...
Може би затова се разплетохме, заради изтънялото разстояние и всички онези кратки мигове, в които отлагахме взаимността си за после... Заради лятото и тихите шепоти на вълните, които примамваха телата ни да се отдадат на забравата...
... а тя не идваше...
... дори онова „после” се сля с последния стон на издъхналите в ръцете ми песни...
... и се стопи...
... като снежно дихание върху зарасналите ти рани...
Никой не знаеше откъде се беше появил продавачът на усмивки, нито откога, но малко по малко всички в градчето започнаха да забелязват присъствието му. Всъщност нямаше как да не го забележат, защото всяко едно негово появяване по улиците беше съпроводено от шумни подхвърляния и детски смях. Понякога раздаваше балони, друг път подаряваше цветя на отминаващите дами, а най-често просто се усмихваше и поздравяваше с неизменното : „Хубав ден!”... а това беше много особен поздрав в този тъжен град. От години никой не помнеше такива думи, дори самото им изричане звучеше странно и чуждо, ...