуската и вестника, ме чакаха, както всяка сутрин. Настаних се в неприлично удобното кресло, като разбира се всяко мое движение беше проследено от камерите. Вероятно бяха създали платено виртуално пространство, където “новите” да могат да ни наблюдават денонощно. Умно! Поне не ми се налагаше да гледам бездушните им физиономии.

И така, след закуската и кафето, следваше гледане на телевизия, обяд, дрямка, взиране в нищото, разсъждения, вечеря и сън. Бях си създал чудесен график. Но малко по малко, бях започнал да забравям предишния си живот. Ярките ми спомени, сега се бяха превърнали в бледа сянка, която се появяваше все по-рядко.

– “Поне все още умееш да сънуваш”-казах си. Повечето хора, бяха изгубили тази си способност. И ето го – качеството, заради, което бях станал част, от това фрийк шоу – оптимизъм.

ОПТИМИСТ – беше изписано с огромни букви над килията ми. Вече нямах име, нямах същност. Имах табелка – Роден – 1985 година; Обитавал територията на Европейският съюз; Открит в естествената си среда; Общителен; С желание за комуникация; Оптимистът е изчезващ вид, вписан в червената книга; Характеризира се със способността си, да вижда винаги добрата страна на хората и събитията; Живее сам, но обича социалните контакти; Храни се предимно с растителна, преминала термична обработка храна, въпреки че според вида си, е хищник; Любима напитка – бира (Ферментирал ечемик, ароматизиран с хмел. Притежава нетипична горчивина. Не се произвежда и консумира след забраната за употреба на алкохол).

МОЛЯ, НЕ ПРЕСКАЧАЙТЕ РЕШЕТКИТЕ!

МОЛЯ, НЕ ХРАНЕТЕ ЕКСПОНАТИТЕ!

БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ИЗБРАХТЕ “ИЗЛОЖБАТА НА ЧУВСТВА!”

Цял живот си бях мечтал да постигна нещо, да направя нещо с живота си, да променя нещо, а единственото, което умеех сега, беше да чувствам. Що за талант? Искаше ми се да можех да го скрия и да изляза, но как да скриеш подобно нещо. Лицата ни, жестовете ни, начина ни на изразяване, бяха толкова различни, че щяха да ме намерят за нула време. 

И дори да можех да избягам, къде щях да отида? Всички, които бяха като мен, вече бяха тук. Отначало, разбира се типично за мен, отказвах да повярвам, че “чувстващите хора” са изчезнали. И с право, защото все докарваха нови и нови екземпляри. Но после все по-рядко идваше някой, а сега за жалост, повече от година никой не беше идвал.

Погледнах за пореден път към надписите на другите килии – ЛЮБОВ, ПРИЯТЕЛСТВО, ВЯРА, ЩЕДРОСТ, ДОВЕРИЕ, СЪСТРАДАНИЕ и разбира се, любимата ми – НАДЕЖДА.

Откриха я малко след мен. Пламъка в очите й, беше толкова силен, че можеше да те заслепи. Чудесен талант, беше да се надяваш. Преди, всички го умеехме. Дори не осъзнавахме, колко важно качество е това. Докато не го изгубихме. “Надеждата умира последна”, бе казал великият поет. За жалост, той беше сбъркал. 

Виждах как огъня в очите й угасва. Виждах как бавно си отива и нищо не можех да направя. Чувствах се така безсилен. Ден след ден, месец след месец. Годините летяха, а онзи пламък, който ме беше заслепил, сега се беше превърнал в невидима искрица. Един ден, тя просто се предаде. 

Не можех да повярвам, докато не видях да изнасят безжизненото й тяло.

Нещо в мен се пречупи в денят, в който изпразниха клетката на НАДЕЖДА. 

Ако преди това си мислех, че имам шанс за друг живот, някъде навън, сега вече бях забравил за тази мечта. Моята НАДЕЖДА угасна, заедно с пламъка в очите й.

А хората идваха за да ни гледат. Идваха на тълпи, вперили безжизнените си погледи в стъклата, като бездушни роботи, със застинали покерни лица. 

Те бяха постоянно там. На където и да се обърнех, все нечии любопитни очи ме гледаха. Денем и нощем. Просто ме гледаха. Вече дори не се опитваха да си спомнят, че някога са били като мен. Че някога са били като всички, попаднали в този човешки зоопарк.

Нещо беше отнело душите им. Нещо ги беше накарало да спрат да чувстват.

А аз не можех да спра да се питам – “За добро или за лошо се случи?”

Да сложа край на всичко! – тази мисъл от известно време се въртеше из главата ми. Какъв е смисълът да продължавам това безмислено съществуване? Така или иначе все някога живота ми ще свърши. Може пък нещо по-добро да ме чака след смъртта! Може би е време ОПТИМИЗЪМ да изчезне, както изчезна НАДЕЖДА!

Взирах се дълго време в една точка, докато мислите ми бяха прекъснати от страшно скърцане. Охраната на парка помоли хората да се изтеглят на страна. Знаех какъв е този звук. Просто отдавна не бях го чувал.

Портата през, която водеха новите екземпляри се отвори шумно. Навсякъде се разхвърчаха паяжини и прах.

Двама от “търсачите”, водеха някого. Не можех да видя кой е, заради събралата се тълпа. Издърпах един стол и се качих на него за да виждам по-добре. Тогава светлината ме заслепи. Светлината от очите й. НАДЕЖДА. Не можеше да бъде! Намерили са НАДЕЖДА.

Сърцето ми заби лудо. Всички мрачни мисли се изпариха. Възможно ли беше? Не можех да повярвам на очите си.

Вървеше с такава лекота, сякаш се рееше над земята. Леко се усмихваше, докато я затваряха в клетката срещу мен. Тогава вдигна поглед над тълпата и погледът ù  срещна моят. За миг се стреснах, защото бях застанал в ужасно смешна поза, качен върху стол и извил любопитно врат към нея.

Тя обаче остана спокойна. Усмивката ù се разшири още повече прочитайки надписа над килията ми.Леко раздвижи устни прошепвайки много бавно нещо.

Продължаваше да ме гледа с искрящите си очи. Прошепна нещото отново, но аз го разчетох още първият път – “Всичко ще бъде наред! Вече съм тук.” И знаех, че е така. Щом на света беше останала и капка надежда, имаше смисъл да живеем. Тази нощ, щях да измисля план как да избягаме, преди това място да успее да изгаси и нейните очи. Тази нощ щях да измисля начин да освободя всички от този Хомопарк.