18 jun 2012, 9:42

Изгнилата ябълка 

  Prosa » Relatos
1281 0 7
4 мин за четене

Старият автобус, изморен от пътищата, спря бавно до  чешмата в центъра на селото. Бай Дечо бе отворил книжарницата и даже вече пиеше първото си кафе, приседнал на дървената табуретка пред дюкяна. Децата като малки зайчета изскачаха от автобуса и тичаха към чакащите ги родители. Шофьорът, сложил ръце на волана, следеше слизащите малчугани с доволна усмивка. Автобусът беше празен, само дядо Юзеир не видя внучката си. Поогледа се наоколо, след това заобиколи автобуса, гледайки празните седалки, и най-накрая стъпи върху стъпалото на вратата.

- Добро утро! Не видях моето внуче да слиза, сигурно е заспало... - каза мъжът, влизайки в автобуса.

На най-задната седалка седеше Ясемин, навела главичка върху коленете си.

- Ясемин, хайде, дядо, екскурзиятa свърши! - весело се провикна дядото, отваряйки широко ръце, готови за прегръдка.

Детето взе платнената си раница и бавно-бавно тръгна по тесния коридор. Дядото видя тъжното изражение по лицето на малкото момиче и закрачи бързо към него, взе го в скута си и слезе от автобуса загрижен. Каменната чешма по средата на малкото площадче пред селската книжарница шумеше весело, изливайки бистрата си вода в шадраванчето. Бай Дечо, изпил вече кафето си, бе влязъл в малкото си дюкянче, табуретката седеше изкривено празна. Дядо Юзеир седна на нея, намествайки внучката си на дясното си коляно, смъкна сивия си каскет и го сложи на другото коляно.

- Ясемин, какво има, дядо, защо си тъжна, не ти ли хареса екскурзията? - попита той, смъквайки глава към нея.

Детето сякаш чакаше този въпрос, силно прегърна с малките си ръце врата на дядо си и с все сила заплака, тресейки детското си телце. Юзеир с меките си палци избърса най-нетърпеливите сълзи и въздъхна тежко, мислейки си как да успокои детската мъка.

- Искаш ли да ми разкажеш какво те мъчи, дете? - попита той.

Ясемин поклати решително глава отрицателно и още по-силно заплака, чешмата, сякаш чула сълзите ù, започна да тече на съвсем тънка струйка от отворчето на металната топка.

 

Боядисаният в зелено камион излезе от двора на мандрата, натоварил прясното мляко, отпраши към близкия град, отвеждайки мириса на селските пасища надалеч. Дядото хвана раменете на момиченцето и леко я придърпа назад, за да вижда зачервеното ù от плач носле, целуна топлото носленце и поклати глава разстроен. Погледна мокрите ù клепачи и попита:

- Ясемин, не искаш ли да споделиш със мен, тайна ли е?

Детето прекъсна плача си и погледна топлите загрижени очи на дядо си.

- Не, дядо, не е тайна, но ако ти разкажа, ти ще се натъжиш... - каза тихо, дишайки прекъснато.

Юзеир смъкна внучето от скута си и го сложи на табуретката.

- Чакай тук, дете, ей сега се връщам - каза дядото, крачейки към книжарницата.

Върна се с лист хартия и молив.

- Вземи това листче, дете, и напиши какво те мъчи, поне малко от болката във теб да се откъсне...

Ясемин избърса сълзите си и коленичи пред табуретката, взе молива и започна да пише. Дядото наблюдаваше отдалеч и виждаше как от време на време тялото ù потреперва. Какво ли толкова бе разтърсило малката душичка?! Как животът грабваше хората още от малки с радост и тъгa! Ясемин изписа цялата страница, прочете наум написаното и прегъна листа на две, след което го мушна в джоба на джинсовото си сукманче.

Юзеир се приближи и погали главичката ù.

- Как се чувстваш сега, Ясемин? Олекна ли ти малко?

- Ами написах го! - малко ядосано отвърна детето, страхувайки се, че дядо ù може би ще поиска да прочете написаното.

Юзеир взе дясната ù ръчичка и леко захапа малките пръстчета.

- Голяма ли бе мъката ти, та изписа цяла страница? Как успя да я побереш в един лист, би ли ми издала тайната си? Аз също имам много дертове, но не знам колко ли страници ще ми трябват, за да ги напиша... - промълви дядото, докосвайки с устни навлажнените от сълзи тъмни кичури на внучката си.

Ясемин умно погледна към дядо си и извади листа от джоба си, още веднъж прочете написаното и отвърна:

- Дядо, аз не мисля, че мъката ми е много голяма, виж, вече даже не плача, олекна ми. Мисля, че ако сега седна да пиша, няма да е цяла страница - каза детето, прегъвайки листа вече на четири, после още веднъж, докато хартията се изгуби в малката детска длан.

Ясемин целуна меката буза на дядо си и пристъпи към чешмата, сложи хартийката във шадраванчето и изчака, докато тя напълно се разтопи във водата.

- Дядо, виж! Моята мъка изчезна във водата!

Юзеир се усмихна радостно и извади малка хартия от джоба на панталона си, също като внучката си пусна листчето във водата.

Това малко дете бе успяло да се отърве от тъгата си по толкова мъдър начин. Мъжът хвана за ръка внучето си и тръгна към горната махала.

- Дядо, хайде по-бързо, че имам много важна работа, трябва да избера най-хубавата ябълка! Днес, като се връщахме от екскурзията, извадих двете ябълки, които баба ми беше сложила в чантата, едната дадох на Нели, но тя като отхапа и каза, че е изгнила! Откъде да знам, тя ми се разсърди, ако знаех, щях да ù дам другата... - заразказва Ясемин случката.

Юзеир стисна още по-силно тази малка ръка, замисляйки се, че човек, независимо на колко години е, може да научи много от децата...

 

© Нигяр Хамидова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Всичко преминава...
    Ще се радвам на още разкази, Нигяр!
  • Прочетох с умиление! Благодаря, мила красива девойко!
  • Ей, така човек започва да пише
  • Споделям казаното от Радето. Тук идвам да релаксирам и да науча нещо мъдро
    Благодаря ти, Нигяр!
  • Благодаря ,Радка Миндова!Благодаря ,Анастас Анастасов!Дано Доброто докосне всеки един Човек!
  • ... а аз се уча от теб, мило момиче!
    И нека светът, само с добро да те среща!

    Поздрав!
  • Поздрав за хубавите разкази!
    Като чист извор са!
Propuestas
: ??:??