Истинска история

        Животът винаги ни оставя вратичка през която да излезем, ако случайно сме се озовали в сложна и на пръв поглед, дори много трудна ситуация. В такава се бях озовала, когато завършвах основното си образование.

           За директор на училището ни назначиха, дошъл наскоро със семейството си учителят Иванов. Жена му преподавател по български и литература, той по физическо възпитание. Имаха син Александър. Настаниха го до мен на ученическия чин. Той идваше от големия град и сякаш всичко му беше позволено. Нарушаваше дисциплината в класа, но нали е директорско синче, никой не смееше да му противоречи. Живееха на квартира в къща срещу училището  и понякога изчезваше от час, отиваше в къщата и пускаше много силно музика. За директора никой нищо не знаеше. Беше хубав атлетичен мъж с поддържана, леко набола брадичка. Висок, винаги спортно облечен и в ръцете си носеше ключодържател с няколко ключа на него. Усмивката му разкриваше бели и красиви зъби, между които в повечето случаи, имаше свирка, с която свиреше в часовете по физическо възпитание.

        Направи ми силно впечатление, съпругата му, невзрачна и много скромна жена, с тъжни и плахи очи. Сякаш беше нещо преживяла или преживяваше в момента. Странеше от колектива, а когато някои нейни колежки си правеха шеги с директора, тя само се усмихваше и навеждаше глава.  По история ни преподаваше  не омъжена и много красива преподавателка Мария. Когато свършваше часът, се прибираше в учителската стая и там оставаше до следващия час.            Излъчваше спокойствие и увереност в себе си. Аз много я харесвах и като преподавател и като визия. Имаше такива дълбоки зелени очи, които искряха като искри от огън. В  нейните часовете винаги беше интересно и не усещахме, кога е свършил часът. Когато разказваше урока, гласът ѝ ни действаше много успокояващо.  Ден след ден животът в училището започна да става много интересен. Шушукаха учениците, че между Мария и Иванов нещо се случва. Нашето любопитство толкова се засили, когато един ден , обявен за спортен полуден, ни бяха изкарали на стадиона, да го почистим и да се разтоварим от ученическия процес. Тогава за първи път ги видях, как се гледаха влюбено и закачливо. Той беше откъснал стръкче от храста до чешмата и докосваше гъстата ѝ коса, която падаше на вълни върху раменете и очертаваше белия ореол на лицето ѝ. А тя кокетно му се усмихваше, махаше с ръка сякаш да прогони невидима муха. Слънцето надзърташе любопитно зад хълма и се отразяваше в нейните зелени очи. Изведнъж за нея светът беше се свил, до малкото клонче с което я докосваше той. Ние се групирахме по двойки, за да можем хем да си помагаме в почистването, хем да ги клюкарстваме. За първи път ни се случваше да видим такова поведение сред учителите. Интересно ни беше, защото тогава изискванията бяха много строги и последствията жестоки, за провинилите се. Но каквото и да си мислех, то нямаше никакво значение, фактът си е факт, между тях се беше настанила любовта и нито синът му, нито съпругата му, за него имаха значение. Само Мария. Имах усещането, че двамата се бяха превърнали в хлапета в пубертета. Често пъти ги виждах в колата му, когато тя се прибираше в къщи. Друг път оставаха след часовете и ние с нашето любопитство, се криехме по ъглите, за да ги наблюдаваме. Веднъж във физкултурния салон, ние с една моя приятелка, още бяхме  в съблекалнята. И естествено, темата ни на разговор, беше това, което наблюдавахме между Иванов и Мария. За нас това беше нещо ново, защото правилата в училище бяха строги и не можеше никой да си позволи волно поведение.  Улисани в приказки, не бяхме чули как с тихи стъпки някой се приближаваше към скамейката до съблекалнята. С приятелката ми, замръзнахме на място. И в следващия момент, разпознахме гласът на директора. Чухме как нежно говореше, запъхтян и възбуден от близостта с Мария. Говореше ѝ толкова красиво и нежно. Думите му, като извор планински  се блъскаха в тишината и отекваха в студената зала. Нажежена ,като огън, Мария въздишаше  и също шепнеше нещо, което ние не чувахме добре. Тук, в този миг времето беше спряло и на пътя му разцъфнала бе любовта. Онази любов, която е способна, да загуби разсъдъка ни и да ни превърне в нейни роби. Затаили дъх се чудехме какво да направим. Как да се измъкнем от това положение. Останахме  така, докато свърши еротичната серия. Последва целувка, която потъна в дълбоката тишина, когато стъпките заглъхнаха. Само чувахме ударите на нашите сърца. После и двете се облякохме с униформите и излязохме от салона. По стълбището чухме свирката на директора и неговия шеговит глас с който подканяше колегите му, за поредния учителски съвет.

      Прибрах се в къщи и се замислих. Аз още не бях срещнала любовта и представата ми беше съвсем различна, но тази сцена  остана дълго  в съзнанието ми. Александър, синът на директора ме попита веднъж, дали знам нещо за баща му и Мария. Защото се шушукало нещо, но щом се появил той и всички млъквали. И за първи път тогава излъгах, може би защото изпитвах съжаление към него и майка му. Нямах сили да му кажа нищо. Разчитах, че той сам ще се натъкне на тяхна среща и ще разбере. Желанието му беше, да стане футболист.  Носеше със себе си футболна топка и в междучасията все риташе, риташе. Но понякога с  такава злоба запращаше топката към прозореца на учителската стая, че често пъти счупваше по някое стъкло. Наказваше го директорът, за назидание пред нас. Но Александър не се вслушваше в думите му. Отнасяше понякога по един ритник в задника и  правеше всичко напук на баща си. След няколко месеца, директорът и семейството му се преместиха в друг град. Никой не ни обясни, защо и Мария замина на някъде. Остана само футболната топка на Александър в коша пред учителската стая. Дълго време никой не смееше да я изхвърли.

      Есента, в първия учебен ден се запознахме с новия директор. На средна възраст, с прошарени коси и сам. Без семейство. Казват, че с времето всичко се забравя, но аз не съм забравила нищо от тази история.