Извинявай, мамо

В памет на моята майка Такухи, съзнателно пожертвала своя живот за своите деца

- Извинявай, мила мамо! Извинявай! Извини ме, че толкова дълго не се решавах да напиша нещо за теб. Белият бизон пред мен едновременно ме зовеше да споделя с него каква съзнателна саможертва направи за децата си, но и в същото време сковаваше по невидим начин желанието ми да те опиша. Като че ли ми заповядваше:

- Внимавай, трябва да си напълно готов да споделиш с мен онова, което искаш.

Докато най-накрая се реших да го сторя. Неволната причина бе разговорът с една съученичка, по време на ежегодната ни, вече 45-годищна, среща на класа от гимназията.

Първоначално нашият разговор бе започнал за компаниите в класа, случайно бе засегната и темата за двамата златни медалисти от класа ни. Напомних, че след слизането си от подиума на тържеството, веднага свалих златния медал от ревера си, защото за мен не бе нищо повече от някакво свиделство за успех в училището. „Светлото“ бъдеще, нито тогава, нито днес не се гарантираше от знанията и златните медали, а само и единствено от родителското потекло, връзки и семейно богатство.

Двамата бяхме единодушни, че са важни знанията, а не тяхната количествена оценка от учителите. Без значение за мен е как разговорът ни се отклони към това, какво тогава знаехме за личния живот на своите съученици. И някак чрез своето внимание и разбиране, с чисто човешкото си отношение към темата, сред оплакванията около нас от зъби и характерните за възрастта ни болестни преживявания и т.н. Незабравка се превърна в причината не само да споделя дълбоко съкровенната болка по твоята загуба, мила моя мамо, но и да напиша същата нощ този разказ! Аз съм й благодарен за нейните, неколкократни думи:

- Вили, напиши го! Опиши всичко, което сподели за нея пред мен!

Опитах да се оправдая, че всеки път, когато се озова пред белия бизон, нямам сили да го направя. Но тя не искаше да слуша и повтаряше:

- Напиши го, Вили! Напиши за нея!

Извинявай, мила мамо! Извинявай, че едва тази нощ... след толкова много време... след 40 години от твоята смърт пиша за твоята майчинска саможертва!

По същество бяхме започнали да говорим за компании и животът след училище. И тогава попитах какво знаехме по онова време един за друг. Например какво знаеха останалите за мен. Те не знаеха, че след края на уроците компаниите започваха своя живот, а аз потъвах в един друг свят. В моя свят... на реалния живот. Никой не се и досещаше, че по време на 8 клас майка ми знаеше, че е болна, все още доброкачествено. Но започването на спасителното лечение за да живее означаваше, че няма кой да отгледа по някакъв начин двете деца. И бе решила да продължи да работи на две места само и само да завършим своето образование. Прекрасно разбираше, че това означава превръщането на доброкачественото заболяване в злокачествен тумир. На практика тя абсолютно доброволно и съзнателно подписа своята смъртна присъда.

Вече бяхме студенти, когато тя окончателно легна и операциите не можаха да помогнат. Превърнаха се в една от причините метастазите да тръгнат лавинообразно. Болките ставаха все по-непоносими. Няколко дни облекчение с едно канадско лекарство струваха около 7 лева. Това бе немалка сума за онова време, но трудното бе вносното лекарство да се намира своевременно. Никога няма да забравя името на нейния бивш колега, който вече бе началник на градското аптечно управление. По телефона ни съобщаваше в коя аптека да отидем за да купим следващия флакон. Но и това бе до време. Започнаха да успокояват, макар и за все по-кратко време, с помощта на морфин. Неговото въздействие имаше своя срок.

Повече от година, мама лежеше до прозореца и гледаше небето и гальовната игра на гълъбите по отсрещния покрив. Сестра ми работеше извън града по разпределение. Край мама бях само аз. Денем и нощем криеше своите мъчения докато бях край нея, но всичко има своя предел.

Никога няма да забравя една страшна нощ. Лежах в леглото до нея и се преструвахме, че спим. Но непонасимите болки за момент я надвиха и мама внезапно проплака:

- Вили, много ме боли. Помогни ми, сине! Помниш ли как ти помагах, когато теб те болеше...

И... млъкна... Не промълви повече нищо. Нито една думичка. Бе дошла на себе си и бе разбрала какво се случи. Бях я прегърнал безсилен и мълчах... Никому не пожелавам да чуе, да усети, да се озове в такава страшна тишина! Двамата отдавна знаехме, че морфинът повече не помагаше.

Продължи да се мъчи още няколко месеца, докато една вечер я приеха отново в болницата, а рано на следващата сутрин, на 1 май, мама си отиде от този свят. Сърцето и тялото й не издържа мъките.

Извинявай, мамо Такухи! Зная, че никога не съм те наричал по име, което е напълно естествено между син и майка. Нарочно написах твоето име сега за да остане в съзнанието на хората, прочели някога тези редове. Аз нищо повече не мога да сторя. Разбирам, че измъченото ти от болки тяло отдавна се е сляло със пръстта. Самият аз живея пети живот и четири пъти по болниците си представях как се срещаме с теб... някъде далеч... сред неизвестното за земните хора пространство... в надежда, че няма да съзра следи от болка по твоето лице. Как ще мога да те прегърна и целуна по къдравите ти черни коси...

Извинявай, мила мамо! Извинявай за всичко, извинявай, че не успях тогава да успокоявам по някакъв начин твоите мъчения, твоите изпитвани болки. Дано някога ще мога да те прегърна отново. Зная, че това е само една лъжлива надежда, но ... все пак...

Извинявай, мамо...

10.11.2017