И вятърът ще духне кротко пак и пак

Видях я днес. Оживяла е след зимата. Още по-мръсна и мърлява и воняща. Но жива. И весела. Видях я за първи път преди около 6 години. Качи се в трамвая на Красно село. Беше топло, задушно и навсякъде летяха пухчета от дърветата. Не, не я видях. Усетих я. Миришеше ужасно в целия трамвай. На урина. Застояла и препечена на слънцето. Тогава чух женски глас да рецитира “И вятърът ще духне кротко пак и пак”. Обърнах се и я видях. Беззъба, много одърпана с много дрехи по себе си и край нея като аура седеше гъстата миризма. Трамваят не мърдаше, дойдоха двама контрольори - те са много там по Красно село и я изгониха. Тя слезе, повтаряйки “И вятърът ще духне кротко пак и пак” и се закикоти гръмко. Остана миризмата. Усещах я по себе си целия ден, вечерта и дни наред. Винаги се бях питала за тези хора. Как са стигнали тук. И с годините разбирах. Имам период от живота ти, когато реално видях как може да се стигне до тук, но... Как е нямало една човешка ръка да им помогне. И как винаги е била виновна държавата. Бездомници, безпразници, без... всичко си.

Започнах да я засичам доста често. На Съдебанта палата, там допивапе кафетата на хората, които са бързали да се качат на трамвая и доизяждаше оставените в кофите... неща. Винаги говореше нещо. И винаги се усмихваше. Присъствието й беше заплаха за нас. Не че можеше някого да нарани, а просто хората трябваше да се отдръпнат встрани и да се бранят от миризмата, която идваше с вятъра. И им се налагаше да извръщат глава и да пазят децата си от грозната картина. Отвратителна, пронизваща... Един ден на Петте кьошета не я видях, но усетих, че е там. Огледах се. Беше се свила пред един магазин за нещо си там и беше заспала на топлите плочки. Спеше като принцеса – не й дремеше от нищо. Нейната миризма бе нейният щит. Лицето й беше мръсно, но доста гладко. Предполагам, жената е на около 40 години. Не е виждала вода от години. Не е сядала на маса, не е спала в легло. Може би в някой друг живот е била наистина принцеса. Може би, ако не е беше станало така, както е станало...

Виджах я само напролет и лятото, понякога до ранна есен. После изчезваше. И тази зима явно бе оживяла. Беше с маратонки. Е, вярно различни, ама поне бяха... нови.

И така, докато умре някой ден някъде край някоя дупка като куче. Преди време във входа на един приятел бяха намерили умрял клошар. Около 10 часа не дойде дори линейка. Хората от входа го бяха покрили с едни кашони, да не плаши. Може пък да не е бил умрял, може да е дишал още като е полегнал там да спи. Ама карай... колко струва един човешки живот. И сега наскоро като гледах сайтовете “подарявам коте” видях колко стройна и организирана система имат природозащитниците, защитниците на правата на животните, как се полагат изключителни грижи за осакатено от жестокостта на няколко деца коте. И колко много грижи се полагат в приютите за животни.

Сега... къде са човекозащитниците? Къде са онези кретени, които пуснаха психично болните от клиниките? Че те тези хора дори няма къде да идат. Няма нито как да се препитават, нито могат да работят. Трамвай 7 за Надежда. Там често се качва една много мила жена на около 60 години. Малко силно гримирана за годините си. Качва се и започва да се съблича до... голо. Ами свалят я гола на пътя. Ми какво да направят, ще кажете. Има решение. Вероятно. Има го в цивилизованите държави. И там има бездомни, но поне получават някакви пари за хранене. 900 евро за Холандия. За другите държави не знам. А и не ме интересува. Искам да живея в страна, която ми гарантира, че ако полудея, няма да ме оставят на пътя или поне ще се намери някой да ме застреля. Хората по-скоро биха се погрижили за умряло или болно птиче. Ако ме питате “Ами ти какво направи!”. Ами аз веднъж купих един хляб и 800 грама вурстчета. Тя лежеше на полянката зад пазара на Красно село. Припичаше се на слънцето. Отидох и й ги подадох. Миришеше много. Тя стана. Боже, не мога да забравя миризмата. Взе ги и каза “И вятърът ще духне кротко пак и пак”. Казах й да изчака да й донеса дрехи. Свалих й дебели дрехи. Един приятел лекар ми обясни, че спането на открито никога не те стопля и дори и през лятото ходят облечени дебело. Свалих яке, пуловери, едни боти и 2 чифта стари маратонки. Сега й беше останала едната. Заплака, тихо без глас като ранено бездомно, грозно, никому потребно куче, което никой не иска, защото не е “сладко”. А дори не беше куче, беше много под него. Кучетата нямат достойнство и уличните кучета никога не са познавали друг начин на живот. Тази жена вероятно е имала легло и се е появила на този свят с цялата радост и дандания, с която се посрещат повечето бебета на този свят. Но е имало зла орисница.

Не знам, никой вероятно няма да прочете това, малцина са тези, на които им пука, знам, че държавната администрация е заета с проект “Внедряване на функционалния анализ в държавната администрация”, който проект ще отнеме милиарди средства и ще се назначат стотици идиоти да го внедрят. А колко несъизмерими са потребностите - една топла супа на ден и краденето на пари по проекти.

Хората сме несполучлив експеримент на някой, който сега ни гледа сеира. При животните има ред и правила. Пък и те си имат интернет сайт “Без дом”.