Видях я днес. Оживяла е след зимата. Още по-мръсна и мърлява и воняща. Но жива. И весела. Видях я за първи път преди около 6 години. Качи се в трамвая на Красно село. Беше топло, задушно и навсякъде летяха пухчета от дърветата. Не, не я видях. Усетих я. Миришеше ужасно в целия трамвай. На урина. Застояла и препечена на слънцето. Тогава чух женски глас да рецитира “И вятърът ще духне кротко пак и пак”. Обърнах се и я видях. Беззъба, много одърпана с много дрехи по себе си и край нея като аура седеше гъстата миризма. Трамваят не мърдаше, дойдоха двама контрольори - те са много там по Красно село и я изгониха. Тя слезе, повтаряйки “И вятърът ще духне кротко пак и пак” и се закикоти гръмко. Остана миризмата. Усещах я по себе си целия ден, вечерта и дни наред. Винаги се бях питала за тези хора. Как са стигнали тук. И с годините разбирах. Имам период от живота ти, когато реално видях как може да се стигне до тук, но... Как е нямало една човешка ръка да им помогне. И как винаги е била виновна ...