Изповед или самопризнание?

Отрязах и главата на моята любов,

а тя риташе, пищеше, безсилна

пред стоманеното острие.

Кръв тече много и грозно беше...

Тялото ù ритуално погребах,

в ковчег със златни дръжки

сложих я да си почине,

че много се дърпаше.

Мислех си да я последвам...

Но пък защо ли?

Мръсница беше тя, лъжеше много.

Ходя на гроба ù всяка година

по веднъж, не повече.

Паля цигара, две...

Една за нея и една за мен,

гледам ù кръста и си тръгвам.

Малко ли и давах аз на нея?

За тренировка ли ме лъжеше,

не зная.

Ако дойде друга –

ще ù тегля куршума.

Не искам и да се запознаваме даже.

Пък после нека лежа в затвора

за две убийства.

По-добре ще е така.

Такива, аз, временни не ги обичам,

днес дойдат, постоят малко,

утре решат, че им е скучно и си идат.

Не са за мене тези...

Или ще е с мене, или по-добре

пред очите да не ми се мярка.

Аз ли не ставам за обичане

или на неподходящите попадам?

(посветено, без лоши чувства)