Истинското име на Лабаджанов

        Лабаджанов ме чакаше пред кантората, почти винаги бит и насинен, но винаги с бодър дух и огромната енергия на луд, който обича до бой България. Сам се бе нарекъл “Ботев” и не позволяваше да го наричат другояче,  не само защото беше от Козлодуй и не само защото знаеше наизуст всичките му стихове. Той беше див и прям и с огромно чувство за справедливост.

        Лабаджанов беше едър и физически силен човек, с кръгло лице и ботевска брада, само очите му гледаха неистово в теб и пръстите му бяха като клещи, когато стиснеха ръката ти.

        Беше времето на явната корупция и мутровщината, когато безнаказано пребиваха или застрелваха човек за пари или сфери на влияние. Сиво и мъгливо време, без капчица саможертва.

        Лабаджанов обаче ходеше из Козлодуй и Враца, по пътищата и пътеките на Ботева и оправяше света. Нямаше кмет или общински съветник, президент или депутат, до когото да не беше писал и далавера, която да не бе разобличил. Пъхаше си вечно разбития нос навсякъде, където надушеше несправедливост, пишеше, протестираше, гладуваше, самозапалваше се,  влизаше в лудницата, излизаше (или бягаше), криеше се, но пак се появяваше в най-горещите точки на България.

        Неговите пламенни думи бяха стиховете на Ботева и човек не можеше да не ги изслуша изтръпнал, защото Лабаджанов беше неповторим рецитатор.

Аз издържах ръкостискането на Лабаджанов едва не изпищявайки от  болка, но тайно му се възхищавах. Неговото поведение възпитаваше, вдъхновяваше, осмисляше живота ти.

        Не знам защо, но той ме имаше за голям приятел, може би бях за него единственият човек, който го изслушваше спокойно и го одобряваше. Бяха стари приятели с баща ми, сигурно и това имаше значение, защото за него аз бях “наше момче, на което може да се разчита”.

        Не знам колко можеше да разчита Лабаджанов на мен като адвокат, но той така и не заведе дело, когато го биеха, не се оплака, макар и с една тъжба, до прокуратурата. Влизаше, леко прегърбен, развял бялата си брада и с вечната папка под мишницата, разказваше ми последните си преживелици, колкото да се самовъзпламени отново в тясната ми кантора, пъхваше ми една тетрадка, в която се подписвах под някаква справедлива кауза и след това доволен отново изхвърчаше нанякъде.

        Винаги съм се чудил като по-млад, как може днес човек да бъде Ботев и в известна степен да повтори пътя му. А то било толкова просто!

        „Изедници днес колкото щеш - казваше често Лабаджанов - а Ботев е само един!”

        Завиждах на Лабаджанов за силата и смелостта му да прави безсмислени от гледна точка на времето ни неща. Ето, и аз бях поет, но бягах от действителността, създавайки си свой собствен красив и хармоничен свят. Какво ми пречеше да бъда поне като него!?

        „Ей, ей! - казваше ми понякога Лабаджанов - С тая брада и чело ми приличаш много на Каравелова, ама и ти като него не си способен да водиш чета!”

        Прав си, „Ботев”, ти си единственият!

        Лабаджанов можеше да мести огромни предмети без усилие, неговата енергия, посветена за благото на България, му даваше сили от време на време (когато не помагаше безвъзмездно на приятели) да припечелва малко като хамалин из големия град, щом пенсията му по лудост свършваше. Но аз си мисля, че той можеше да мести и не по-малко тежки души, ако беше имал късмета да се роди в друго време.

        Лабаджанов страдаше единствено за това, че е сам. Все ми приказваше за запустялата воденица на дядо си и че там се крил навремето Левски. Тогава почваше внезапно и мощно да пее в кантората ми народни и революционни песни, като стряскаше клиентите по коридорите.

        Беше израсъл в беден род на биволари и овчари, някъде край Дунава, бе пасъл биволите, работил като хамалин, оженил се набързо, поживял малко, първо в Козлодуй, после във Враца, откъдето беше жена му, дълги години след това се трудил в мръсния завод край Кремиковци, после работил за дребни пари по пазарите... Ако трябва да бъдем честни пред читателя и да не величаем Лабаджанов, трябва все пак да кажем, че социалните трусове постепенно го сринаха. Непрекъснато му вземаха нещо и го обричаха на полугладно съществуване. „Няма да се предам!“, викаше ми по телефона Лабаджанов, „Няма да се предам!“  После почваше да рецитира Ботев... Накрая му взеха и здравето, тикнаха му жълтата книжка и го отписаха от обществото. Нали в действителност той си беше жалък имитатор на Ботев, обикновен несретник, аутсайдер, психично болен човек и вече някъде на около седемдесет – твърде далеч над възрастта на Ботьова. И ако все пак направим равносметка, от всичките си безбройни битки, които беше водил през дългия си самотен живот, Лабаджанов беше спечелил само три, ако може да се брои за успех двете писма-отговор от Кубинското и Корейското посолство, както и едно от румънския поп в Козлодуй, с което особено с гордееше.

       Държа да подчертая, че Лабаджанов не мечтаеше да получи признание от Отечеството си и затова не го получи. Известността не го вълнуваше.

       Но името на Лабаджанов все пак се появи веднъж по телевизията. Беше протестирал нещо в трамвая и циганите го бяха пребили до смърт някъде на последната спирка в Западния парк. Как точно, не съобщиха.  Взели му и двата лева, които имал. В момента ги издирвали, но знам че няма да ги хванат. Защото аз не вярвам в тази история.

       „Ботев” може да загине днес само от куршум в челото.