- В многомилионен град, а пак съм сам! – разсъждаваше за поредна вечер, доколкото му е възможно, със замъгления си от алкохола мозък Мишо и удари със замах чашата си в бар плота.

  - Ей, ти там, да ти, престани да блъскаш чашите, че ще те изхвърля вече! – изкрещя му бармана, видимо раздразнен. – Омръзна ми от такива като тебе!...

   - Напусни, бее, напусни като не ти харесва, друг ще дойде на твое място! – фъфлеше Мишо, без да изпуска от ръката си чашата.

   Барманът махна отегчително с ръка и продължи да подсушава чашите. Трябваше да е свикнал вече с подобна гледка. Всяка вечер тук идваха всякакви хора – едни идваха да удавят мъката си, други да споделят радостта си, трети тревогите и проблемите си, а четвърти…четвърти просто никой не ги чакаше в къщи и те идваха тук само и само да не са сами. Мишо беше един от тях. Беше добре познат на всички, не беше скандалджия и проблемен тип, но просто понякога прекаляваше и си го изкарваше на чашите. Не, че не минаваше на другия ден да се извини и да плати, но това се повтаряше още на същата вечер и ако гледаш едно и също нещо всеки ден, в продължение на много време,  в един момент просто ти се иска тази гледка да не я виждаш до края на живота си, та ако може и в следващия. Барманът имаше жена и деца и не можеше да се начуди на хора като Мишо какво правят в бар като този. Той нямаше търпение да свърши работа, да се прибере в къщи и да се потопи в любящата семейна атмосфера. Обичаше жена си и никога не би работил на място като това, но парите си бяха хубави, а и доста необходими. А кой ли можеше да обуе обувките на Мишо и да походи малко с тях, за да разбере защо те го водеха в този бар всяка вечер, вместо да го приберат в къщи.

 - Защо само аз съм сам?! – продължаваше да фъфли Мишо. – Защо, бе, какво ми има? Нищо! Имам си апартамент, кола, хубава работа, здрав съм, читав съм, мога да обичам… к’во ми има, бе?! Всичките ми приятели се изпожениха, те да не са по-хубави от мен? И ся ми викат:”Ааа, не се жени, Михи, не се жени! Само проблеми, кахърии”…ама бързат да се върнат у тях си, никой не се заседява тука като мен. Много знаят те, на мен акъл ще дават, айде, викам на Ганчо да се сменим, бе? ”Аа, братчед, не така!” Не така, я, аз да си седя сам сега, а вие търчите към къщи! – главата му вече клюмаше все повече и повече и понякога удряше челото си в бар плота, което пък го караше да се сепне, да отвори очи и да продължи да си сипва. Май това му е последната фаза. Ще последва трудно, почти невъзможно за сам човек ставане от стола, някой ще се опита да му помогне, да му извика такси и утре Мишо щеше да мине засрамен през бара, да попита какво дължи за счупеното, да моли за извинение, да си вземе паркираната отпред кола и да отиде за пореден ден на работа, за да свърши вечерта пак сам на бара. Ама и живот, вятър работа…

   Мишо беше завършил икономическия техникум с отличие, в малък, провинциален град, където продължаваха да живеят родителите му. После беше завършил бизнес отношения в столицата. Някакъв преподавател го беше харесал заради усърдието и старанието, с които залягаше над уроците и след това го беше препоръчал на свои познати за фирмата им. Те, нещо бяха съмнителни май, от сенчестия бизнес, но по-добре с тях, казваше майка му, те днес печелят добре и така и живеят. Не ѝ се искаше чедото им да се мъчи като тях с държавна работа. Родителите му се знаеха още от осми клас и Мишо 

сякаш беше свикнал с мисълта, че и той лесно ще си намери жена, която да обича, пък и тя него и щяха да живеят щастливо, докато свят светува, както обичаше да казва дядо му, запознал се с баба му още в четвърто отделение. Да, бе, да, де да беше толкова просто. Сложните предмети в университета бяха по-лесни от човешките взаимоотношения. Кой и къде те учи как да се запознаеш с някого, как да разбереш той колко пари струва, без да си изпатиш от това, как разбираш, че този именно човек е за тебе или да се довериш на оная, сляпата ли, кьоравата ли, дето я викат, да я вземат мътните дано! А после, как да живееш с избора си? Ами, ако си сгрешил? Ако тоя човек през цялото време се е преструвал на друг и след сватбата вземе, че лъсне истината още на другия ден? Тогава какво?! Можеш ли да върнеш всичко, сякаш е бракувана стока или да го замениш с друга? „Божкее, как са се женили нашите баби и дядовци?”, мислеше си всяка нощ Мишо, гледайки през прозореца светлините на многомилионния град, вместо да спи, залепил удобно гърба си о друго човешко същество. Защо само той е сам? Там някъде, в тоя град, дали го чака някоя жена, която има същите като неговите мисли? Защо не може вече да я срещне? Какво му пречи, липсва, не достига, какво още му трябва или пък…охх…

   Мишо вече и по-рядко ходеше да вижда родителите си. Не издържаше на въпросителните погледи на майка си, която още от вратата го започваше с тях. Нямаше нужда да пита нищо. Тези жални погледи му стигаха, за да се свие още повече сърцето му. Не беше и свидетел като дете на нещастен брак на собствените си родители. Така поне обясняваха някои психолози нещата. Напротив. Родителите му бяха кротки хорица, никога не си казаха грозна дума на висок тон. И майка му и баща му си отстъпваха един на друг, говореха си кротко и се обичаха според техните си разбирания. Е, какъв му е проблемът на Мишо, да го вземат мътните дано…

   Мишо беше започнал да си купува и цигари. В казармата не ги научи, но сега си мислеше, че ако държи цигара в ръцете си, няма толкова често да навдига чашката. Но не му споряха. Нито пък и алкохолът, но той поне го караше да се отпуска и да прехвърля вината за самотата си върху външните обстоятелства.

   Една вечер, на половина от изпитата бутилка, Мишо се беше вторачил мрачно в кутията цигари. Погледът му, не толкова замъглен все още, попадна на обявения за отказ от цигарите телефонен номер. Притъпеният му от цинизъм мозък, типичен за хора, които вярват в любовта, но след като тя не им се случваше, започваха да я отричат и заради  дългото време прекарано в самота, Мишо реши да позвъни и да поиска обяснение от човекът отсреща, защо все още е сам. След четвъртия свободен сигнал реши да затвори, но точно в този момент един мил и предразполагащ глас отговори:

• Д-р Николова слуша!...Ало?! С какво мога да ви бъда полезна?

   Мишо не можа да отговори. Беше онемял. Та това беше гласът на майка му. Топъл, ласкав, почти шепнещ, така, както говореше на баща му всеки път. Необясним гняв се надигна изведнъж в сърцето на Мишо. Гняв и срещу самата му майка, която всеки път щом го видеше, сякаш мълчаливо го обвиняваше за самотата му, гняв и срещу всички в тоя самотен свят. Или поне така му се струваше на младия мъж, че го обвиняват,  затова той вече се чувстваше гузен и отговорен за самотата си, сякаш сам си я беше избрал за своя спътница.

   - Ало, алооу…ми, ако не искам да живея, а не да се отказвам от  цигарите? -нахвърли се Мишо срещу нищо не подозиращата  жена отсреща. – Всичко ми омръзна! К’во сега ще ми отговорите, аа, а, да ви видя сега вас?!

  -   Г-не, моля да се успокоите! – прошепна докторката.

  - Не ми казвайте да се успокоя! Аз съм спокоен! Много съм спокоен, направоо…ще се пръсна от спокойствие!... Просто съм сам и не искам повече да живея! – въздъхна тежко Мишо. Въздишката му беше нещо повече от писък за помощ. – Не затваряйте, моля ви, госпожоо…!

   Последните думи заглъхнаха в слушалката. Доктор Николова прехапа устни. Тя, като доктор, положил Хипократовата клетва и решила, и решена да помага на хората да се справят с проблемите си, понякога си мислеше същото. Не ѝ се живееше сама. Годините си минаваха, тя все помагаше и помагаше на другите хора, а на нея кой да ѝ помогне?! Раздала всичко от себе си през деня на съвсем непознати, тя се прибираше в празния апартамент, ритваше обувките си зад вратата и рухваше на креслото, ридаейки. Нея кой да я утеши сега, а?!...

  - Тук съм г-не! Но аз съм тук, за да ви помогна да откажете цигарите!

  - Глупости! – изфъфли Мишо. – Аз нямам проблем с цигарите! Имам проблем с жените! Не мога да си намеря жена, ей, на, не мога! – изплюл изведнъж камъчето, Мишо не можеше да спре пороя от думи. Разказваше ѝ всичко, от началото до края. А д-р Николова сякаш виждаше пред себе си собствения си жалък и самотен живот. Редяха се картини, толкова познати, че ѝ заседна една буца в гърлото и очите ѝ се напълниха със сълзи. Добре, че никой не я виждаше в този момент. Тази вечер не ѝ се падаше да дежури на тези телефони, но колегата ѝ се  беше разболял и тя се съгласи да го смени. Съдбата доволно потриваше ръце в този момент. Никой не можеше да се измъкне от тънките ѝ примки, които обаче се затягаха здраво около врата като ласо на някой невинен и той не можеше да се освободи от тях по своя воля. – На вас, уважаема докторке, да ви се е случвало в този голям град да си седите сама, а? А, кажете де, що мълчите, нали ще помагате?!

   Д-р Николова се прокашля, за да махне тая проклета буца от гърлото си и опитвайки се да се опре на професионализма си, рече със съвсем притихнал глас:

  - Г- не, може би аз не съм човекът, който ви е необходим в този момент! Нека да ви дам един друг телефонен номер, на който можете да позвъните и да си уговорите час за среща, но в по-подходящо време!

 - Не ща, не ме ли разбирате! – почти изкрещя в отчаянието си Мишо. – Аз искам да се срещна вас! – в този момент той изпусна телефона си от уплаха. Беше изговорил тези думи така, без да му мисли много, в яда си, че тази докторица иска да го прехвърли на друг, сякаш беше заразно болен и тя не можеше или не искаше да му помогне в живота. Седейки на стола си вцепенен и опитвайки се да изтрезнее, макар че вечерта не беше напреднала все още и не беше толкова пиян, Мишо гледаше глупаво падналия на земята телефон. В следващия момент го грабна от пода и набра познатия номер.

 - Алоо, д-р Николова? Извинете ме, не съм искал да ви обидя! Аз…аз искам да се видим, ако и вие искате? А?! Не ми отказвайте, моля ви! Просто така, да се видим и да си поприказваме, без телефони, а? Какво ще кажете? Просто…знам, че не е професионално, но няма да казваме, че сме се уговаряли по този телефон и... -  Добре! – едва доловимо промълви д-р Николова, изненадана от самата себе си и съгласието, което даде по телефона на съвсем непознат човек да се видят. – Мишо обаче, изплашен до смърт от отказ, тъй като напоследък дори не му се беше случвало да срещне някоя жена, а и беше изстрелял това предложение като куршум, което изненада и самия него и някак си изобщо, ама изобщо не му се искаше да му отказват, не 

чу докторката какво му каза, а продължи да я увещава, като не млъкваше изобщо, не давайки по този начин възможност на докторката да му каже каквото и да било, камо ли да каже да или не. По дяволите, беше го страх от отказ: - Какво ще кажете, а? Да се видим! Нищо ангажиращо, просто ей така, по на кафенце?! За половин час. Няма да ви досаждам много! Когато и където  вие кажете! Какво ще кажете, а?!... Ама и аз, колко съм глупав, вие може би си имате някого, а? Може би приятел, може би съпруг, деца?...Ахх, как не му се искаше да е така! Мишо сам не можеше да се познае в този момент. Отдавна не беше разговарял с жена, като изключи колежките си в офиса. Къде по дяволите да ги срещне тези жени? В бара, в който ходеше ли? Някак си беше консервативен и не му се искаше да среща бъдещата си жена по баровете. Но пък и не ходеше никъде другаде. На танци? Да бе, той не можеше да танцува, беше като спънат.  Пък после не бил придирчив, казваха приятелите му… Но не така си беше представял той нещата. По баровете?! Не! …- Казах ”добре”, г-не, ще се видим! И не, не съм семейна! – тихичко, като на болен говореше д-р Николова. – Между другото – казвам се Нина, приятно ми е! – нещо в добре познатото ѝ Мишово отчаяние, я беше накарало да се съгласи да се видят.

 - Какво?! – не вярваше на ушите си Мишо. – Да, да, да се видим! И на мен ми е приятно, казвам се Мишо! Благодаря ви, благодаря ви много докторке! Опа, Нина! – засмя се Мишо. Засмя се и Нина. – Божке, какъв приятен глас имате! И смях! Ох, извинете ме, аз съвсем се оплетох. Нека да приключим, чее…Мишо съвсем запелтечи по телефона, а му се искаше да изкрещи от радост. Имаше среща! Той имаше среща с жена.

   Срещнаха се на другия ден след работа. Нина беше нисичка и закръглена в ханша жена. Носеше диоптрични очила и късата й коса ѝ придаваше леко момчешки вид. Беше прекарала часове пред огледалото в търсене на подходящ за срещата тоалет. Колко пъти се тръшкаше в креслото с рев, колко пъти се беше отказвала, само тя си знаеше. Че защо да не се откаже?! И да звънне Мишо пак на телефона, вече щеше да му отговори някой неин колега. Нямаше начин да се натъкне пак на нея. От притеснение не си бяха разменили дори личните телефони. Само се уговориха за часа и мястото. Но, не! В случая отчаянието на Мишо беше това, което я привлече толкова силно. Това беше и нейното отчаяние. Двете отчаяния се бяха слели в едно.

   Но в тълпата Нина се открояваше за Мишо. Тя сякаш светеше само за него. Плахата ѝ усмивка беше толкова пленителна, че само за миг изтри цялата болка от самотата в сърцето на Мишо. Лекувайки неговата болка, Нина излекува и своята. Двама души бяха намерили пътя един към друг……………………………………………………………………………………………..

   ”Нищо ми няма, нормален съм, съвсем нормален…просто моето било малко по-назад. Благодаря ти, Боже!”, мислеше си Мишо, прекрачвайки прага на пълния си, уютен апартамент. А там го чакаше най-милото му на сърцето същество, споделило целия му свят…”Благодаря ти, Боже!”