Когато всичко се успокои и в офиса настана тишина, аз включих компютъра и започнах да работя. Беше към седем вечерта. Когато съм сам, работя най-добре. Изнизаха се един по един моите колеги, знаят, че оставам до късно, трудя се бавно, но съдържателно, упорито, внимателно.

     Всъщност крада данни. Досега съм изнесъл доста информация – и то само с флашки. Никой не се усъмнява в мен, защото съм най-добрият във фирмата.

     – Имам ти пълно доверие! – казва шефът ми почти всеки ден.

     – И аз, шефе! И аз – това отговарям и го изричам с поглед, сведен в земята, за да не съзре началникът колко много го мразя и ненавиждам.

     А не бива да го мразя и ненавиждам чак толкова. И той е говедо като всички други началници. Не е по-голямо и по-гнусно говедо, отколкото трябва да се предполага. Но и аз съм човек. Не обичам никакви говеда. Само месото им харесвам.

     – Откраднеш ли цялата база данни – намигна ми купувачът на информацията, –- ще бъдеш заможен човек. Ще ти дам много пари.

     Това е хубаво. И аз съм човек. Имам нужда от пари, нищо че и тях не обичам. Много са... лесни, затова.

     Така, копирах файловете. Бързо стана. Взех флашката, угасих настолната лампа и излязох. Направих така, че охраната на изхода да види, че си тръгвам и че не нося нищо със себе си. Шумно поздравих чистачката. И хвърлих дружелюбен и ясен поглед на камерата за видеонаблюдение. Така всички видяха че съм спокоен, небрежен и работлив.

     „Глупак! – мислеше си охранителят, докато ме зяпаше отзад със завистлив премрежен поглед. – На негово място щях да открадна цялата информация от компютрите и щях да я продам. И после ще стана богат. Ще пия уиски и ще си поръчвам проститутки. Ех!”

     „Този човек е напълно ненормален – цъкаше с език чистачката. – Сигурно е ерген. Все до късно работи. Бюрото му винаги е чисто. Никой не го чака вкъщи, не бърза да се прибира. На мен ми прилича на крадец. Много е доволен от себе си. А в днешно време само политиците и крадците изглеждат така. Тоя не е политик.”

     Отдалечих се достатъчно и за всеки случай погледнах дискретно назад. Видях, че охранителят ме наблюдава. Дали не се досеща за нещо? Едва ли. Много е стар. Възрастните хора се досещат за всичко, но нямат воля да го формулират, още по-малко – да го изрекат. А чистачката? Тя ме фиксира по странен начин. „Знам защо се бавиш в офиса, моето момче. Всичко ми е ясно.” Това чета в погледа ѝ. Но коя е тя? И кой би повярвал на приказките ѝ? Никой. Значи няма от какво да се опасявам, мнението на чистачката не може да има значение. 

     Купувачът ме чака зад отсрещния ъгъл. Вече се мръква. Няма много хора по улиците. Още първия път му казах, че не съм съгласен да се срещаме в заведения. Там всичко е на показ. Предпочитам улицата.

     Оставих флашката в дланта му при здрависването.

     – Както обикновено – каза сухо и ми подаде сгънатия вестник с плика в него.

     Пъхнах го във вътрешния джоб. Нямам никакво доверие на този търговец, но сега не е моментът да броя парите. А и още не му е времето да ме лъже – имам да му доставям още поне една флашка. Той ми съобщаваше предварително каква точно информация му е нужна. Аз имам достъп до целия сървър, паролата ми е универсална. Но си давам сметка, че при последната флашка трябва да бъде особено внимателен: може да ми подхвърли фалшиви или белязани пари. Ще измисля нещо. Знам, че такива като него винаги намират начин да те държат в зависимост. Не е по-умен от мен. Ще помисля върху това. Жаден съм.   

     Погледнах го въпросително. Той само кимна.

     – Миналия път каза, че ще има още една порция – подсетих го. – Да не би да има промяна?

     Той мълчеше и гледаше настрани. Изстинах при мисълта, че това е последната ни среща: не бях измислил защитен план, трябваше да има начин да офейкам, ако стане напечено или ако нещо се обърка. А и парите в плика... те дали бяха редовни? Май се прецаках.

      – Като прегледам съдържанието на файловете, ще ти кажа. Ще те намеря, знаеш.

     Да, знам. Винаги ме намира. По най-необичайни начини, включително като хвърля камъчета по прозореца ми вечер. Щурав човек. Но плаща добре.

     Поуспокоих се. Значи не е решил предварително, че това ще е последната ни среща.

     Прибрах се вкъщи, налях си бира и се замислих. Трябва да съм заспал, защото се стреснах, когато чух звънеца. Погледнах през шпионката. Двама униформени.

     Обясниха ми, че ме викат за справка. Ясно. Знам ги тия справки. В патрулката си чудех кой ме издал. Купувачът ли? Та той няма сметка. Все пак остана нещо недоуточнено между нас преди малко, на срещата зад ъгъла. Инстинктивно опипах вътрешния джоб. Там беше вестникът с плика в него. Лошо. Нямах време да занеса парите при другите, в обществения трезор. Не че там е беопасно, но още не бях измислил подходящо място за криене. Познавах собственика на трезора, беше съвестен пияница и не ме водеше в дневниците си като клиент.

     Изведнъж ми хрумна, че може шефът да ме е разкрил. Възможно е да ме е следил през цялото време, да е знаел, че крада данните. Не е изключено. Защо иначе непрекъснато ще ми повтаря, че ми има доверие? За да опровергае истината и да ме накара да повярвам в лъжата. Скоро ще разбера.

     В полицията си помислиха, че мълча, защото имам право на това. Не беше така.

     – Защо? – питаше настойчиво полицейският инспектор, възрастен и спокоен шишко. – Кажете, моля. Това е само разговор.

     – Не е никакъв разговор – упорствах аз. – Имам право на адвокат.

     – Разбира че, имате право. Но вие не сте задържан. Просто ви извикахме на разговор.

     – И както е това процесуално-следствено действие? В кой закон пише, че полицаите могат да викат хората в участъка, за да си бъбрят с тях?

     Той се засмя. Разбра, че няма да му кажа нищо.

     А аз не знаех изобщо как да обясня защо крада информацията. За себе си нямах обяснение, камо ли за пред службите. Как да им кажа, че и аз съм човек? Това не е пояснение, точно обратното.

     Видях през малкия прозорец на стаичката, че доведоха и шефа ми. Погледнах го с укор, защото една от версиите ми допускаше, че той ме е накиснал. „Имам ти пълно доверие...” Мръсник.

     „Какво става? – Шефът ме гледаше злобно през рамото си, докато чакаше асансьора заедно с придружаващия го полицай. – Аз ти имах доверие, а ти?”

     „Какво аз? – отговорих му мълчешком. – Крада като всички. Но щом настояваш, ще ти кажа: доверието е форма на кредит. Безлихвени кредити няма. Безлихвено доверие – също.”

     Шефът ми се оклюма, като прочете отговора ми. Вяло повдигна глава и ме загледа уплашено: май му се искаше да поприказваме. Нямаше как.

     Добродушният инспектор, който ме разпитваше досега, внезапно стана и каза:

     – Добре, ще те оставя на мира. Но преди това ще размените няколко реплики с колегата.

     – С кой колега? – вече се дразнех. Исках да се прибера. Трябваше да помисля. Нещо се обърках. Доверие, кражба, кредит, и аз съм човек... тия неща не бяха на една линия.

     Шишкото не ми отговори и затвори вратата след себе си.

     Изправих се до стената; после закрачих из стаята и за малко да се блъсна с този, който нахлу в помещението със замах и самочувствие. Познах го веднага. Беше търговецът. Купувачът на информацията.

     – Ти? – погледнах го с ужас. – Ти... ченге ли си? Тук ли работиш?

     Може пък да са го хванали и него. Но инспекторът го нарече колега.

     – Да, ченге съм. Работя под прикритие. Благодарение на теб хванахме далаверите на шефа ти. Той не се шегува. Злоупотребите му са за милиони. Но ти вероятно го знаеш.

     Истината е, че нищо не знаех. За мен това бяха просто масиви информация, битове данни. Нищо повече. Просто поток.

     Погледнах в земята. Правех това все по-често напоследък, очертаваше се да стане мой нов навик. Странно е, когато си създаваш навици на стари години.

     – Значи съм продавал данните на полицията без да зная това – съобщих бавно и тъжно.

     Ченгето се засмя. Да, смешен бях. Говорех със себе си.

     – Да – кимна. – Това беше единственият начин да го хванем. На теб ти трябваха  пари, на нас – информация. Квит сме.

     Пуснаха ме. Докато се прибирах, все повече осъзнавах, че и аз съм човек. Да, наивен, глупав, неориентиран, саможив, но все пак човек. Свършил съм нещо добро. Ако знаех, че е добро, никога нямаше да го сторя. При хората като мен е така: никога не сме квит.

     Шлях се дълго из тъмните улици. Установих, че не се страхувам и не изпитвам вина. Мога да продължа да живея така.

     От тогава не крада информация. Не искам да бъда в услуга на властта, а и не ми допада да бъда безнравствен като нея – да превръщам доверието в бизнес, от който печели законът. Тъпо е. Затова крада друго. Гледам да не работя за държавата, освен ако се налага. Бачкам само за себе си. И аз съм човек.