ИЗ МЪРТВИТЕ СИБИРСКИ ПОЛЕТА

Телефонът …

Познат мъжки глас пита:

- Можеш ли да прескочиш до тук?

Опитах се да увъртам, но…:

- Ела! Чакат те!

И тръгнах…

И пристигнах!

Стара, прелестна къща от онова време. Двор, дървета, трева, масичка и столчета.

И на тях - двама: жена към седемдесетте и моят познат.

Посрещна ме, представи ни един на друг и до масата сме трима. На масата са четирима - три чашки и бутилка. С водка! Разменихме стандартни любезности, отпихме и…

И замълчахме.

За какво да говоря? Не знам ни коя е, ни каква е, ни от къде е, ни защо съм и…

Той наля! Чукнахме се, отпихме, позамълчахме и жената проговори…

Дошла от някъде си…

Дошла да се видим, да поговорим…

Дошла от оня край на света. Оттатък океана…!

Говореше езика ни и запитах от къде го знае.

- Българка съм. От тук съм. Като завърших гимназията заминах за Германия. Там завърших архитектура. Беше през трийсетте години. Останах там и се захванах с научна работа. Влечеше ме историята на изкуствата. Баща ми беше заможен човек. Дни преди девети, усетил че ще стават лоши неща и отвел цялото семейство. Всички! Спирали тук, спирали там и накрая чак отвъд океана…

Аз тръгнах след тях!

Събрахме се!

Продължих работата си. След време станах професор! Преподавам теория и история на изкуствата.

Отпихме и тя продължи:

- Още от младини се захванах с една тема и тя запълни живота ми. Ровех, търсех, изследвах и колкото по вече потъвах в това, толкова повече неизвестни неща откривах…

- Някога, в края да двайсетте и началото на трийсетте, в оная, великата страна, някакви хора започнали да правят някакво странно, ново изкуство. Искали да правят и те революция, но в изкуството. Попаднах първо на поетите, след това и на други, и накрая открих и изкуство на архитекти от онова време. Не беше много, но фрапираше. Не много ясно, не много изчистено, но оригинално!

И потънах в търсене. Цял живот…

И открих!

Какво ли може да е открила? И аз съм чул за тия екземпляри и съм видял техни творения, но само няколко. А тя!

- И открих сто петдесет и два проекта!

- И къде това чудо? Къде са ги правили?

Жената замълча, отпи и изрече:

- В Сибир!

И аз отпих!

И без да искам запитах:

- И всичките са били…?

- Да! Осъдени и заточени. И никой не останал жив!

Изтръпнах! Та нали и другите, дето не са били в Сибир и поетите, и художниците, и те… всичките са се самоубили...

Настръхвам!

Защо ли ми разказва това? Защо ли е дошла? Как са я пуснали? Вярно, че се усеща някакво размразяване, шушука се за някакви промени но…

- Дойдох да се срещнем. Преди време в едно специализирано английско издание видях едни проекти. Изненадаха ме! Разглеждах ги и имах странното усещане, че имат нещо от онова, правено от ония в Сибир. Сходно мислене, близки образи. Необичайно и оригинално! Заинтересувах се от автора на тия проекти и дойдох да го видя и да поговорим…

Припалвам!

Защо ли ми разправя тия неща? А тя:

- Проектите са от тук!

И уж всичко знам в бранша и всички познавам!

Ама че изненада!

- Проектите били твои…

- Не може да бъде! Невъзможно! Със сигурност знам, че след девети нито един наш проект не е публикуван в западни издания. Те не ни зачитаха, от тук беше невъзможно да се изпрати материал. Има някаква грешка.

Жената се приведе, взе някаква папка от стола до нея и извади едно списание. Отвори го и го обърна към мен.

Мои работи! Как е станало това? Не съм изпращал материали. Откъде са ги взели? Откъде? И още нещо! Тук са публикувани оригиналните ми проекти, а не построеното….

И налях втора чаша!

Припалих и притворих очи…

Тя говори, аз потънах и плувам в някаква тъмна мръсна вода, в някаква тиня…

…предстоеше честване. Сто години от една война. Обявиха се поредица от конкурси, за най-различни сгради и паметници, на едно място, в един град…

И всичките бяха спечелени от един човек…

Тогава се зарадвах! Не знаех, че по-голямо наказание няма. Такова нещо не се прощава! Няма по силна отрова от завистта!

Дни и нощи, месеци непрекъснат труд! Довършвах проектите…

И тогава дойдоха…

И описаха, и опаковаха, и изнесоха проектите ми…

И ме изведоха, и прибраха на съхранение…

Проектите ми, опакованите, раздали на онези, дето не се класираха…

Да се подпишат под тях… че те са ги правили.

И сградите израстнаха - попроменени, поизменени, поизкривени… като мен.

И с тях се подвизаваха… и се окичиха с ордени.

И мен ме наградиха!

И съдиха, и осъдиха…

Без въпроси, без обяснения, без…

Смачкаха ме!

Жената продължава… разказва, съпоставя…

Дали не е права? Дали наистина не съм като онези от Сибир? И те всичките, съдени, несъдени, заточени, разстреляни… самоубити.

Без вина виновни! Не приличали на другите…

А тук?

Колко ли бяхме, дето не приличахме на другите?

Колко ли бяхме осъдени?

Нима Сибир е толкова голям?

Чак до тук!

Нима и аз, и ония като мен, проектирахме и строихме из „мъртвите сибирски полета”.

Дали затова, не рядко ми идеше да се самоубия…?

Дошла и да ме види и да ме покани.

Там, от института, отвъд океана, дето преподава, ме канят да отида и да заема нейното място… Да разказвам на младите какво е това нещо, изкуството…

Не ме пуснаха.

На врата ми висеше наградата!

Бях никой!

Човек без граждански права…!

Тя си замина.

Останах тук!

Останах със съмнението - що съм, какво съм, аз ли съм, като някой ли съм…

Останах да проектирам и да градя - из „мъртвите сибирски полета”…

И с правото да избирам!

Да ме гръмнат или да се гръмна!

Като онези от края на двайсетте…

Ония, виновните, че не приличат на другите…