Изкуството и „Синьо-зелените дяволи”

Антикварното магазинче опустя. Смъртта купи душата на стария антиквар. Ръждиви, гвоздеите се оплезиха  по дървената му, пробита от времето, врата. Тук-там, по ъглите му  висяха прокъсани сивкави завеси, извезани от паяците - предачи.

Наследниците побраха миналото  време, спомените, фантазиите в кашони и  ги изхвърлиха, за да  превърнат помещението в модерен ресторант, лишен от светлината и причудливостта на миналото, лишен от ентусиазма на въображението, от творческия нюанс.  Вещите,  наситени с трагедии и екстази, отстъпиха място на модерното, натруфеното ново, което изчистваше  душата от  емоционални вибрации.

Отбраното софийско общество, гелосало и загърнало дребнавостта си в празна драматичност,  влизаща с премерена стъпка в ресторанта. Омотаваше се в мрежа от цигарен дим и тежък парфюм, за да се наслади на новото изкуство на „синьо-зелените дяволи”*.

От пианото долитаха меланхолични блусови нотки. Едрогърда кубинка скимтеше жаловито,  в опита за песен. Поклащаше тяло с музиката, вдигайки  чаша към посетителите с безчувствена студенина.

Няколко парцаливи скитника долепиха чела по прозорците, прехласнати от пианото. Студът бодеше, като с иглички, ръцете им.

А сластните бедра  на кубинката  засилваха жаждата им за топлина. Миша Руснака, издебнал невниманието на портиера, се вмъкна в ресторанта. Скоро обаче, силни ръце изтласкаха бeздомника навън.  Падайки, мъжът усети как пропукалият се лед одра гърба като стъкло. Той изкрещя безпомощно, докато един хрип не заглуши думите му:

-Изстрадани пари не стоплят дългоооо! Тя прави добри покупки...

-Мишаааа, Мишааа - крещеше старата Ема - да вървим! Не се бави, стари глупако. Палтата им са по-безцветни от нашите. Дяволи-шивачи им шият копчетата.  Там не познават безсънието на глада...

Миша се изправи и настигна парцаливата си другарка. Двамата вървяха, замечтани за огъня, който Андрей Глухия разпалваше под моста.

-Обичам този глухчо!- каза Миша, някак унесено и се изсмя нервно. - Лудичък може да е, заради оня пожар в църквата, но все намира хубави подпалки. И богатите нямат като нашия огън.

-Пъстър като скитнишка риза и като човешка душа. - изфилософства старата Ема, когато пристигнаха под моста.

С разперени ръце, жестикулиращ от глухотата и вълнението, Андрей  ги прикани до огъня. От джоба  си извади  въртяща се механична балеринка със счупено носле. С наивна, почти детска усмивка, я подаде на Ема.

-Др-р-ейчо  теб  нос-еел. - каза като дете Андрей.

Ема  завъртя ключето на балеринката и неволно се усмихна., спомняйки си светлината на младостта. Всички затаиха дъх, заслушаха се.

-Андрейчо, по-красива мелодия не могат да изсвирят и в ресторанта. Безцветно им е, защото не обичат. Имат си окови...

-Ббб-ааа-те,  тт-о-ва  наш де-десерт. За огъня... - изфъфли едва разбираемо глухият и показа на какво беше седнал.

За столче му служеха три маслени платна, покрити със сивкав лак, с простички, но приятни, затрогващи образи. Творецът бе потопил четката си в душите на две момченца, пускащи лодки по реката; на къпеща се девойка и  замислен  възрастен цигулар.  Всеки по различен начин, изстрадал съдбата си...

-От къде  се взеха? - объркано попита Миша, разтърквайки очи от родилата се мисъл, че му се привижда. – Глухчо,  от къде открадна тази красота? Мога да се пенсионирам, гледайки я... Но изкуството няма пенсионна възраст, не познава старост. Изкуството е да видиш несъществуващото. То носи светлина на сърцето...

-Аз не краде! - заяви гордо Андрей. - Открива, не краде...!

-Картините са ценни. - предположи Ема. - Не можем да ги горим...

- Мои...-каза Андрей обидено и ги прегърна здраво.

Миша и Ема се вкопчиха в платната, за да ги предпазят от парливите пламъци. Но огънят захапа ръкава на Ема и Миша  трябваше да помогне на старата скитница. Глухият се отскубна и хвърли картината с къпещата се девойка в пламъците. Платното се нагъна, красивите черти на момичето се изкривиха.

-Въпреки това, художникът я помни красива и млада. - каза Ема с насълзени очи, припомняйки си балетните спектакли, на които бе танцувала като дете.

Глухият несъзнателно посегна към картината с възрастния цигулар, но викът на Миша го спря.

-Не гори и ти цигулката му, както мащехата ми направи с моята. - изплака Миша и измъкна  платното от ръцете на другаря си.

 - Сс-ту-ту-дено е н-аа Др-ейчо... - опита да  защити последнаата картина. - Др-ейчо  обича о-оо-гън.

Близо до скитниците спря тъмна карета. Вратата се отвори сама и от там слезе жена с тъмни, изпънати на кок, коси. Оприличиха я на сластната кубинка от ресторанта, но беше тъмно, а  очите им бяха замъглени от дим и мечти...

-Собственикът ме прати да му откупя картините. Обеща да нарисува и вас... – каза жената и затършува в дамската си чантичка за пари. Пари за души...

На другия ден вестниците осъмнаха с вестта за самозапалилия се ресторант, изгорял до основи. Появиха се снимки за замръзналите трима скитници, мечтателно отворили очи за един по-топъл огън... И една непреходна красота... Видяна през очите на дете, отпътувала надолу по реката с хартиена лодка...

ПС: * блус идва от израза "the blue devils " - буквално "сините дяволи"