Изповед
Усмивка от предишен ден...
Но вече знам - не всичко се върти около мен!
Беше хубаво тогава, помниш ли?
Онази слънчева разходка със приятели...
И ти беше там. Завиждах ти. Завиждах ти, защото всички бяха около теб. Защото всички те ограждаха с вниманието си. А аз бях излишната... поредната теглилка, завързана на шията на майка ми. Поне така се чувствах.
Знаех, че на теб ти трябват грижи... знаех, че си болен... знаех, че те боли...
Но, прости ми - не разбирах! Не разбирах защо аз трябваше да съм сама... Не разбирах защо аз трябваше да съм силната... Не разбирах защо на никого не му пукаше... Не разбирах защо на поредната родителска среща мама пак я нямаше... Не разбирах защо ми се обаждаше само за две минутки и после пак "Брат ти..."
Не разбирах.
А трябваше! Трябваше да разбера, трябваше да усетя, трябваше да ти бъда опора...
А аз какво бях?! Пречка... тежест... напомняне за ужасите, които си преживял...
Но тогава мислех само за себе си...
Не можех дори да си представя живота без теб. Винаги в мечтите си аз бях известна и се срещах с мама... не с теб. Но някак си винаги съм знаела, че когато порасна ти ще бъдеш с мен и ако имам нужда от... съвет или каквото и да е друго, ти ще бъдеш точно там, до мен. Усмихнат, дразнещ ме с тази своя позитивност, шут... но с мен. Нямаше как да знам.
Да знам, че всичките тези мечти няма да се сбъднат...
Защото каквото и бъдеще да имам, то няма да е това от представите ми. Защото теб няма да те има... защото теб те няма!
Знам, че сега някой ще ме посочи с пръст и ще ме осъди... Но сега аз не съм същият човек. Та тогава бях едва на единайсет, когато ми отнеха детството и ролята на малкото глезено дете. А после бях едва на петнайсет, когато ми отнеха всяка малка радост в живота и ме запратиха в онази тъмна стая, пазена от демоните на вината. Бях виновна... Чувствах се виновна!
Ами ако бях направила... Ами ако бях казала... Ами ако бях повярвала... Ами ако бях друга!!!
Вината може да убие човек... Не буквално, разбира се. Вината може да го изпразни. Той е жив, дишащ, усмихващ се... но празен! Усмивката вече не е исрена, а насила. Животът вече не е път нагоре, а бездънна пропаст, водеща надолу, към безкрая на самоунищожението!
Брат ми, прости ми за всичките грешки! Прости ми за егоизма, прости ми за недоверието и завистта ми! Прости ми, че бях слаба и не бях сестрата, която заслужаваше! Прости ми!
Сега осъзнавам грешките си - а те никак не са малко - но вече е късно.
Късно е да те погледна в очите и да кажа: "Батко, нямаш си и на идея колко много те обичам!".
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Цвети Димчева Todos los derechos reservados
