Иван Иванич

– не знам защо така го наричаме и кой му лепна това руско име, защото походката и излъчването му е на дневен лунатик, а не на руснак… Иначе се казва Иван Иванов, както хиляди други българи…

По-точно, той не прилича на тези стотици хиляди, той е различен, направо казано, той е един завършен идиот, на когото целият му свят е крив за нещо, ама за какво точно и той не знае.

На всичко отгоре ерген!...  Не мога да си представя как мъж, който не може да се усмихне, ще промълви мила, нежна дума на жена, която обича… Дълбоко се съмнявам в последното, защото на Иван Иванич това свято чувство му е чуждо, според мен той не обича никого, дори и себе си. Питам: Като какви хора ще изглеждат децата му, които този човек ще възпита един ден!

На всичко отгоре Иван Иванич е мой преподавател по основна дисциплина, която преподава абсолютно педантично и изпитва по същия начин, повториш ли каквото е казал - получаваш шестица… Но ако  случайно сбъркаш, допуснеш грешчица или формулираш мисълта си по различен начин от него – свърши се с теб…

Та, този даскал с име на Чехов герой, е назначен за командир на лятната ученическа бригада – I-ва смяна. В бригадата участваме ученици от Техникума и от Първа гимназия. Разделени сме на бригади, отряди и взводове. Общо сме над двеста ученици, който имаме благородната задача  да прокараме широк панорамен път над града  в местността „Ямача“ .

Оказа се, че панорамният път трябва да копаем в скала с най-обикновени кирки. Взвода сме десет човека - двама от Техникума и останалите момичета от гимназията.

Всеки ден сутринта лично командирът Иван Иванич с технически ръководител ни определя норма - колко кубика трябва да изкопаем за деня и ако е не успеем да изпълним нормата, ще продължим да копаем след края на работното време, ако ще до среднощ на фенер. Ще вечеряме, след като приключим, защото наядени не сме производителни, според иначе не особено словоохотливият командир… Така че, ако два-три дена не изпълни звеното нормата, то остава да я изработва в неделя, когато останалите ще излязат за няколко часа в градска отпуска.

Всъщност, това е единствената възможност да се изкъпем с топла вода, защото в бригадирския лагер има условие да измием само ръцете и лицето – просто няма закрито място, за да се измием цялото тяло. При нечовешки горещини, пот, пръст, която се превръщаше по телата ни в кал, силициев прах от скалната маса, със седмици си лягаме с мръсотии …

Всяка сутрин както в казарма провеждаме разчет и се разпределя работата, вечер се прави вечерна проверка и се докладва за изпълнение на нормите, за провинилите се, тези, които не са отишли под строй до мястото на работа, получават наказание да маршируват на плаца през време на обедната почивка от два часа, като след това трябва и да се нахраним… Навсякъде трябва да ходим под строй, дори и до тоалетните и ако походката не е достатъчно строева, Иван Иванич ти осигурява време за допълнителни тренировки…

Стискаме зъби и псуваме, но изпълняваме, защото по предложение на командира може да ти бъде намалено поведението в училище… Най-тежки и обидни бяха обедната строева на жарко слънце, когато останалите почиват, а четири-пет групички по няколко човека набиваме крак и обезателно пеем маршове Партията велика…

И всичко под зоркото око на Иван Иванич… Всъщност, той има заместник-командир в лицето на комсомолската секретарка Олга Муртева от Първа гимназия, но той не се доверява на никого за нищо, по всяко време е където трябва, той знае и вижда всичко, няма нужда от помощници, който могат евентуално да го подведат – той е безгрешен и всички други обезателно трябва да бъдат като него.

Този човек през цялото ни обучение в техникума никой не го видя да се усмихне, не дай боже да се зарадва за нещо!... Сигурен съм, че той не може да се усмихва по никакъв начин, лицевите му мускули са закърнели, той и като бебе не е плакал, а само се е мръщел и пръхтял

Изключително тежката работа, която преди всичко пада върху нас, двете момчета, защото все едно момиче няма как да върти копач в скалите, най-много с лопатите да събират дребните камъни, но и това е работа, защото трябва да ги товарят в ръчни колички и изхвърлят на 7-8 метра разстояние…

И на фона на непосилните норми, които много рядко изпълняваме и доработваме извънредно, защото са такива, че да не могат да се изпълнят, най-много ни съсипва психическият тормоз от неадекватните действия на Иван Иванич, роден не за педагог, а за надзирател в затвор за смъртници.

И така цели трийсет дни лятна бригада, а след месец още трийсет, пък есенна…

Препрочитам написаното и се ужасявам – все едно не чета за ученическа бригада в демократична България, а „Архипелаг Гулак“, на Солжиницин…

След време, вече студент, се върнах през една ваканция и срещнах на улицата Иван Иванич! Макар след толкова години, изпитах някогашния страх, притесних се…

Та, този свръхчовек, който безпощадно ме е наказвал за глупости, се опита да ми се усмихне и поздрави, за моя радост не успя, остана с едното кимване…

Разказвам тази история с нескрито омерзение, без да съм убеден докрай, че трябва да го направя… Има  хора, които е по-добре да ги премълчим, но го направих, с тайната надежда да не се повтори никога…