Преди да започнете да четете, евентуално, искам да кажа, че този разказ не носи някаква поука или ако откриете такава - не съм я мислил целенасочено. Този разказ спада към научната фантастика, е може би не научна, но става въпрос за бъдещето, една измислица. Но тази фантастика, а повече като това, което днес е на пазара, не че искам да обидя авторите на тези книги, но тази, която излиза днес и в последните години, като стар крафт,уар крафт и безброй подобни комерсиални разкази. Привлича вниманието, но не задъхржа интереса, нито пък задълбава със съзнанието на човек, карайки го да се замисли за разлика от разказите, които съм чел, а на вярно и някои от вас, като например тези на братя Стругатски, както и на много други англииски, немски и американски автори, чийто имена в момента не помня. Този разказ със сигурност не може да се мери и с тези на пазара днес, но е написан, за да бъде изчетен на един дъх и после да потъне без да остави кой знае какви положителни или отрицателни чувства и спомени. Предполагам, че ако прочетете това и видите, че дори автора на разказа не оценява това, което е написал, съвсем ще се обезкуражите да го прочетете, но уверявам ви, това е без значение, защото това, което мисля аз, за което и да било, може да е напълно обратното на това, което вие смятате. Няма да изпадам в повече размисли (и пази Боже) страсти и ще сложа разказа.(Ако има някакви грешки простете, ако излезе без параграфи грешката не е моя явно при копирането нещо се е объркало).

Звездите, мечтата да ги достигне гони човека от векове и ето че това е вече факт. Достигането до звездите се случи отдавна, човекът положи ръка на безброй звездни системи и бавно, но сигурно вървеше към абсолютна доминация на нашият дом, нашата крепост, нашата галактика. По пътя мина през безброй пречки, раси и феномени, пречещи постигането на тази заветна цел. Всяка една спираше човешкият прогрес за добро или за лошо, но ето, че това е вече минало. Сега хората доминират из целия млечен път. Вече няма нищо, което да спре хората или поне това се очакваше. Бавната и тромава бюрократична машина изяждаше цялата цивилизация отвътре, спираща я да приложи ефективна отбрана на всички обитавани светове. Одобрението за изпращане на кораби бе в ръцете на бюрократите и това разрешение отнемаше седмици, седмици, през които загиваха стотици хиляди, дори милиони. И ето ни сега, достигнали всичко, за което сме желали и все пак нещо ни липсва, нещо, което ни убягва. Нещо, чакащо удобният момент на стотици светлинни години от нас. Нещо, знаещо нашите слаби страни, нещо, което знаеше как да ги използва. И макар броят на бойните кораби да бе по голям от жителите на най-населена система,това намаше да стресне агресора. Това бе просто факт, факт, които не можеш да опровергаеш, но можеш да заобиколиш. Самоувереността е най-големият враг на човека и той тепърва ще започне да го разбира.

Майор Олфилд се бе запътил към офиса на коменданта на орбиталната станция Прометей-3Б. Беше получил заповед да се яви незабавно, такива заповеди бяха рядкост, която водеше до лош край и това го караше да тръпне в напрежение до последния момент. Влизайки в пищния кабинет на полковник Мандърс, Олдфилд доби самоувереност, виждайки жалката фигура на командира си. Огромният кожен стол бавно се завъртя и там, с вплетени един в друг пръсти, стоеше спокоино, наслаждавайки се на всеки момент, Мандърс. По мнение на почти всеки, имащ незавидната участ да го познава, той беше най-арогантното съшество в цялата галактика.
-Отново вие, господин Олдфилд,човек би си помислил че искате нешо от мен с тези постоянни срещи – изражението на полковника се измени в арогантна усмивка.
-Пак това отваратително чувство за хумор – помисли си Олдфилд. Той силно се надяваше наистина да си прави шега. - Сър вие ме повикахте – майора се опитваше да звучи възможно най-сериозно,но това бе трудно гледайки неприятния си командир.
-Ще ви го кажа направо – започна Мандърс. – Вие сте ми много неприятен, отново се проявявате в лоша светлина, оставяте пирати да си тръгват от местопрестъпление…
Прекъсвайки коменданта, Олдфилд започна със сериозен тон:
– Те се бореха да спасят цивилен кораб, сър! Знаете как стой въпроса с тези странни кораби наоколо. – Преди да си довърши изречението забеляза, че събеседника му присви очи и направи отново едно от неговите отвратиелни изражения.
-За последен път ви спасяват вашите медали. Някой отгоре ви харесва и това ви държи на служба. Свободен сте, но следващия път не опровергавайте заповедите ми!
Без да го удостой с отговор, Олдфилд се завъртя и блъскайки вратите на офиса се изнесе оттам.

"Да съм му спазвал заповедите – мислеше си майора. – Ако му спазвах заповедите всеки път досега да са ме разстреляли десет пъти. Само да можех бих му…"
На пътя му се изпречи старият му приятел и втори пилот Гари Холд. Той бе нетърпелив по природа, но сега направо се престараваше. Постоянно минаваше отляво или отдясно на Франк, задавайки въпроса: “Какво, какво искаше сега от теб?“. По изражението на майора, Гари се досещаше що за среща е било, но винаги искаше да чуе историята от първоизточника, каквато и да бе тя. Олдфилд се отправи към каютата си на станцията, искаше да се усамоти и да размисли над последните си действия. Мисълта, че бе направил грешка с оставянето на пиратите да избягат, го преследваше. Съвестта му не го съдеше, но някъде дълбъко в съзнанието си търсеше друг изход от онази ситуация. Такъв, който да удовлетворява всички, не намираше, но и тайно се надяваше, че съществувава, макар и след всяка изминала секунда тази негова надежда да изгасваше.

Едва три кораба се бяха върнали от патрула. Още на доковата камера командир Персивал ги чакаше и беше очевидно недоволен. Блин, който бе и водач на патрула, и се славеше, че е най-добрият пилот сред неговите другари, беше убеден, че е постъпил правилно, защитил цивилният кораб от двата неиндентифицирани обекта. Още преди тримата пилота да се бяха наредили пред командира си, той започна да им крещи с гръмкия си глас.
-Какво, по дяволите, беше това? Защо се месите където не ви е работа?! Имахте заповед, да унищожите имперски кораби в близост до зададения ви маршрут. Кой ви нареди да атакувате тези кораби? – Отговорът бе ясен на Персивал,но той изпитваше наслада да излага Блин пред неговите подчинени.
Никой от двамата подчинени не каза, че Блин им е наредил да атакуват, но не се и наложи - той сам пристъпи напред и извика в лицето на командирът си – АЗ!
Персивал отскочи назад, на лицето му се появи самодоволна усмивка.
– Ти – започна той спокойно. – В такъв случай си наясно, че заради теб загинаха 7 от нашите другари – полковникът самозванец не се интересуваше толкова от загиналите хора, а от загубата на корабите. – Защо нападна тези секретни имперски кораби? Добре знаеш, че те превъзхождат нашите десетократно!
-Първо, по нищо не личи, че бяха имперски, а освен това, кажете ми, ние не се ли борим за бъдещето на хората, а не за да убиваме имперци? Разбирате ли, че въпреки загубата на нашите седем другари, спасихме цивилният кораб, на борда на които може би е имало стотици невинни. 
Изражението на Персивал се промени и изгледа с презрителния си поглед Блин, след малко се завъртя, тръгна към неговият офис.
След като се отдалечи достатъчно, единият от пилотите каза на Блин:
-Прав си човече, няма значение с кого се бием, стига да е за доброто на хората – пилота потупа Блин по рамото в знак за подкрепа. Тримата се запътиха към бара, където щяха да си починат и да погледат малко телевизия: той силно се интересуваше от това какво щяха да кажат за скорошната битка. Дали щяха да кажат нещо в типичен техен стил, че смелите имперци отново са спасили цивилен кораб от злите пирати или може би като никога друг път щяха да кажат истината. Второто бе малко вероятно - корабите, които атакуваха цивилния кораб, не бяха човешки, по всичко личеше, че са многократно по-добри от всичко създавано от човешка ръка досега. А ако масите чуят за неизвестни, свръхразвити чужди нападатели, щеше да настане масова паника, която нямаше да е от полза на никого, освен за мистериозните агресори.
Докато вървяха към бара, една мисъл не излизаше от главата на Блин, а именно: защо командирът на имперският патрул се свърза с него и защо го остави да си тръгне. Нима наистина имаше хора, хора в имперският флот, достатъчно смели да се опълчат на резервираните си командири и да направят веднъж правилният избор, а не сляпо да следват водачите си? Сигурно имаше, но Блин смяташе, че още е рано да се доверява на този офицер. Само времето щеше да го покаже.

Докато гледаше през големият прозорец на бара към безкрайния космос, наблюдавайки най-красивата гледка, която бе виждал, а именно, тъмният космос,а пред него, изпъкваща ярко оранжево-зеленикава мъглявина на невъобразимо разстояние от него. Спомняше си за първите му години като пилот и как с най-добрите си приятели летяха в астероидните полета, състезавайки се.Малко по малко отпиваше от питието си, по празният му поглед се разбираше, че макар и тялото му да е тук, съзнанието му се рее някъде из безкрайния космос. Внезапно съобщение по транслата го върна обратно, той насочи цялото си внимание в думите на главнокомандващия.
“Мой братя, днес ще станем свидетели на дръзка атака над станцията Прометей 3Б,чиито патрули през изминалите няколко седмици стесняват периметъра и са на път да открият нашата база. Макар и да изпращаме едва 16 кораба, от които два въоръжени с торпеда, това ще е достатъчно да им покаже, че ние не сме просто местното опълчение, че ние наистина ще започнем нещо ново, нещо голямо.”
В бара се разнесоха радостни викове, но тези думи не бяха нищо друго освен прах в очите. Станцията бе толкова добре пазена от няколко ескадрона,а и нейните защитни обстановки можеха сами да се справят с няколко крайцера. Какво, по дявилите, си е мислил Персивал като ги е пратил там? Нещо не бе наред и Блин бе твърдо решен да изкорени проблема.
Той стана и се запъти към офиса на главнокомандващия, но в близкия коридор го срещна Карл - дългогодишен приятел и един от най-добрите му пилоти.
-Нещо странно става тук, Блин! – Карл изглеждаше разтревожен, нещо го притесняваше. – Направих някои открития и се страхувам, че предателя на борда на тази станция ще се опита да ме убие.
- Чакай, чакай, какви ги говориш? – на лицето на Блин бе изписано искренно учудване от твърденията на приятеля му, но нещо дълбоко в него го караше да мисли по същия начин. – Кажи ми какво си открил. – Лейтенант Крал се заоглежда нервно наоколо.
-Не тук ! – той хвана Блин за ръка. – Ела на сигурно място.

Двамата бяха влезли в една от стаите за поддръжка - тъмно място с 2 мощни лампи, висящи над два работни плота. По пода се въргаляха инструменти, но важното бе, че нямаше кой да ги подслушва тук.
Карл Лесковски обясни на Блин, че в последно време е намерил доказателства, че екзекуциите на неколцина пилоти, осъдени за предателство, са били измама и тяхната смърт е била несправедлива. Разказа му и за бракувани оръжия, които са били напълно функционални. Макар всички следи да водеха към главнокомандващия, все още бе рано за каквито и да било действия. Не се знаеше колко човека работят с Персивал. Двамата решиха да продължават търсенето на такива доказателства, без да предприемат никакви действия. Бяха се разбрали лейтенанта да отиде при механиците и оръжеиниците и да разбере какви оръжия бяха унищожени наскоро, докато Блин се бе запътил да провери с какво са въоръжени онези кораби които щяха да заминават за атаката срещу орбиталната станция.
Той пристигна на доковите камери малко преди да изстрелят корабите. Набързо провери няколко от корабите и подозренията му се потвърдиха. В архивите, на които бе хвърлил едно око по рано, пишеше съвсем друго. Трябваше да носят едни от най-добрите оръжия и щитовете им да са от най-новите модели, но вместо това откри, че носеха стари, дори някои оръжия показваха признаци на неизправност. Време за реакция обаче нямаше тъй като вече започнаха да изстрелват корабите. Единственото разумно решение бе да извести възможно най-бързо лейтенанта си и да вземат незабавни мерки срещу предателството и саботажа на станцията от страна на главнокомандващия и неговите протежета, които се надяваха да открият в последствие. На път към оръжейната зад далечния завой на коридора се показа Лесковски. Още преди да му е махнал да се приближи и изтрел прогори тялото му. Карл се строполи на земята, а в гърба му зееше дупка прогорила дрехите, кожата и втвърдила кръвта му. Блин се затича, но видя как от завоя се показаха двама от пехотинците на станцията. Целите облечени в черни дрехи, които бяха сравнително устоичиви срещу слабите лъчеви оръжия като това, което носеше той. Командир Блин залитна назад, успявайки да извади от кобура оръжието си, треперенето на ръката му не му позволи да стреля, но това не спря пехотинците в отсрещния край на коридора да открият огън със сравнително мощните си лъчеви пушки. Червените изстрели профучаха около него. Той успя да произведе няколко изстрела, като един от тях уцели левия пехотинец по рамото. Но освен прогорена броня други следи от рани нямаше. Втори залп от изстрели мина покрай Блин, уцелвайки пода и стената до него. Той набързо стана и побягна към близкия завой. Облегна се на стената и се опита да премисли случващото се и да измисли някакви действия, като на всеки няколко секунди се подаваше зад ъгъла и стреляше по нападателите си. Те се прикриха зад две ниши от двете страни на коридора.
Командирът премисляше много възможности за защита и планове за бягство, но всичко, което му бе хрумнало до момента се изпари след като чу съобщението по транслата, че той и мъртвият му приятел са предатели и трябва да бъдат елиминирани на място.
Във внезапен изблик на ярост, той се показа иззад ъгъла точно в момента, в който единият пехотинец приближаваше, първият изстрел го удари по рамото, а вторият в шлема, който не успя да го спаси от пряко попадение и той се строполи на пода. Другият веднага стрелна няколко пъти, за да накара Блин да се прикрие. Той се затича по коридора, с едната мисъл да вземе със себе си възможно най-много предатели. Но една мисъл го прониза като меч. Как щеше да различи предателите от заблудените верни членове на съпротивата? Той стрелна по няколко от лампите и се шмугна в една притъмнена ниша до стената.
Той добре знаеше, че нямаше много добри приятели на станцията, а сега те бяха и с един по малко. Имаше пълно доверие на тези, които наричаше приятели и знаеше, че те са единственото му спасение, оставаше му само да се надява, че и те мислят по същия начин за него и не са се заблудили от прозвучалите обвинения.
Станцията бе голяма и той добре знаше, че всеки въоръжен човек на нея е бил назначен в някои от многото отряди. Да вярваше, че някой от приятелите му ще го намери и ще го изведе бе абсурдно. След няколко секунди се чуха стъпки по коридора и Блин приготви лъчевия си пистолет. По съпките разбра, че са поне четири човека и въпреки че беше винаги оптимист, бе наясно, че няма никакви шансове срещу четирима наведнъж. Но каква беше алтернативата? Да стои и да чака смъртта си в тази тъмна ниша? НЕ! Ако щеше да умира, щеше да повлече колкото може със себе си към пъкала.
Стъпките станаха по-предпазливи и Блин вярваше, че са навлезли в затъмнената част от коридора. Оставаше му да направи своя ход, но изчисленията му бяха грешни, тъй като видя едно коляно точно до главата си. Само след секунда той беше на крака, изрита с все сила коляното и нещастника падна на земята със страховит писък. Докато близкия до него пехитинец се усети, кракът на Блин се удари в корема му, свивайки невнимателния страж на две, а с коляното си го удари в шлема, пробивайки стъкления визьор и трошейки носа на вече изпадналия в несвяст човек. Но въпреки светкавичните си действия Командир Тартаковски не бе дастатъчно бърз и за третия,но той не очакаваше и да бъде. Прикладът на оръжието му удари “предателя” в лицето, събаряйки го на земята. Дватама останали прави въоръжени мъже започнаха да го ритат.Болката беше ужасна, но с всяка следваща секунда тя утихваше, докато накрая пълен мрак обзе Блин и болката напълно изчезна.

След атаката на бунтовниците над станцията, Олдфилд се бе заел с подготовката на десантните кораби и като добър пилот, и още по-добър пехотинец, бе изявил желние да се качи на единият от десантните кораби. Повечето от прехващачите, които щяха да участват в атаката над бунтовническата станция бяха готови и сега чакаха единствено появата на Крайцера, който щеше да представлява основата на атаката им. Неговата задача бе да направи възможно най-големи щети на базата, без да я унищожава. Разбира се, това бе гъвкаво понятие, но капитанът на крайцера бе приятел на Олдфилд и бе получил молбата му да унищожи само мостика на станцията и да я остави както си е.
На доковите камери вече първите прехващачи започнаха да излитат и по цялата палуба бягаха хора в различни униформи, и това, което на пръв поглед беше пълен хаос, всъщност бе идеално синхронизирано изстрелване на корабите. Редът на десантните кораби приближаваше и Майора влезе в един от тях. Задната част на кораба бе изцяло пълна с наредени седалки, долепени до стените и висящи дръжки от тавана. Въпреки че протокола за въоръжаването на пехотинците на десантен кораб ясно гласеше нагръдника да се превежда в пълна бойна готовност още преди качване, Олдфилд често заобикаляше това правило. Нагръдника пазеше целият му торс и горната част на гърба му. Нараменниците му все още бяха вдигнати и му позволяваха по-свободно движение.
Изведнъж силно ускорение издърпа майора назад като само това, че се бе хванал за висящата дръжка му бе помогнало да остане на крака. Пътят до бунтовническата станция не бе повече от десет минути, десет изпълнение с очакване и напрежение минути.

Командир Блин Тартаковски се събуди докато двама пехотинци го влачеха към доковите камери. Няколко минути по-късно вече бе в състояние да стои на крака и двамата пехотинци го бяха оставили да стои мирно, докато те го няблюдаваха от двете му страни. Пред него стояха не по-малко от 500 негови братя по оръжие, всички, смятащи го за предател. Радостни викове за резнесоха, но когато се появи Персивал, махайки с ръка, отново се възцари ужасната тишина. Тартаковски бе напълно наясно, че това бе мястото на екзекуцията му и бе изоставил всякаква надежда за живот. Само искаше това да свършва по-бързо, за да не продължава да се осъжда за смъртта на приятеля си.
На първия ред той видя няколко от най-близките му приятели. По погледа им се виждаше, че те не го осъждат и разбират, че е невинен, но и нямаше какво да направят. Блин отвърна само с едно кимане и им отправи топла усмивка. Най-близката му приятелка, Габриела, сламенорусите и коси стигаха до раменети й и ясно се виждаха сълзите в дълбоките и сини очи. Той само искаше да и каже да не плаче и да не тъжи за случващото се, но, знаеки кой е неговия екзекутор, беше наясно, че, показвайки каквито и да е по-близки отнощения с някои от присъстващите, това можеше да означава тяхната смърт и Командир Блин Тартаковски просто повтори усмивката си, и гордо изпъчи гърдите си, отправяйки погледа си право в очите на Персивал – неговият убиец.

Огромният имперски крайцер вече си проправяше път през астероидите към бунтовническата база, следван близо от многобройни малки кораби, а в тила им стояха десантните кораби. Безброй съобщения преминаваха през мостика на крайцера “Непоколебимият”, а на прозорците пред тях минаваха малките прехващачи, подредени в триъгълна формация. Зад тях се спущаха красивите им йонни дири от двигателите им в бледо синият си цвят. На носът на огромният кораб се отвориха два големи отвора и само след няколко секунди от тях се изстреляха две торпеда. Бавно и непоколебимо те се понесоха напред, към бунтовническата база. Две ярки светлини прорязаха мъглявата гледка пред тях. Прехвачите профучаха край огромният кораб следвани от десантните кораби.
Още с приближаването си, огромните оръдия на кораба сипеха огън върху космическата станция, а след всяко попадение бълваше ярка експлозия.

Със затворени очи той прие смъртта си, опитвайки се да си спомни живота си през следващите няколко секунди, които му оставаха. Искаше да види живота си като на лента, както бе чувал, че се случвало в опасни ситуации, но това не стана. Не можеше да мисли за нищо друго освен за предстоящия изстрел.
Внезапен трус го събори на земята и почти веднага след него последва втори. Това ли е чувството, когато те прострелят - се запита той? Но болката отсъстваше. - Мъртъв ли съм? Тогава Блин се осмели да отвори очите си с почуда, да намери палача си объркан, а двамата, стоящи до него воиници, разконцентрирани. Светлините в голямото помещение не работеха и само примигваха на кратки интервали, само колкото да разбере къде се намират враговете му. Сега бе неговият шанс.
Докато лежеше на едното си рамо на пода, Тартаковски се завъртя и с единия си крак ритна Персивал в сгъвката зад коляното, принуждавайки го да прилекне, достатъчно ниско, за да нанесе вторият си ритник в лицето му. Паднал на земята предателя беше напълно объркан и дори не си направи труда да си вземе оръжието. От бягащата навсякъде тълпа Блин отся няколко силуета, приближаващи се към него бързо. Не можеше да види лицата им, но нямаше съмнения кои бяха те. Това бяха истинските му приятели, които щяха да го спасят в тази удобна ситуация.
Единият от стражите бързо смени страните и побягна, без да се объща назад, за да види какво става. Опитващият се да избяга Персивал бе посрещнат със серия удари, а другият страж дори не успя да произведе изстрел преди да му се нахвърлят двама от другарите на Блин. Дори шлемът и бронята му не можаха да попречат на двамта верни приятели да му причинят достатъчно болка, за да изпадне в несвяст. Те бързо отвързаха командира и взеха оръжието на стража. Тартаковски взе пистолета на Персивал, побутна Габриела, която му нанасяше ритник след ритник. Той приклекна до него и допря пистолета в слепоочията му. Злобна усмивка се изписа на лицето на Блин, докато в изражението на предателя се четеше само безкраен ужас. Той държеше така пистолета, че Персивал да може да вижда бавното прибиране на спусъка което щеше да причини смъртта му. Пръстът на командир Блин Тартаковски бавно дърпаше спусъка и изведнъж рязко го притисна. Песивал стисна рязко очите си, но последва само изщракване, той бавно отвори отново очите си и забеляза, че Блин радостно размахва пред очите му кондензатора, ухили му се, след като видя мокрото петно върху панталоните му и го удари с пистолета.

Командир Тартаковски беше с най-висок ранг сред верните му хора, а и бе най-опитен, поради което пое инициативата.
-Благодаря ви много! – нямаше тръпение да им изрази благодарността си, но за това нямаше много време и той го знаеше. – Хаиде сега, после ще ви черпя. Трябва да се измъкваме – той махна с ръка, но техния бяг бързо бе спрян от експлозия на няколко десетки метра от тях.
От кръглата дупка във външната стена започнаха да излизат командоси и техния огън бързо накара бунтовниците да се прикрият зад купчина продълговати съндъци подредени във Г образна форма. Всички се прикриха и започнаха сляпо да отвръщат на огъня. Пистолетите на Блин, Габриела н Нийл, за разлика от пушката, която Салдар беше взел от сега лежащия в безсъзнание войник, почти не нанасяха поражение върху бронята на имперските командоси. Въпреки всичко пистолетите успяваха да държат командосите в такова положение, че да не могат да ги заобиколят и така смъртта на бунтовниците да стане неизбежна.
Ситуацията рано или късно щеше да свърши зле за Блин и приятелите му и това му бе пределно ясно, освен ако не измислеше нещо... само че нищо не му идваше на ум...

На мостика на “Непоколебимият” капитан Мастън получаваше рапорта от далечното сканиране.

---- Неизвестни обекти приближават с голяма скорост----Не са с човешки характеристики----изключително мощни реактори и огромна мощност на оръжеините платформи.------

Обезпокоителното изражение на Мастън говореше достатъчно само по себе си. Той бе водил много битки срещу далеч по организиран враг, но не бе срещал такива показатели на какъвто и да е кораб.”Веднага щом влязат в обсег, пренасочете огъня към неиндентифицираните кораби” заповедта проехтя из широкия мостик и почти всеки офицер, работещ зад някоя от конзолите се обърна в знак на по чуда,но свирепия поглед на капитанът им ги убеди в увереността му. Мастън нетърпеливо потъркаваше ръце, едва дочакващ да покаже на досега невижданите кораби мощта на имперските кораби. Почудата му обаче бе огромна, след като видя как ударът върху сравнително малкия чужд кораб просто се разнесе като боя по корпуса му. Мощните му ръце се впиха в стола. Набързо провери енергиините нива на оръжията и с още по голямо притесниние започна да осъзнава истината – корабът му бе безсилен срещу нападателите. Две последователни разстърсвания събориха него и повечето от дежурните на пода. От конзолите започнаха да хвърчат искри, а някъде пламна и пожар. Той бързо се изправи и натисна аварийния бутон за некодирано предаване на всички честоти
– Всички стреляйте по непознатите кораби – съобщението му бе чуто и от бунтовниците, които отначало не се впечатлихаа, но виждайки, че имперските кораби спират да стрелят срещу тях и се насочват срещу странните кораби, бунтовниците бързо последваха примера им.
Още две силни експлозии разтърсиха огромния корпус на кораба. Ужасеният командир с болка гледаше как от предната половина на кораба му зееха дупки, а от тях излизаха кълба жълтеникъв дим. Той забеляза, че към кораба му се отправят няколко продълговати сферични обекта и един от тях се заби точно пред мостика. На обшивката на корпуса, около странната капсула, започнаха яростно да летях синакви и жълти искри.
Капитанът се огледа около мостика обаче забеляза само трупове и тежкоранени колеги да се въргалят по земята. Добре разбираше, че се е разминал с малки наранявания. Въоръжен с пистолет, той се запъти напред към другия вход на мостика, по посока на капсулата, за да види какво бе влязло в кораба му. Едва преполовявайки пътя обаче, вратата се взриви и малки парчета от нея, летящи със зашеметяваща скорост, се забиха в краката му. Наранен, но не и сломен, той бързо стреля по посока на взрива, само за да види огромни метални воини. Това бяха десантчици, хуманоиди, но достигащи зашеметяващите 2,5-6 метра. Черните им лъскави брони покриваха цялото им тяло и не оставяха дори едно незащитено място. Изстрелите му бяха буквално отблъснати от бронята, като дори не я бяха одраскали. Светещите им в жълто очи смразиха смелият капитан, но той достатъчно бързо се опомни, за да се хвърли зад една от конзолите преди страшно мощните им оръжия да го бяха погубили. При всеки изстрел ярката бяла светлина от оръжията им го замайваше, но го учудваше неточността им. И тогава разбра ужасяващата действителност. Тежките им стъпки ги приближаваха към него, а могъщите им оръжия го държаха на едно място. Нямаше да им се даде без бой, нямаше да им даде “непоколебимия”. Събирайки последни сили, капитан Мастън се изправи на ранените си крака и пренебрегвайки смразяващата болка се затича към капитанския стол, стреляйки по враговете си, само за да се удиви още веднъж от невъобразимо могъщото превъзходство, което им предлагаше бронята. Малко преди да стигне до стола обаче, нещо го удари, буквално блокирайки краката му. Набирайки се на мощните си ръце той седна на стола си и погледна 6-те могъщи воина, които пристъпваха към него с тежките си стъпки, отекващи из цялото помощение.
Страхът от тази нова и скрита опасност за човечеството едва не го смрази. Опитващ се да покаже самоувереност, той стегна униформата си. Последва само зловещ смях от могъщите същества.
-Ще видим кой ще се смее последен – промълви Мастън и със силната си ръка счупи стъкления капак, покриващ бутона за самоунищожение. Най-близкият от десантчиците протегна ръка напред, но твърде късно. Смехът на капитана ядоса враговете му. Най-близкият до него се приближи в оставащите пет секунди преди взрива и само с една ръка изви врата на смеещия се капитан, но това не промени нищо и след секунди кораба започна да се тресе. Създанията се спогледаха и миг след това огънят ги заличи заедно с “непоколебимия”.

На борда на станцията майор Олдфилд се опитваше да накара хората му да действат по плана, но объркването не им позволяваше.
-Вие двамта заобиколете ги веднага, ако не искате тази битка да продължи още половин час!
-Но сър – запелтечи единият. – На открито веднага ще бъдем разстреляни...
-Тези мижави пистолети дори няма да ви одраскат, ако не се влачите като баби! Сам щях да го направя, ако тая тъпа пушка не ми бе раздробила крака.
В мига, в който тръгнаха, станцията се разстресе, отсрещната стена се изкриви, а само след миг последва взрив. Шрапнелит убиха половината от хората на майора и той се видя в безизходица. Не знаше какво бе причинило взрива, докато не видя как от дупката, която бе причинил, не се появиха четирима огромни железни бойци. Оръжията им заблестяха в ярка бяла светлина, а всеки изстел пробиваше тялото на някой. Убивайки всички от хората на Олдфилд, сега десантчиците насочиха вниманието си към укриващите се зад съндъците бунтовници.
Иззад съндъците се показаха и четиримата, и концентрираха огъня си само по един от тях, но с почуда установиха, че бронята му отблъсква и абсорбира всеки един от техните изстрели. Двама от нашествениците се насочиха към Олдфилд, незабелязващи присъствието му, поради това, че върху него лежаха останките на 3-4 от подчинените му. Другите двама тръгнаха да заобикалят бунтовниците като неспирно стреляха по тях. Единствено подсилената броня на сандъците ги предпази от смъртта, но и това нямаше да продължи дълго. Внезапно капитан Тартаковски се зачуди защо сандъците са бронирани и накара Габриелаа да му помогне да отворят единият който лежеше близо до тях. Отваряйки го, лицето на Блин засия виждайки най-новото имперско,бронебойно оръжие. В обикновенни обстятелства сериозно би се запитал какво ли прави такова оръжие тук, но обстоятелствата никак не бяха обикновенни, а гърмежите над главата му само подсилваха нетърпението му да го изпробва. Другите последваха примера му и нарамиха големите оръжия. Командир Тартаковски внезапно се изправи и произведе изстрел към огромния си противник. Само след миг с учудване видя колко ефективно оръжието бе захвърлило десантчика в стената и бе направило доста солидна дупка в тялото му. Доволен от резултата и изгасването на ярко светещите жълти очи на врага, той одобрително кимна на останалите да направят същото. Само след миг и останалите трима бяха изстреляни и продупчени от масивното оръжие. Радостни от внезапния обрат на събитията и четиримата заподскачаха с радостни викове. Чувайки измъчен глас някъде из имперските трупове, Блин се затича с насочен пистолет да види кой от тях все още бе жив. Приближавайки видя само мъртъвци и части от тела, но забеляза под тях жив човек. Издърпа го настрани като преди това взе оръжието от ръцете му. Отначало не го бе познал, но си спомни онази среща в космоса с имперския командир. Това бе той и явно кракът му бе доста зле. Съвестта на Блин се разкъсваше от това да остави импереца да си умре или да му помогне. Знаеше, че този човек му бе подарил живота преди, сега не можеше да го остави да умре така. Той повика останилите и каза на Габриелаа,която освен боен пилот беше и мед. сестра, поради липса на достатъчно хора, да му помогне. Тя само го погледна учудено, но само с един знак Блин и показа колко важен бе този човек за него. Макар Габриела да не осъзнаваше защо той цени толкова този имперец, подозираше, че се бе случило нещо повече от това, което той й бе казал за онази схватка в космоса и сега се досещаше кой е бил имперският командир, който го е оставил да си тръгне, без преследване.
Докато тя прeвързваше раната на едва поддържащия се в съзнание майор, Блин тръгна към един от непознатите огромни метални воини, а и освен това имаше нужда да осмисли събитията. Привлечен от изящната броня, той се опита да извади шлема, но опитвайки се беше стреснат от едва едва примигващите в жълта светлина очи на шлема. Без да поема допълнителни рискове той бутна пистолета в зейналата дупка в толовището на огромното създание и стреля няколко пъти.Очите светнаха в ярка жълта светлнина, а след това бавно и плавно избледняха, докато не потънаха в абсолютен мрак.

Докато се чудеха как да се спасят, от един от коридорите прозвучаха ужасяващи викове, приглушени от стрелба. На всички им бе ясно за какво става въпрос. Сандъците с останалите тежки оръжия стояха под отворените и не можеха да ги достигнат. Трябваше да бягат, но нямаше накъде. Тежките стъпки на нашествениците се разнасяха из цялото помещение, получаваше се ехо и нямаше как да се определи от къде идва заплахата. Блин се засили срещу Олдфилд и го вдигна, държейки го за яката, изражението му беше изпълнено с ярост, докато майора беше като пиян.
-Слушай – с тих но пълен с гняв глас започна бунтовника. – Ако успееш да ни измъкнеш от тук ще те оставим жив, ако ли не - умираш с нас! Избирай!
Олдфилд имаше световъртеж и му бе трудно да осмисли думите на Тартаковски, но с малко усилия успя да схване това, което му каза.
- Десантния кораб все още е скачен със станцията. Проверете дали все още е в изправност. Онези стреляха по вътрешността.
Блин махна на Нийл да отиде. След няколко секунди той се върна разочарован от състоянието на кораба.
- Няма да полети – съобщи Нийл и отново се отдръпна настрани, очаквайки друга заповед.
- Ей, ами капсулата на ония? – предложението дойде от острия като бръснач ум на Габриела. Блин се съмняваше, че това ще проработи, но нима имаха по-добър вариант? Той се изправи а двамата му приятели хванаха майора и заедно тръгнаха към непознатата капсула. На около десет метра от там, откъм най-далечния коридор се показаха четирима от страховитите десантчици. Още на секундата, в която ги забелязоха, те откриха огън с огромните си оръжия, принуждавайки Блин и хората му да се прикрият зад няколко ниши в стената. Те осигуряваха добро прикритие, но само след минути десантчиците щяха да заемат удобно за стрелба положение и човеците щяха да се окажат в капана на собственото си прикритие, щяха да станат удобна мишена, без място, накъдето да бягат. Но и да излязат от прикритието бе опасно поради непрекъснатия огън, изспиващ се върху позицията им. Решението бе рисковано, но бе единственото, което можеше да ги изведе от сигурна смърт. Блин извика на останалите да се приготвят за тръгване.
Първи се претърколи Тартаковски извън прикритието си и произведе няколко изстрела срещу нападателите си. Тяхната реакция бе да насочат стрелбата си срещу него, което едва не доведе до смъртта му. Той бързо се претърколи настрани, хората му видяха възможността и изтичаха, докато той и Нийл стреляха по нападателите. Ефект върху тях нямаше, но успяваха да придържат стрелбата върху себе си, което даде възможност на останлите да стигнат до странната капсула.
Времето на Блин и Нийл изтичаше и те трябваше да достигнат до капсулата преди да е станало твърде късно за тях и приятелите им. Двамата спряха стрелбата и с все сили се затичаха към капсулата, там обаче само Блин успя да влезе, Нийл падна на пода по лице, а от гърба му зееше голяма рана. Време за съжаление нямаше: четиримата десантчици приближаваха отстрани и скоро щяха да могат да стрелят по тях, а те се намираха в същото положение както и при нишите - нямаше къде да бягат.
Габриела бе седнала на единият от столовете пред едно табло, на което обаче нямаше щурвал, лост или каквото и да било приспособление, което да им помогне да управляват кораба. Тежките стъпки на непознатите създания само я изнервяха повече и виждайки, че няма друг шанс, започна да блъска по конзолата, натискайки копчетата. Още преди да се опитат да я спрат, вратата на капсулата се запечата. Блин намигна на Габриела и се усмихна, само че още не бяха полетели, а в тази капсула скоро щяха да влязат неприятелите им.
Внезапна експлозия ги изстреля извън станцията и те полетяха из космоса, в който около тях летяха отломки от кораби,а от всички имперски и бунтовнически кораби бяха останали не повече от дузина да се сражават с все по нарастващите сили на враговете им.
- Това не бе бомба, а стана ясно че тая чудесия няма двигатели – учуди се Блин и погледна към Габриела.
- Не знам какво е било – му отвърна тя, но седналия на една от четирите седалки от двете страни на капсулата Олдфилд се намеси.
- Това беше взрив от претоварена пушка. Твоят приятел с какво беше въоръжен? – запита майора и погледна въпросително Блин. Той само наведе поглед и тихо прошепна: – Верен докрай.

Капсулата, с която се рееха из космоса нямаше двигатели, нито можеше да бъде насочвана, което навежда на мисълта че е била пряко изстреляна и някъде наоколо се намира такъв кораб. Капсулата им бавно се въртеше и когато застана в подходящо положение, че да се вижда станцията, всички се видяха в чудо. Тя беше някаква развалина, плетеница от метални тръби, изкривена по всевъзможен начин.
Внезапно обаче нещо започна да ги дърпа плавно, те се движеха с гръб и не можеха да разберат към какво се приближават, но логичният отговор беше - десантен кораб на нашествениците. Не след дълго влязоха в голям хангар и капсулата се сгромоляса на пода. Вратата все така стоеше запечатана. Решението на Блин бе трудно, но по-добре да илязат доброволно, отколкото да ги изкарат на парчета. Отвън не се чуваше нито звук, но това не бе повод за успокоение. Те се намираха на непознат кораб, притежание на агресивен вид, с огромно предимство във военно и технологично отношение.
Един червен бутон пред Габриелa започна да свети и тя предположи, че е за отваряне на вратата. След натискането му така и стана. Пред тях се откриха идеално строени воиници на непознаниете им нападатели. Все така огромни,между тях се оформяше малък коридор, а накрая стоеше малко по-едър индивид от тях, като бронята му беше с тъмно червени инкрустации. Блин сметна, че това е някакъв високопоставен военен и нямаше да сбърка.
След като групичката бавно излезе от кораба си и премина с плахи стъпки покрай редиците на враговете им, те застанаха лице в лице със създанието в края на коридора. То произнесе неразбираема комбинация от звуци, които нито Блин, нито някой друг от хората с него не можа дори да ги разграничи. Огромното създание пред тях отново повтрори думите, този път с по-силен тон, но реакцията на човеците остана същата. От нещо подобно на въздушни филтри близо до брадичката на шлемът се чу въздишка,то хвана Блин през ръката и го издърпа настрани. Останалите се опитаха да го последват, но пътя им бе преграден от близките войни.
Минаха няколко минути, а следа от Блин все още нямаше, положението вече изглеждаше съвсем безнадеждно и Габриела се приближи до най-близкият от металните войници,погледа го замалко и започна да блъска по гъдите му, от което той дори не се помръдна. Всяка секунда изнервяше всички и заобикалящата ги среда ги побъркваше, та какво, по дяволите, искаха от тях. Ако ги приемаха като врагове, можеха да ги убият веднага. Никой от човеците не се опита поне да говори с пазачите си, нито пък говореха помежду си, просто стояха, заобиколени от най-опасните създания,които някога бяха виждали и чакаха, чакаха развоя на събитията.

След малко влачене по коридора Блин бе заведен на някакъв странен стол, принудително качен на него и с превързани ръце и крака бе оставен там. Само след секунди ужасяваща, пареща болка прониза черепа му. Стисна очите си с всичка сила и в следващите няколко секунди не можеше дори да мисли. Първото, което чу, бяха думите “Грак ма’Тах“ малко по малко обаче започнаха да се изянсяват и започна да разбира значението на отначало причудливите звуци.
-Вие хората прекалено дълго бродите гордо из космоса, погубихте безброй уникални създания и бавно унищожавате всичко. Всичко освен себе си. Дойде времето и вие да си отидете, и ти като най-дързък ще бъдеш тук за да гледаш!