Живей за днес, защото...

Той идваше често в магазина, в който работех. Скъпарски фирмен магазин за мъжка мода. Приятелката ми ме помоли да я замествам две седмици, за да замине с гаджето си на море. Бяха пред раздяла, а тя искаше да спаси тази връзка. Нещо не й вървеше много с мъжете. Аз се бях върнала от море и... Нали за това са приятелите.

Щастливо омъжена съм, нищо не ми липсва и защо ли ми трябваше?! Но още щом ме заговори... и затанцуваха едни пеперудки в стомахчето ми... Държах се любезно, нали така трябва. Дали това не го подведе или... Когато за пореден път дойде, ми донесе кафе и шоколад и ме попита:

- Има ли при теб някоя и друга пеперуда?

Дали не се бях издала, че ми харесва?!

Покани ме на кафе. Отказах, но той ме чакаше след работа и аз се качих в колата му като хипнотизирана. Когато се разделихме, ме целуна. След тази целувка разбрах, че потъвам и трябваше да реша какво да правя. Не спах цяла нощ. Обадих се на сутринта на приятелката ми и всичко й разказах.

- Не мога да те разбера, защо ти е любовник точно на тебе?! Пък, ако искаш, си изживей тая тръпка, не си първа младост, може да е за последно.

- Гаднярка!

- По-добре да ми беше казала: злобарка. Айде, прави, каквото знаеш!

- Много ти благодаря, няма що! И това ми било приятелка.

- Добре де, изживей си мига, това ли трябваше да ти кажа?!

И без да ми го кажеше, аз вече бях омагьосана от този мъж, от гласа му, от този поглед, в който се потапях и се чувствах единствена и неповторима. Питах се аз ли съм неговият подарък от съдбата или той - моят. Дали това не е късмет или напротив? Блъсках си главата с хиляди въпроси, но това, което ми се случваше беше вълшебно. Бях изживяла най-романтичната си връзка преди години с прекрасен човек и смятах, че съм взела най-хубавото от живота, но... усещах, че тази луда страст ще ме накара да се почувствам по-жива от всякога или ще ме изпепели, но я исках. Когато любовникът ми се разведе, приятелката ми ме нарече „фатална жена". Не съм никаква фатална, най-обикновена съм си, те просто не се разбираха и преди аз да се появя. Разделихме се, защото аз нямах право да му провалям живота. Нямах никакво намерение да се развеждам. Пък и аз съм малко глезена работа, обичам да ми носят кафето в леглото. Кой би ме търпял такава? Но на мъжа ми му казвам; „Знаеш ли, че друг мъж би ме носил на ръце, а ти..."

Вече десетина години си живеех спокойно и „щастливо", както ми казваха приятелките и... Човек никога не знае какво може да му се случи.

Колежките от офиса, в който работя, бяха организирали екскурзия за събота и неделя. Настанихме се в хотела и отидохме на вечеря, след това на дискотека. След дискотеката стоях пред неговата стая и това, което изживях, си заслужаваше. На разсъмване лежахме уморени и щастливи.

- Трябва да се прибера преди да са разбрали за нас.

- Мисля, че се досещат.

- Въпреки всичко. Дали да не спрем до тук?! Това, което се случва между нас е безумно хубаво, чак се плаша.

- Нима можеш да спреш?! - той хвана свещта от шкафчето и ме заля с горещия восък. Потръпнах и изстенах. - Правила ли си това в домашни условия?!

- Е, точно това не, но нещо подобно - да.

- Но не ти ли е по-хубаво дори заради факта, че го крадем?!

- Страхувам се, че ще се издам по някакъв начин и ще нараня мъжа ми, а после какво ще правя?! Той не го заслужава... Като се замисля, може и да го заслужава... Ще полудея!

- Не ти ли беше хубаво?!

- Беше ми безумно хубаво, а на теб?

- Омъжи се за мен!

- Това е лудост, та ти си женен, аз също!

- Аз не живея добре с жена ми. Ти ме караш да се чувствувам жив, разбираш ли? Ти толкова щастливо ли живееш с мъжа ти?

- Плашиш ме, тръгвам си! Ти ме разбиваш на парченца и после ме събираш отново. Самата аз не зная какво да правя, това, което се случва между нас, е истинска лудост. Аз нямам грам мозък. Май не трябваше да го допусна... Не не съжалявам дори за една секунда изкарана с теб. Какво да правя?!

- Живей за днес, защото вчера няма да се върне, а утре може и да не дойде!

- Добре, така да бъде! Няма да мисля, каквото е писано, ще стане. Добро утро, живот!

- Това е най-хубавото ми утро! А ти си жената, заради която си заслужава човек да живее! Сънувал съм те през всичките тези години. Ти си сънят, който помня наизуст. Вървял съм към теб и е късмет, че те намерих. Искам да се будя до теб до края на живота си, разбираш ли, искам да остарея с теб.

- Разбирам, лошото е, че и аз го искам... Тръгвам...

- Не бързай, постой с мен още малко.

- Не, трябва да тръгвам... Аз самата не се разбирам... какво искам всъщност, да си отида завинаги или...

- Ако те загубя... Нали знаеш, че да загубиш е по-лесно, отколкото да намериш? Помисли добре!

- Но нашето щастие ще причини нещастие на други. Тръгвам, но знай, че никога няма да те забравя. Знам, че и ти няма да ме забравиш.

- Каква е тази сълза?!

- Нали ти казах, че съм капризна и с мен няма да ти е лесно... Сега ти помисли добре! Ще си запазя восъчните сълзи за спомен от тази нощ.

- Ще ти направя други, само поискай.

- Тръгвам, може и да съжалявам...

- Нямам право да те спра, но искам да знаеш, че ще те чакам...

Затворих вратата и загледах восъка в ръката си. Притиснах го към сърцето си и заплаках. Лесно е да се каже: "Живей за днес..." Какво става с мен, та аз се разтапям като восък в горещите му ръце?! Да бягам или да се върна и да изживея тази любов на всяка цена, каквото и да ми струва? Капризна съм била... Ревла... Разплаках даже свещта. Аз съм една капризна восъчна сълза... И на това, ако му се казва фатална жена... Още утре ще ме забрави. Такива са мъжете... Кого лъжа?! Мъжа ми, него или себе си?! Кого?!