Изповед в лятна нощ

Беше чудна нощ, такава нощ, каквато може да се случи само тогава, когато сме млади, любезни читателю. Небето беше така звездно, така светло, че погледнеш ли го, неволно трябваше да се запиташ: та нима могат да живеят под такова небе разни сърдити и капризни хора? Това също е млад въпрос, любезни читателю, много млад, но дано господ ви го праща по-често на душата!...

(“Бели нощи”, Ф.М. Достоевски)

Първа част

   За тъжното сърце нощта е донякъде меланхолично примирение. Тя притъпява живата болка и създава прекрасното чувство на облекчение. Разбира се, не окончателно облекчение, но все пак… Когато настъпи вечерта, у сърцето се долавя едно сладостно потръпване, което не престава и от което няма измъкване. Това е любовта, това е нежността на отминаващия ден, това е обаянието на живота след последния парещ слънчев лъч… Ах, колко нежна е нощта! Колко нежна е нощта, когато има с кого да я прекараш. Колко е нежна, когато има веселие и сладки приказки. Колко е нежна особено за влюбените, които търсят уединение, а е всекиму известно, че именно уединение искат най-вече обичащите се души. И колко нежна е нощта, която го осигурява винаги. Свежият полъх на зелените листа, шумоленето на тревите, усещането за сладостно безпокойство, но такова, при което се размива самият разум; студеният въздух, който пронизва мисълта, оставяйки света на душата във владение на емоциите – всичко това предлага нощта на този, който иска да търси нужните  отговори или просто да остане сам… А колко по-щастлив е този, който предпочете омайната разходка под многозвездното небе вместо болезненото ограничение на четирите стени у дома. Колко хубаво е да има утеха, разбирателство и помощ за наранения; колко хубаво е да има бягство от ненужната ни действителност – спасение за плачещия. Да… за тъжното сърце нощта действително е меланхолично примирение.

   Беше един горещ августовски ден и слънцето вече бавно залязваше, но все още светеше така ярко, че погледът се извръщаше встрани. Не беше валяло отдавна, а като че ли трябваше малко да поосвежи… Лятото изгаряше всичко. Земеделците работеха усилено по своите ниви и, разбира се, не се предаваха лесно, но тръгвайки сутрин от къщи, те не забравяха да си вземат няколко шишета с вода, без които работата би била непосилна. И въпреки това, въпреки огромните сенки, които ливадните дървета осигуряваха на уморения работник, жегата пак не можеше да се издържа и някъде към обяд по нивите не можеше да се забележи нито един останал труженик.

   Нашето селце е мъничко, разположено под един немалък баир, в който лятото често търсим прохлада. И макар земята ни да не се отличава с безкрайни равнинни площи, то, слава богу, добиваме златна реколта всяка година. Вярно е, че нямаме лукса на градския живот, но пък тук е много по-красиво и най-важното – спокойно. Пък и, мен ако питате, всичко в града е прекалено престорено и фалшиво. Имаме си и рекичка – малко вирче, едва ли стига до коленете. През есента идват много рибари и, честно казано, улавят доста, макар и не толкова едри парчета като в язовирите. Често и аз самият съм опитвал да хвана нещо, но засега не съм сполучил, пък и нямам никакви риболовни умения. Но аз май много се отдалечавам от разказа – именно в тази рекичка търсят спасение работниците през лятото. Някои си ходят у дома, но повечето търсят водата…

   Остават там не повече от два часа – все пак дните не трябва да се пропиляват. След като се наобядват и значително се наплискат с вода, бавно поемат отново към нивите, защото работата ги чака.

   Аз съм забелязал, че не е толкова скучно на село. Разбира се, наясно съм с това, че има изоставени села, където ти става жал, ако видиш някой самотен старец да крачи по нивата си. При нас обаче, за радост, не е така. Всеки ден се виждаме на нивите (аз всъщност нямам собствена и не работя нищо, но за това по-нататък), говорим си много и сякаш никога не ни омръзва. Особено в следобедните часове, когато слънцето вече не изпраща огнени кълба към нас. Тогава пристигат и децата; започват да се гонят и да се смеят, от което навсякъде се разнася чувство на бодрост и обедната сънливост изчезва. Жените подхващат някоя песен и скоро от всички ниви се чуват гласове, но толкова добре преплетени, че всяка една дума се разбира, ако някой се спре да послуша. Понякога, впрочем доста рядко, запяват и мъжете. Техните песни са много прочувствени и мен често ме побиват тръпки от тази задружност на хората. Защото всичко това в града не съществува... но нека не избързвам отново.

   Вечер всички работници си тръгват заедно, а много рядко някой остава на полето за по-дълго. Най-вече влюбените изостават от групата и се застояват по нивите. Разхождат се, гонят се между копите сено, лежат щастливи в прясно окосената трева. Малко по-късно си подаряват последна целувка, след което плюят на петите си, за да настигнат групата. Вмъкват се незабелязано при семействата си, сякаш през целия път към къщи не са се отделяли от тях… А старите, естествено, усещат всичко – нали някога и те са преминали през това.

   Но младите не винаги трябва да се крият. Когато настъпи вечерта и всички се събираме заедно, те отново щуреят, но все пак спазват някакви норми на благоприличие. Тук само ще вмъкна, че въпросните събирания се състоят всяка една вечер, стига да не вали. Разбира се, зимата също всеки си стои вкъщи, но пак си ходим на гости. А щом се появят първите кокичета; щом младата трева, която ние лятото така безмилостно косим, си прокара път през топящия се сняг; щом подкастрим лозите през февруари (ние правим хубаво вино); щом първите ентусиасти нарамят инструментите си за първата оран; щом долетят щъркелите и дните се уголемят, още на момента ние подновяваме нашите събирания, които така дълго сме чакали. Но трябва да се грижим и за земята. След като подрежем лозите, знаем, че е време да изкарваме добитъка, пък и сеното не винаги стига. След оранта браздим, прекопаваме нивите и сеем овощните дръвчета. Много скоро лятото пристига с неудържима сила – слънцето ни изгаря отвътре, а птиците дори летят по-малко, сврели се лениво в короната на някое дърво. Но работата продължава. Пастирите – на пасищата, другите пръскат овошките против вредители; после е време за рязане на дърва – цели групи стройни и здрави мъже отиват в гората, където си харесват някое дърво и го накълцват на малки пънове. След тях вървят малките деца и старците със своите бастуни, които пътьом взимат със себе си някоя и друга съчка за разпалки. Срещат се и гъбари, които минават километри на ден, а вечер се връщат в селото с пълни чанти. Други трябва да косят тревата, преди слънцето да опожари всичко. Наистина, коситбата е най-трудоемката работа. Защото дърварите и гъбарите поне усещат прохладата на планината и току-виж се натъкнат на някой бистър извор, а ние (аз също често кося лятото, тъй като нямам толкова силна ръка за дървар) чувстваме как десетки литри вода се стичат по нас и едва не припадаме. А привечер, когато златният диск бавно се скрива на хоризонта, ние с блажено удоволствие се хвърляме в прясно окосената, ухаеща на свеж живот, трева и не помръдваме понякога с часове. Някои летни нощи дори прекарваме на открито, сгушени в майката земя и под вълшебния тътен на щурците. А още в ранни зори огненото кълбо пак се завръща и ние, мокри от росата, започваме да косим с железните остриета, които отразяват ослепителен блясък.

   После идва ред на прибирането на реколтата. Най-много отиват по нивите, за да жънат житото. И колко приятно е това чувство! Както писателят се радва на най-после завършения ръкопис, както художникът е удовлетворен от прекрасната картина, която е майсторил твърде много време, така и обикновеният селянин се задъхва от радост, усещайки между пръстите си парещите класове от това, за което той се е грижил всеки един ден, даден му от Господа. Ах, тази прекрасна земя! Тя ни храни, тя ни дава живот, дава ни подслон и спокойствие и впрочем кое е по-хубаво – да набавяш храната си от скучните, пепеляви и мъртви градски улици или да откъснеш сочната ябълка направо от наведените клончета на дървото; да срежеш златни гроздове насред необятната шир от лозя, намиращи се под родното небе? Кое е по-хубаво – мъртвата храна от запустелите градски щандове или свежият плод на труда, който си полагал – плодът, от който блика неувяхващ живот?

   Всъщност аз рядко съм с жънещите през тази част на годината, защото винаги придружавам берачите. Допреди няколко години се присъединявах към гроздобера и, струва ми се, това беше най-приятното време от моя живот. Макар в сърцето си да тая мъка, която ме разяжда всеки ден с несломима сила, то там, сред лозята, аз сякаш забравях всичко. Навред се леят песни и смехове; неуморните мравки долу, в краката ни, все така безспирно се подготвят за зимата, а горе – причудливи облачета сътворяват един несравним пейзаж. И ние, мъже, жени и деца, само с едно бързо отрязване на ножчето, усещаме в ръцете си лепкавите и сочни гроздове, които ще преработим на вино. От лозе на лозе ние единствено взимаме от майката земя, след като толкова много сме й дали в замяна през цялата година.

   Отскоро обаче реших да се разнообразя малко, като избрах да ида с берачите на овошките. Мисля, че промяната е хубаво нещо, необходимо, макар и често очакванията ни да се превръщат в илюзия. И, боже мой, в гората е също толкова прекрасно, както сред лозята. Прохлада, свежест, живот… От едната страна са още малките дръвчета, от които и ние сме по-високи. Виждаме тези мъничета, също сътворили няколко плода от благодарност за нашата грижа. Как само им се радваме ние! А от другата – високите корони, натежали от грамадните плодове, нашарени в десетки багри. Жълти, розови, червени… Всеки плод е за нас ценен; всеки плод представлява един ден, който ние сме посветили на дръвчето. Всяка хапка е едно неописуемо и сладостно чувство…

   След първите есенни дъждове идва сеитбата, а ако падне хубав, дебел сняг, лете отново ще събираме златна реколта. Откакто аз съм тук, само веднъж имахме слаба година, тъй като паднаха твърде много валежи и нивите заприличаха едва ли не на блато.   

   А след вършитбата и смилането на житото с тъжни лица трябва да посрещнем зимата, която, честно казано, си е сурова, но това пък е добре за посевите.

   Така минават годините тук – в грижа за земята. Целогодишно сме заети и впрочем това е много хубаво. Когато човек се отдаде на някоя работа, но напълно – с чувство, грижите отлитат. Аз може би затова дойдох едно време тук – за да забравя каквото беше… Въпреки моята болка, която аз така и не мога да забравя, все пак продължавам напред – нали човек винаги трябва да продължава някак. Колкото и бляскав път да си представях преди; колкото и привлекателни цели да си поставях и колкото и сладки мечти да имах, то понякога животът се преобръща, без да пита никого, и човек започва да се чувства излишен… а аз действително се почувствах излишен. Но, слава богу, тук попаднах на хора, намерих приятели и някак си събрах парчетата от изгубения завинаги живот и  започнах да градя нагоре… Колко смешни са ми сега „гражданите” и градът, колко изкуствени и престорени са те. Но често човек трябва да стигне дъното, да се почувства самотен и безпомощен, за да разбере истински значимото.

   Нашето село така и не се увлече по индустрията. Дори и в това модерно време, в което живеем сега. Тук например почти не могат да се срещнат автомобили. Всичките тези железа, ламарини и електроники просто не са ни потребни. Не е ли по-хубаво да яхнеш снежнобелия породист кон и да си направиш разходка – на въздух, сред природата, под слънцето? Заради това в града смъртта коси гражданите, когато те са едва шейсет-седемдесет годишни – заради технологиите именно. А ние тук имаме няколко столетници; да не споменавам това, че осемдесетгодишните работят на нивите редом с младите. Нито бастуни ползват, нито лекарства взимат, нито пък са си загубили ума... Аз искам да подчертая, че искрено уважавам медицината, но чак пък за всяка проста настинка да тичаме по аптеките…

   Ние тук имаме телевизори, радио, по-младите – компютри, но нашите деца нямат особена нужда от всичко това. За тях удоволствието е не да седят пред някакви безчувствени екрани – те предпочитат да са сред връстниците си, сред игрите и приятелството. А влюбените юноши обичат най-много разходките и уединението – за глупавите чатове не щат и да чуят. Понякога старите им казват: „Пуснете компютрите да видим и ние цивилизация!”, а младите им отвръщат: „Че за какво ви е тази изкуствена цивилизация в тези още по-изкуствени екрани – истинският живот е навън!”

   За какво са ни новини, за какво ни е музика? Ние сами можем да пеем. И то смислени песни, а не пародиите на повечето днешни музиканти.

   Но нека не говорим за това, защото аз много добре знам колко заблудени и смешни са гражданите. Костюми, куфарчета, часовници… Защо е всичко това? Кариера, офиси, документи… Всичко, но не и живот!

   Аз живея сам в една спретната къщичка на един етаж в сърцето на селото. Когато я купих, тя наподобяваше обикновена съборетина, каквато в действителност беше – изоставена от предишните стопани. Прозорците бяха счупени, покривът – леко прогнил, стените – в мухъл и толкова влажни, сякаш си на открито. Дворът беше занемарен, цветята вехнаха, мазилката – срутена. С една дума, грозна гледка на фона на кокетните домове наоколо.

   Аз всъщност съм художник и затова купих къщата, защото веднага си представих наум какъв прекрасен уют ще си създам. Но за таланта ми ще кажа две думи след малко. Нанесох се в новия си дом преди няколко години, но помня, че беше пролет и валеше обилен дъжд… няколко дена. И понеже нямаше къде да ида, пък и не познавах никого, се наложи да спя сред влагата, а и през покрива течеше – по земята се образуваха цели локви. Разбира се, рядко заспивах нощем и накрая легнах болен, въпреки че трябваше да стягам къщата.

   После дъждовете спряха и за добър късмет нямаше повече валежи в продължение на две седмици, а те ми бяха напълно достатъчни да поправя покрива и да сменя дъските и керемидите. С мухъла беше по-трудно. Първо разтварях някакви химически препарати, от които нищо не разбирах, и търках по стените с гъбичка. Но резултат нямаше. Затова направих основен ремонт и, откакто замазах стените преди толкова години, вече нямам проблеми.

   През това време се запознах със седналите по пейките съседи, които ме гледаха как работя.

   Трябваха ми някои дървени изделия и се приготвих да поемам към града, но за радост попаднах на селския дърводелец, когото дотогава не познавах. С една дума се разбрахме и след няколко седмици получих поръчаното. И ей го на, сега да дойде някой вкъщи, ще каже, че вчера съм купил всичко. Вече сме приятели с дърводелеца, все пак имаме сходни изкуства. От обикновеното дърво той създава живот, както аз правя от бялото платно. В моята стаичка имам икона, направена от него – изваяна дървена рамка с лика на Светата дева. В трапезарията имам прекрасен дървен часовник, а на външната врата – дървено еленче... и куп още произведения, на които много се радвам.

   Но нямаше как – викнах стъклар от града да ми сложи прозорци; обадих се на инкасатори да проверят водопроводната ми система; ходих и при нотариус, за да си взема документите за собственост.

   Впрочем сега, когато имам много време за мислене и често оставам сам, аз ясно си спомням онези първи нощи и колко неспокоен бях тогава. Съвсем ясно си спомням как лежах свит на кълбо и непрестанно мислех. Мислех за това, дали съм направил правилния избор, идвайки тук; дали не поемам по път, който ще ме отведе до дъното. В тези студени, но тъй нежни нощи аз се чувствах така самотен, че неведнъж тайно си поплаквах, скрит от света, но отворен към себе си. Тогава съзнавах, че целият ми изминал живот до онзи момент беше едно изгубено време и как само се мразех вътрешно, че не мога да го върна… Та нощите действително минаваха трудно. Аз се смятах за гост в собствената си къща, която тъй много обичам сега. Знаех, че доскоро други лица са бродели под този покрив и други съдби са се решавали между тези стени. Вероятно и там се е чувал детски плач, и там сърца са примирали от любов, и там е имало горчиви и сладки моменти. Кой бях аз? Един натрапник, макар и законен, с документ за собственост. Трудни времена, които никога не ще мога да забравя. Нима не знаех тогава колко трудно ще бъде да започна отначало? Нима не знаех, че ще лея горчиви сълзи за това, че скъсах всяка връзка с познатата ми дотогава действителност и за това, че се отдръпнах от всички, които толкова много обичах? Нима не знаех, че човек винаги страда, но не всеки успява да се справи, а, Бога ми, аз съвсем не бях сигурен дали ще мога да се справя. И нима не знаех, че спомените няма да ме оставят; че всеки един ден ще чувствам празнота от всичко, което някога обожавах?

   Но годините отлетяха, няколко лета изминаха, спомените леко изветряха. Та нали човек понякога така силно се захваща за нещо и го стиска здраво, ако ще и да е проста сламка. А именно сламка беше моят живот, в който аз така се вкопчих, сякаш нямах нищо. Мислейки сега, аз съзнавам добре, че все още нямам нищо значимо, освен един художнически талант.

   Колкото до рисуването, помня, че тогава изпаднах в криза и не докоснах четката няколко месеца. Боите засъхнаха, платната се белееха тъжни, стативите събираха прах… Докато един ден разбрах, че щом Бог ме е дарил с нещо, аз не трябва да го захвърлям напразно. Да, картините ми не се продаваха за милиони, аз самият не бях известен никому и може би два дена след смъртта ми всички щяха да ме забравят, сякаш никога не съм съществувал. Но всичко това не ми попречи да изляза навън онзи ден и да нарисувам един прекрасен изгрев, който ме озари тогава. Дори и днес смятам, че това е най-хубавата ми картина.

   Защо не станах известен художник? Честно казано, не мога с точност да определя колко време съм отделил на този въпрос. Анализирайки моя характер, някой би казал, че сигурно и за това съм се наказвал с безсънни нощи, а на сутринта съм ставал със сълзи на очи. И реално ще бъде прав за този мой юношески период, когато не знаех какво искам от живота. Но както тогава, така и сега, аз съм на мнение, че човек понякога трябва да се лишава от това, което обича, за да бъде щастлив.

   А на въпроса не мога да си отговоря и днес. Вероятно съм пропуснал шансовете си и съм поел по грешен път, вероятно не съм имал късмет, а може би пък никога не съм бил толкова добър, за колкото се мисля. И как само ме боли да кажа това.

   Изкуството е нещо относително и не всеки бива разбран навреме. Но нека някой ми отговори на следното: за какво ще са ми всичките признания и слава, ако ги получа посмъртно? Ще ми издигнат паметник, ще кръстят някоя малка уличка с дупки и локви на мое име, а защо да не именуват и художествена академия на мен? Но нима всичко това ще зарадва моите бавно разлагащи се кости под земята?

   Всъщност моят стил е дълбоко реалистичен – рисувам, каквото виждам. Сутрин – изгрева, вечер – залеза. Най-вече се занимавам с пейзажи, каквито на село има много, тъй като не се смятам за голям портретист, макар да имам няколко портрета. Сега си спомням, че едно време, когато се бях подготвил за бляскава кариера, един чуждестранен ценител на изкуството беше купил мой портрет за доста прилична сума. После обаче научих от познат, че е платил всичките тези пари само защото много е харесал дървената рамка на картината ми… Така е при нас – възходи, падения.

   Аз разбирам, че идвайки на село, кариерата ми нямаше как да се развие, но аз се преселих тогава заради нещо друго, което преобърна целия ми живот.

   Сякаш днес човек не може да се развива самостоятелно, тоест – изолиран от другите, а е необходимо да принадлежи на общността. Сякаш всеки, който дръзне да експериментира, проявявайки оригиналност, бива заклеймен и в това аз виждам самата завист. Защото хората искат да си приличат, желаят да са еднакви във всичко, а който реши да се отдели в името на бъдещ прогрес, веднага е низвергнат и наречен утопист. Дори и аз имах такава случка, която бих разказал сега. Явих се на състезание за млади художници, където можех да видя състоянието на моите конкуренти, но както ще разкажа и по-долу – разбрах прекрасно психологията на проверяващите, или жури, както се казва днес. Темата ни беше свободна, следователно всеки автор решава за себе си с какво може да направи впечатление. Аз седях най-отзад, сгушен в ъгъла, и наблюдавах какво твори всеки, седнал по-напред от мен. Пейзажи, пейзажи и пак пейзажи… Върху всички тези платна аз виждах как оживява един свят и, признавам си, забелязах уникална техника на места… но все същото: самотни къщи насред гората, планински върхове, тучни поляни на фона на огромното слънце, плажове, крайбрежия, бури и селски бит. Всичко това се прави, откакто съществува самото изкуство. Преди хилядолетия хората също са рисували това. Изминаха много години, но аз все още си спомням зачервените и уморени лица на моите конкуренти отпред. Спомням си, че при всяка капка, паднала от четката по пръстите им, те тичаха веднага към мивките. По едно време ми се искаше да викна: „Спрете се малко! Изкуство ли правим ние или обезвреждаме бомби?”. Но си замълчах. Нали в наше време не харесват този, който говори истината. Аз знаех, че всеки един състезател тогава беше дошъл заради наградата и никой заради самото изкуство. По едно време станах от работното си кътче и  тръгнах между платната, за да разгледам и чуждата работа, което беше позволено от журито. Но и журито, и участниците ме поглеждаха с такава злоба, сякаш ще крада чужди идеи. Но аз нарочно продължих и, макар да исках, не направих нито една забележка на никого, за което сега още си благодаря, защото като нищо можеха и да ме набият. Върнах се на мястото си съкрушен, а и все още не бях докоснал четката. Помня, че тогава толкова се унесох в размисъл, че изгубих още половин час. Седях и си мислех: „Защо съм аз тук? Защо дойдох, след като предварително знаех, че аз имам различни възгледи, но никой няма да ме уважи за това?” А най-главното: защо виждах толкова ненавист, когато проявявах любовта си към изкуството? Защо когато предадох творбата си – целият изцапан в цветове, другите едва не ми се присмяха? Защо не можах да променя мисленето си, а трябваше ли да го променям? – та нали аз бях по-добър от всички, сам знаех това, просто защото влагах цялата си душа, но все пак у мен се загнезди едно неспокойно усещане за съмнение в способностите ми. Винаги съм се стремял да не създавам едни мъртви картини, а да вложа емоция, да изобразя идея, да сътворя изкуство! Колко дни и нощи бях прекарал с четка в ръка чак докато китката ми се схване! Колко книги изчетох за различни техники и тяхното приложение! Колко часове прекарах в работилниците на старите майстори, където жадно наблюдавах движението на ръката! И ето ме отново там, на състезанието, облакътил се замислен. Пред мен беше всичко онова, срещу което аз години наред се борих. Еднаквостта, приликата, подражанието… Аз не виждах хора на изкуството – виждах само силуети с пейзажи, каквито аз имах стотици у дома и хиляди пъти по-красиви! И точно тогава нещо ми просветна. О, боже, никога няма да забравя този момент! Само за миг ми дойдоха толкова ужасни мисли, които обаче там ми се сториха съвсем реални. Дали целта на живота не е да си подражаваме? Дали не трябва да бъдем еднакви, за да оцелеем? Не са ли малцина тези, които са наистина велики и на които трябва да подражаваме? А най-важното – бях ли аз велик? Щях ли някога да бъда? Или бях най-глупав от всички и, вместо да рисувам, разсъждавах по въпроси, които нямаше да реша? Уважавах ли аз хората пред мен, или се смятах за нещо повече? А бях ли нещо повече?... После всичко се случи много набързо. Гореща пот изби по лицето ми. Втресе ме и вече не чувствах нищо и не виждах никого. Стана ми ужасно топло, но не смеех да се съблека – не исках да привличам ничие внимание. Трябваше все пак да нарисувам нещо, а половината време беше изтекло… Но аз имах невероятна техника, за която се трудих много, и някак си успях да се вмъкна във времето. Тогава аз създадох шедьовър, не по-лош от тези в музеите и Бог ми бе свидетел за това! Нарисувах живота, нарисувах емоцията и разума заедно, тъгата и щастието, смъртта и прераждането… Багрите се търкаляха върху платното – картината оживяваше. Скочих от стола и неминуемо разсипах боите, после тръгнах да предавам шедьовъра си. Бях въодушевен, със странно ококорени очи, сякаш бълнувах. Главата ми изгаряше. Журито пое платното: разгледаха го около минута, обръщайки го на всички страни; накрая свиха рамене и ми казаха, че съм свободен. На излизане блъснах картината на едно момиче, което впоследствие се разплака, но аз не й се извиних. Тя беше нищожество за мен, една малка клечица, а аз бях велик, аз бях Бог! Ходейки по мрачните коридори на академията с усмивка като на побъркан, аз бутнах в бързината си още няколко човека. Дори, струва ми се, блъснах и преподавателя си по техника. Но кой беше той; за какъв се мислеше? Оплешивяло старче с ограничени възможности. А аз? Та нали само преди минута аз бях сътворил величие, история… Разбира се, не помогнах на човека да се изправи. Вече на входа, аз съзрях „Мадоната с младенеца[1]” на Рафаело[2] – картина, на която се възхищавах всеки един ден, идвайки на урок. Въпросната репродукция беше от Италия – от стар, класически реставратор, а академията плати доста, за да я притежава. И какво направих аз? Извадих още мръсните четки от джоба си и я преправих по мой вкус. А след което реших, че не може да се подобри, замахнах с ръка и я скъсах на три парчета. Събра се тълпа, всички ме гледаха със страх и безумие, а аз не се разделях с идиотската си усмивка. Видях приятели сред хората, видях учители! После направих жест на важност и рекох на висок тон, че всички да ме чуят: „Какво ме гледате? Изкуство ли ще правим ние тук или ще подражаваме на хора, умрели преди петстотин години?” Отново тишина! „Горе има шедьовър – при журито” – извиках аз и посочих с ръчичка нагоре, след което побързах да си тръгна, преди някой да ми потърси сметка.

   Да! Точно така беше. Сетне научих, че не са успели да реставрират Рафаело и със сълзи на очи са го изхвърлили в боклука, където изхвърлят негодните платна. Колкото до мен – изключиха ме още същия ден… завинаги! Но за какво ми бяха те тогава! Та нали аз се чувствах Бог. Учители, преподаватели, приятели – всички те никога нямаше да ме стигнат, ако ще самият Рембранд[3] да ги учи… Търчах из улиците в небивал екстаз. Навсякъде виждах идеи, теми за рисуване и бъдещи картини за милиони. Аз нямах нищо против големите художници, а само против подражаващите, които не искаха да създадат нищо свое.

   Вървях към къщи замислен, но с все същата бързина, тъй като трябваше да рисувам, а светът очакваше моите творения. Гледах минувачите високомерно и дори им се присмивах злобно, без да се сдържам. Пресичах улица след улица и не се огледах нито веднъж – нима някой щеше да ме удари, нима Бог щеше да убие таланта си?

   Скоро всичко утихна. Страстта се ражда буйна, но утихва бързо. Сега, като си спомням онези дни, мисля, че трябва да ми е било доста тежко, за да излея всичките си чувства, сякаш таени цяла вечност. Разбира се, че съжалявам за Рафаело, но какво може да се направи вече? Да скърбя за нещо изгубено завинаги? Никой не трябва да живее в тъга.

   Онзи ден, когато се прибрах у дома, казах, че имам температура и ми е нужен хубав и здрав сън. Рано или късно всичко щеше да се разбере, но тогава не исках да водя безсмислени спорове. Заключих се в стаята си, приближих се до статива и започнах… Картина след картина, чувство след чувство, шедьовър след шедьовър.  Бързах да изобразя идеите си, тъй като понякога човешкият живот е твърде кратък за безкрайността на таланта.

   След което съм заспал, не помня кога. Беше неспокоен сън с чести бълнувания. Мисля, че на няколко пъти се отправях към платното и, ходейки, падах от умора. Често вратата се отваряше и оттам поглеждаше старата, но нали уж бях заключил? После при мен влезе самият Бог и разгледа творенията ми. Рече ми просто „Продължавай” и си замина. Аз машинално му се подчиних – опитах да се добера до статива, но отново се строполих. На тавана танцуваха духове, смееха се, гъделичкаха ме, а накрая взеха да изнасят картините ми, на което аз не можах да не отвърна – започнах да хвърлям четки по тях. А после не помня вече нищо. Дори и днес не съм сигурен дали онзи побъркан младеж бях аз.

   Събудих се напълно отпочинал. Разгледах внимателно стаята. Таванът беше в различни цветове. Спомних си всичко, но не беше ли то само сън? Застанах пред платната, сякаш въобще не са мои. Гледах нарисуваното и се въртях в недоумение, точно както се въртеше журито, щом си тръгнах. Не намерих нищо смислено в картините. И тогава си спомних – състезанието, Рафаело, обидите…

   Но нямах време да мисля – в същия момент на вратата се похлопа. Аз отворих и се усмихнах любезно, защото по принцип съм с благ характер. Но тази усмивка сякаш вбеси гостите ми. Бяха четирима мъже, а отзад – старата. Познах директора на академията и преподавателя ми по техника, същия, когото бях блъснал. Другите двама не ми говореха нищо. Значи… наистина съм унижавал и оскърбявал, наистина съм извършил онова? В следващия миг бях заклещен до стената, а ръцете на директора стискаха яката на ризата ми. Той ме ругаеше, викаше и ме заплашваше, но защо ли аз мълчах? Защо ли не се оправдавах с величието си, защо не го гледах с насмешка? Но все още не скланях погледа си – мислех, че всичко е сън. Мислех ли?

   Старата започна да крещи отзад, нали й бях единствен внук. Тя също сграбчи директора и започна да скубе мазните му коси, но непознатите господа я отстраниха. Отървах се без сериозни наранявания заради учителя си, който единствен подходи със здрав разум и бавно ме откъсна от ръцете на директора. Пуснал ме веднъж, той стовари яростта си върху картините ми. Първо накъса „шедьоврите”, които не ме интересуваха вече, но после докопа някои любими мои творения, рисувани с месеци. Понечих да го спра, но учителят сложи ръка върху гърдите ми. Спокойно виждах как биват унищожавани няколко години от живота ми. Гледах рожбите си с такова съжаление, че преподавателят ми едва не заплака. След това директорът се умири доволен, разкъсвайки всичко, и пак усетих кръвясалия му поглед върху себе си. Но отново нищичко – нито се извиних, нито се оправдах. Само тихичко и смирено наблюдавах разрушения си живот отстрани. Аз разбирах, че щом не съм мъртъв, значи пак ще мога да започна отначало, но не в това бе въпросът. Проблемът беше дали ще искам да започна отначало…     

   Не останаха още дълго. Когато директорът най-накрая свърши с обидите, каза, че ще му заплатя за щетите, а ако откажа, щяло да стане лошо. После си тръгнаха, а при мен дотърча старата.

   Колко проблеми ù създадох тогава! За няколко месеца тя плати цялата сума, а аз не дадох нищичко. И колко само трябва да ме е обичала и да е ценила семейството, за да не се откаже от мен въпреки оскърблението, което и нанесоха заради моите случки. Защото не аз ходех при директора да плащам всеки месец и не аз седях в кабинета му със сведени до земята очи, а тя, единствено тя! Никога след онази вечер не ми каза лоша дума, никога не се разгневи и разсърди.

   Веднага щом господата си отидоха и старата влезе при мен, аз се почувствах зле и ми стана топло. Отворих стария прозорец и в стаята нахлу пронизващият есенен въздух. Навън се бе смрачило и май щеше да вали. Тук-там крачеха неспокойни минувачи, всеки бързаше към къщи. Вътре листите започнаха да хвърчат навсякъде и трябваше да затворя. Коленичих и засъбирах онова, що беше разрушено завинаги. Стоейки безмълвен, тъжно намирах двете парчета от някоя скъсана картина и ги допирах за момент, но нищо не можеше да се направи. Скоро се натрупа цяла грамада, която на следващия ден щях да изхвърля на боклука. А старата, която все така мълчаливо въздишаше, често продумваше: „Ето, това май е към онова!” Аз грабвах парчетата и ги прибавях към другите. Нямам сили да опиша какво е чувството, когато загубиш нещо значимо. Просто празнота и бавно затихваща болка.

   Като свърших, се настаних безжизнен до баба си. Тежки капки освежаваха земята навън, преди да се разбият в мръсните градски паважи. „Той нямаше право – промълвих аз. – Нямаше право да постъпва така.” „Не може ли да ги залепим с нещо?” – погледна ме тя. Тъжно поклатих глава и повторих полугласно: „Нямаше право…”

   Тогава старата ми каза няколко думи, които винаги ще пазя в сърцето си и които вероятно ме карат да живея още днес. Намествайки се удобно върху леглото, тя започна:

   „Всеки човек има в живота си много трудни ситуации, които го сломяват изцяло. Аз, така де, не мога да говоря изтънчено или пък „по философски”, но думата ми е проста и мисля, че ще ме разбереш. А и в такива моменти не е важно някой да ти дава поучения, а просто този някой да съществува и да бъде до теб. Е, аз съм тук и никъде не смятам ходя… Разказвала съм ти за прабаба ти, моята майка, и колко млада напусна тя този свят. Аз тогава бях на десет-единайсет години. Преди да си иде, ми остави едно медальонче, с капаче такова, то вече май не  правят такива. А като го отвориш, виждаш лика й – засмяна, радостна, щастлива. За някой чужд човек не би струвало нищо – обикновена верижка, каквито се срещаха навсякъде и даже тежаха много. Няма да ти описвам какво беше медальонът за мен, той представляваше това, което са за теб картините. Досещаш се, че не се разделих никога с него. Почиствах го редовно; вечер го целувах преди лягане. Прадядо ти също много му се радваше. Докато един ден, играейки в училище на двора, го изпуснах в тревата, без да искам. Нищо му нямаше и го оставих там до края на играта. След малко погледнах, но него го нямаше. Въртях се в недоумение на всички страни и в края на двора видях няколко по-големи момчета да го дърпат с все сила. Подгоних ги с викове. „Върнете ми го! Мой си е!” Единият ме хвана силно, докато другите си свършиха забавата. Аз започнах да плача. Момчетата скъсаха верижката, а после и снимката, като рекоха, че нея мога да я задържа. Четири скъсани парченца! Нищо не можеше да се стори. Прибрах се бясна у дома и разказах всичко на прадядо ти. Исках да им отмъсти, да ги накаже. А той ме сложи спокойно в скута си и каза: „Виж, миличка, те са лоши, защото на света има много лоши хора. Те мачкат, рушат, унижават, но нали ние сме добри. Нали ние знаем, че постъпваме правилно и Бог ни обича за това. Той сам ще ги накаже, защо да се притесняваме ние? Може би не утре, може би не и след година, но ще ги накаже, защото справедливост  съществува. Защо да ставаме като тях, защо да се снижаваме на нивото им, знаейки колко недостойни са те? Знам, че медальонът беше ценен за теб, но нали пазиш майка си в сърцето – защо ти е тогава той?” Аз дълго не можах да го разбера, но го послушах. Можех да бъда зла, да им отмъстя, но аз не исках да бъда зла, пък и те не бяха достойни дори да ги погледна. А сега, след толкова години, аз все още пазя тъй яркия спомен за майка ми и никакъв медальон не ми е необходим… Губейки тези картини, ти губиш много. Губиш няколко години с непрестанни усилия. Дори бих казала, понеже те познавам добре, че ти вероятно си мислиш, че си изгубил всичко, защото знам какво е за теб рисуването. Но помисли си дали си струва да се отказваме от живота заради нещо, изгубено в миналото. Няма какво да се лъжем, ние нито сме богати, нито ще останем на тази земя завинаги. Затова прецени за себе си – по миналото ли ще тъгуваш, или ще се подготвиш за бъдещето. Истината е, че ти си сам, а е възможно още утре да останеш и без мен, така че мисли и не се оставяй на течението. Днес няма благодетели, както няма и истински хора, затова не очаквай някой да ти посочи пътя, а го търси. Може би ще намериш хиляда грешни пътища, но надеждата, че хиляда и първият е верният, трябва да те крепи винаги. Още утре ти ще се озовеш сам в огромния свят и ще падне лутане голямо, но хората успяват и ти трябва да искаш да успееш. Сигурно вчера някой ти е казал лоша дума, днес друг те е обидил, утре трети ще ти отнеме нещо ценно, но нима това ще те сломи? Не напускай борбата, защото сториш ли го веднъж, понякога е невъзможно да се върнеш обратно.” След което аз я прегърнах. Чувствах се слаб, а не исках тя да вижда слабостта ми. Затова я притисках здраво и галех посивелите ù коси. После ù казах, че много я обичам, а аз не правя такова признание често. „Бабо – промълвих – аз вече не мога да се върна в академията. Съжалявам!” А тя ме погледна с едва доловима безгрижна усмивка и каза: „Ако ти си убеден в своя талант, тогава не позволявай на някаква си академия да ти втълпява обратното!”. И пак я прегърнах.

   Минаваше единадесет часа. Навън бе толкова непрогледно, че и светлината трудно си пробиваше път.

   „Хайде – обърна се към мен старата, вече до вратата, – утре започва нов живот, а днес свършва старият. Наспи се хубаво сега и до сутринта.”

   Онази нощ заспах бързо, сякаш нямах грижи и бях пречистен от грях, а на сутринта, когато отворих очи, видях прекрасното есенно слънце, озаряващо лицето ми с топла целувка.

   И сякаш наистина се преродих тогава. Разбира се, не говоря за прераждане като в литературата, където често се преувеличава, а за обикновено обновление, което помага да загърбиш миналото. В академията нямаше да се върна, но това не ми пречеше да рисувам. Имах голямо желание да създам първата си нова картина.

   Отначало се заех с тавана, макар и така да си го харесвах. За два дена беше като нов, но и аз бая се потрудих. Вече щях да имам много свободно време и трябваше да си измисля занимания. Сутрин се будех рано, та да не проспивам деня, разхождах се навън, седях по пейките, а ако някъде имаше изложба, не пропусках да ида. Купих си нови материали и дори нов статив, тъй като старият леко се клатеше. И на старата обръщах повече време – вечерите ги прекарвахме заедно на топло, понеже зимата бавно пристигаше. Аз никога не съм харесвал зимата, защото няма какво да рисувам, а ако има, използвам само бялата боя. Затова тези два-три месеца изминават малко тегаво, но все пак минават.

   Аз май много се отклоних от главната ми история, но, както и да е, ще разкажа само още нещичко, което литературоведите биха определили като епилог на случката с академията и Рафаело.

   В един от последните топли дни си стоях в стаята изправен пред платното и рисувах. Какво точно обаче, паметта ми не може да си спомни. Навън бе захладняло значително, дърветата приличаха на пръчки без листата си, а птиците отдавна си бяха заминали. Слънцето още се показваше, но не навлечеш ли два пуловера, напразно ще чакаш то да те стопли.

   Замислен над произведението си, аз не чух, когато на вратата се позвъни. След малко долових гласове, но не очаквах никого. Старата влезе в стаята, а след нея, за мое най-голямо учудване, се появи учителят по техника. Бившият учител.

   Оставих четката и се здрависахме. Той съобщи, че трябвало да поговорим и предложи да се разходим, пък и времето било хубаво. Не знам дали от любопитство, или от уважение към човека, аз веднага се съгласих, а баба ми ме изгледа с колебание. Обещахме ù, че няма да се бавим и излязохме бързешком на улицата. Искам да вметна, че тази ни среща се случи едва седмица след изгонването ми от академията.

   Аз харесвах много учителя си, а и до днес ми е гузно, че го блъснах в онзи дяволит ден. Той беше нисичък човек, прехвърлил шейсетте и с малко престъпнически вид, но много добродушен. Към мен се отнасяше винаги с крайно внимание – може би от симпатия, може би заради способностите ми. Ще вмъкна също, че бързата техника дължа на него. Интересното е, че безкрайното му добродушие намираше приложение и в картините. Спомням си например, че когато излизахме целият клас, за да рисуваме на открито, често ходехме в гората. Намествахме се някъде и започвахме. Веднъж аз се приближих до учителя и какво да видя – едно прекрасно слънце стои над дърветата. Нищо чудно, естествено, само че онзи ден беше извънредно облачно и едва не заваля. „Аз май пропуснах слънцето!” – подхвърлих към него, а той отвърна: „А, не, аз просто тъй, че да не се чувства гората самотна.” Друг път бяхме само ние двамата и за щастие съзряхме една сърничка. Сврели се в храстите, не смеехме да мръднем заради нея, но жадно я наблюдавахме. После тя бавно си тръгна, но паметта ни беше попила всичко необходимо, че да я нарисуваме, без да гледаме. Аз се справих доста добре тогава и пак се приближих до учителя. На платното му имаше две сърнички. „Две ли бяха? – ахнах в почуда. „Не, аз… за да не са самотни поотделно…нали разбираш.”        

   Ние вървяхме бавно, без да имаме определена посока. Ходейки наведени и тъпчейки мъртвите есенни листа, всеки от нас сякаш чакаше другият да заговори пръв. Наоколо беше пусто и само студени погледи ни стрелкаха от всяко прозорче. „Аз рисувам пак!” – обадих се изведнъж, за да разчупя неловката тишина, пък и ми стана скучно, тъй като вече нямах никакви професионални отношения с човека до себе си. Той ме погледна със задоволство, в което аз не усетих задни мисли, освен именно радостта от негова страна. „Много хубаво!” – отговори ми, но, струва ми се, искаше да подхване друга тема, но не се решаваше. Обикновено той се интересуваше от произведенията ми, а този път не продума нищичко. Всъщност, както разбрах подир малко, преподавателят ми беше дошъл да ми говори за състезанието, сиреч за миналото, и сега аз си представям каква деликатна струна е представлявал този въпрос тогава. Горкият човечец! Сигурно се е притеснил от намерението си да човърка в раната ми. По едно време, заради неговото твърдо мълчание, аз започнах да му отправям любопитни погледи на всяка крачка, та той плахо промълви: „Аз…нали, така де, заради състезанието дойдох при теб. Журито вчера се произнесе.” В интерес на истината, аз реално бях забравил за това състезание, което впрочем бе причината да проваля бъдещето си. Възможно е да съм вярвал твърде много в способностите си, а може би съм просто един слабохарактерен човек. Но е истина – тогава си нямах и бегла идея, че ще се спомене злополучното събитие. Без да мигна и без дори да се впечатля, аз обясних, че както и да се гледа, въпросното беше минало и че понякога миналото просто трябва да си остане в миналото.

   На учителя ми сякаш му олекна. Погледна ме дружелюбно и ми разказа накратко за победителите, за картините им и за това, че са дисквалифицирали моята творба под предлог „несвързаност с темата”. Аз тогава избухнах в смях и в първия момент преподавателят ми по техника се уплаши да не е отприщил болезнени спомени. Смеейки се до задавяне и малко неприлично, за което после се извиних, аз му казах: „Господине, моля ви, нека за секунда погледнем реално на нещата. Вие не се притеснявайте, аз не се разстройвам, като говоря за това. Карам по същество: наясно съм с онова, което направих и ви уверявам, че не знам какво точно ми стана. При все това, че никога преди не съм се чувствал така. За Рафаело няма да се оправдавам, виновен съм. Но стореното е сторено. За директора и цялата управа не се разкайвам въобще. Тяхната единствена цел е да пълнят джобчетата на ризата си, докато ние, възпитаниците, рисуваме със счупени четки върху пожълтели платна. Но вие сам знаете – само да дойде някой важен посетител или инвеститор и тогава децата били най-важни! Децата били бъдещето! Пошлост и лицемерие, които винаги са управлявали света… Аз обаче не искам да се сещам за тези палячовци. Съжалявам единствено, че ви блъснах на стълбите и по-скоро – че не ви подадох ръка после. Мисля, че никога няма да забравя обидата към вас, която ви нанесох, макар и някога да ми простите. Знаете, че аз живея само с баба си, другиго си нямам, и тя може да е проста жена, но ме е научила на достойнство. Да, то може и да не блести като златото, но аз съм се вкопчил в него, както то в мен. Пък и нима златото изкупува нанесеното разочарование и, по-важното – нима те отърсва от съжалението? Аз май не мога да се изказвам много добре, понеже нямам литературен талант, а и нали сме художници – в друго сме добри… Вие се чудите защо се засмях така преди малко и като че ли леко се стреснахте, не съм ли прав? Същността се състои в това, че тези хора и този път си остават подлеци. „Несвързаност с темата!” Каква тема, боже мой! Та ние имахме пълна свобода за картините си, без никакви зададени граници. Хубаво, дисквалифициран съм, но това няма особено значение, тъй като въпросното жури има силата да отреже участника на конкурс или изпит, но няма силата да променя мисленето на отделния автор или пък да го затваря в ограничителни рамки. Защо не са казали истинската причина за отстраняването ми? Защо не са споменали „Мадоната с младенеца”? По-лесно за човек е да лъже, отколкото да се изправи срещу истината. Сякаш основната цел на журито, а защо да не кажем „предварителна цел”, е да толерира еднаквостта и простотата, за да може накрая, когато се вземе решение, победител отново да бъде приликата. Откакто съм в академията, си беше така, а и след мен ще остане същото. И някой някога отново ще почувства моята болка от незачитането. Не иска ли журито винаги да бъде над участниците и да избира еднаквите, за да може да ги контролира, а глупавата тълпа често подлежи на контрол. И забележете сега, господине – яви ли се някой с ум и способност, то е по-добре той да бъде отстранен, а вместо да се вникне в произведението му, по-лесно е да нарекат творбата „неуместна”. Аз съм си обещал, че ако някога отново ида на състезание, ще нарисувам една къщичка само, но така, както рисуват първокласниците, и тогава вероятно ще хвана някое място в призовата тройка. Върви след другите, тъпчи по техните стъпки и пътят ти е сигурен. Е, моите извинения, че нямам желание да тръгна по тоя път. Разбира се, съвсем не съм огорчен. Само журито и академията губят от това, че аз няма да ги представям на следващия кръг. Нито ще лея сълзи, нито, тъй да се каже, ще им пращам писмо с коментар. Първо, не мога да го напиша като хората и, второ, въобще не заслужават да им се обръща внимание. Оттук нататък аз или ще изплувам нагоре, или ще затъна чак до дъното. Но, съгласете се, учителю, че те винаги ще останат на същото ниво и не е ли това най-страшното в живота? Да тъпчеш вечно на едно място! Повече няма да говоря, пък и нещо гърлото ми изсъхна, но само едно ще ви кажа накрая. Те убиват изкуството, а изкуството никога не трябва да умира, което вие много добре знаете!”

   Ние се бяхме отдалечили доста от дома, а за времето въобще не помисляхме, нито за обещанието, което дадохме на старата. Докато вървяхме, аз често хвърлях бързи погледи към него. Той крачеше замислен и трудно преглъщаше, все едно изживяваше заедно с мен болката ми.

   „Ако искате, да обядваме!” – предложих аз, тъй като се виждаше, че човекът желаеше да каже нещо, но не намираше начин да започне. Не знам дали е бил гладен, но се съгласи веднага. Седнахме на брега на реката в едно уютно заведение. Духаше слаб вятър, а водата течеше неспокойно. Господинът си поръча пържена риба, аз се задоволих с пилешки шишчета. Взехме и две топли питки. През целия обяд никой не продума и само свежият бриз смущаваше тишината, понеже други клиенти в заведението нямаше.

   Учителят пожела да плати цялата сметка и аз не възразих; в онзи момент всяка спестена паричка ми беше от полза. Ако трябва да бъда напълно откровен, спестяванията ми, естествено, щяха да идат за четки и бои. Тогава за първи път осъзнах, че е необходимо да продавам картините си, тоест да се разделям с тях завинаги, за да преживявам утрешния ден.

   Потеглихме бавно към къщи, а отгоре небето все повече се навъсваше и, преди да се прибера, тъмни облаци се бяха струпали над града. Но едно ме мъчеше – защо преподавателят ми не си заминаваше? Аз му бях казал, каквото имах, очевидно – той също, но ей го на – все така вървеше до мен. „Май ще вали” – заговорих за пореден път, чувствайки се вече неловко. Той само поклати глава и ми рече нещо, което съвсем не бях очаквал: „Слушай, един мой частен ученик си тръгна наскоро; премести се в друг град… Та, освобождава се едно местенце. Ако искаш…” Побързах да благодаря, но обясних, че положението ми не позволява да харча пари. „Господи – продължи той – колко съм лекомислен! Аз не искам да ми плащаш. Ще те уча, както досега, а през останалото време ще продаваш картини за мен, като част от печалбата ще остава за теб.”

   Не знаех какво да отвърна. Щях да имам собствен учител и то само за мен! Без клас, единствено аз! Пък и пари щях да взимам! Подготовката ми нямаше да пропадне, животът ми нямаше да се затрие! Широка усмивка озари лицето ми. „Аз… наистина? Ще попитам баба си… и още утре… Не, защо пък утре – още днес ще ви отговоря. Отивам, да! А, май ще вали… отивам, отивам!”

   Хукнах към къщи. Само след миг се спрях и се обърнах – човекът още ме гледаше, но, струва ми се, с радостна нотка в погледа. Аз хванах ръката му и я целунах два пъти със сълзи на очи. После избягах пак, без да се обръщам вече. Тичах по прашните улици и смътни мисли се въртяха в главата ми: „Господи, втори шанс ли е това? Заслужавам ли аз? Да, да… Как само го блъснах тогава. Ех, лошо, лошо! Защо човек наскърбява тези, които обича? Пфу… ще вали ! Нека вали, какво пък!” – и с бясна скорост нахълтах у дома.

   След изключително кратък разговор старата веднага хареса предложението и от следващия ден бях готов да започна. Вечерта споделих на учителя, който любезно ме покани на вечеря, но аз отказах, защото, макар и да е странно, вълнението беше изпило силите ми. Онази нощ си легнах толкова щастлив, както никога дотогава. Каква блажена радост!

   Та в общи линии, така завърши моята история относно изгонването ми от академията. Следващите месеци бяха спокойни – изпълнени с много усилия, но и удовлетворение. Техниката ми ставаше все по-добра и рисувах много по-бързо. Чак тогава разбрах колко трудно е било за импресионистите да уловят точния момент[4]. Светлината често се сменяше, сенките изчезваха, а паметта ми не можеше да се справи с напрежението… Но аз започвах отново и отново и много скоро се научих да действам бързо и да скицирам мимолетното. Спомням си, че за една седмица аз завърших близо двеста картини, при това някои излязоха невероятно красиви. А най-главното – винаги се забавлявах сред природата – независимо дали бях сгушен във високата трева, където мравките ме гъделичкаха, или бях нагазил до колене в реката, мъчейки се да изобразя блещукащите капки. Естествено, имах десетки неуспешни опити, но в края на деня, вече по здрач, винаги се прибирах с усмивка на лицето и това за мен беше най-важното. Хубави дни!

   Прекалено се отклоних от същинската история, затова ще продължа разказа, откъдето го прекъснах.

   Заживявайки в новия си дом на село, аз час по-скоро трябваше да се запозная с хората, защото знаех, че не бива да оставам насаме с болката си. Понеже човешките отношения са нещо деликатно, реших да действам постепенно, но междувременно ми трябваше приятел. Купих си малко жребче – бяло, с къса грива. Кръстих го Реноар[5]. В първите дни то се държеше много лениво, но с времето свикна с мен и, освен ръстът му, се увеличаваше и енергията. Първоначално не го яздих, тъй като бях твърде тежък, но като укрепна, той често ме возеше на гърба си по зелените селски поляни.

   И пак нещо не ми достигаше. Имах нужда от някого вътре в къщата, където нощно време да не се чувствам самотен. Тогава се сдобих с котарака Сезан[6], който отгледах от едно късче месо. Той е рижо животно с бели лапички. Лягайки вечер в студеното легло, аз го прегръщах силно и не го пущах до сутринта, когато ставах, за да нахраня Реноар.

   Миналата година конят ми изчезна и оттогава не знам нищичко за него. Може някак си да е освободил крака си от въжето, с което го връзвах на ливадата, а може и лош човек да ми го е откраднал. Когато онзи ден отидох следобед на поляната, сърцето ми се сви, защото пак за сетен път бях изгубил нещо значимо от живота си.

   Както споменах вече, сън рядко ме ловеше, затова ставах рано и, понеже стаята ме задушаваше, излизах навън. Не мина много време, аз свикнах в селото и пак започнах да спя добре, но първите седмици сутрешните разходки ми бяха крайно необходими. Излизайки от къщи с Реноар, който придържах за юздата, ние изминавахме няколко километра, а на обяд животното беше по-уморено от мен. Конят вървеше послушно и от време на време го оставях да пасе на воля. Аз разглеждах любопитно къщичките от двете страни на калдъръмения път, защото знаех, че не трябва да мисля за миналото, а просто да се разсейвам. Шарех празни погледи навсякъде, докато пак тръгнехме с Реноар. Тогава се опасявах дали това прекрасно селско спокойствие няма да ме потисне още повече, но за радост нищо такова не се случи.

   Преминехме ли и последната къща, с коня поемахме по тясната криволичеща пътечка, а до нас се разстилаше плодородната земя. Огромната равнина, разделена на парцели, поглъщаше неусетно нашия свенлив поглед. Тук-там се мяркаха грамадни дървета (тогава точно цъфтяха), сякаш садени нарочно заради всеобширната им сянка. От другата ни страна рекичката жизнено бълбукаше и ние често се отклонявахме за вода. В онези дни аз нямах желание да мисля за нищо и просто жадно попивах, каквото виждаха очите ми. Тъй като се притеснявах да не изморя Реноар, ние по някое време хващахме обратния път, въпреки че нивите продължаваха още много нататък. Денят бе отдавна започнал и на връщане ни срещаха селяните, отиващи към земята си. Те ми се усмихваха широко и ме поздравяваха за коня. Като се връщахме, селцето се бе пооживило и с всеки изминал ден аз се запознавах с нови хора. Нямах желание да общувам, а знаех, че трябва. Слава богу, бързо се приобщих към живота на село.

   Завърших работата по къщата и се заех с двора, където посадих една череша и множество градински цветя, чиито имена не са ми известни и до днес, но бяха много красиви.

   И така колелото на живота с бавен ход се завъртя повторно. След време започнах да рисувам отново и тъй като се сприятелих с всички, хората често идваха у дома да си поръчат картина. Аз приемах с удоволствие, пък и нали те ми плащаха. Сега мога да кажа, че моя картина има почти във всеки селски дом, но още приемам поръчки, дори и от други села.

   А на нивите започнах да ходя по собствено желание чак когато се навърши година от престоя ми на село. Искам да поясня, че работя по чуждите ниви, за което не ми се плаща, но никога селяните не ме забравят и ми дават кош пълен с картофи или с царевица. Аз изкарвам достатъчно от картините, но, бидейки сред хората, се чувствам щастлив. С една компания ходя на коситба, с друга прибирам плодовете, с трета съм на сеитбата, така че винаги е радостно и забавно.

   Но моят разказ, неговата пълна същност, се състои не в сегашния ми живот на село, а в това, какво всъщност ме накара да се преселя. Състои се в неуспехът на илюзорните ми блянове, тъгата по изгубеното време и една любов, която изкорени човешкото от мен. Болка, която не се забравя… Въпреки липсата ми на литературен талант аз ще се опитам за пореден път да си обясня всичко онова, което разруши мечтите ми и ме накара да се оттегля на село.