Лин заключи вратата, тръшна на дивана торбите с покупки и с бързи крачки се запъти към онази отлежала бутилка ликьор, която пазеше за някоя забавна вечер с момичетата.

''Е, Лин, тази вечер ще пиеш сама'' помисли си тя, докато отсипваше глътка в чисто новата си чаша Leonardo. Този сервиз също бе предназначен за специални поводи, но когато Лин погледна към чашата, в очите ù имаше само онази апатия към хубавото, която изпитват отчаяните хора.  Тя обърна бързо питието, като че ли искаше с него да запуши зейналата в душата ù пропаст.  Явно това не бе достатъчно и тя посегна отново към бутилката.

 ''Колко си жалка, Линда" - този път промърмори на отражението в една от витрините. Оставаше ù само час, в който да се стегне, преди Майк да се е върнал. Той не биваше да я вижда така, тя щеше да бъде спокойна и самоуверена след час, но сега щеше да се освободи от бурните емоции и  напиращите сълзи. За нея бе много неприсъщо да се крие - в предишните си кризи бързо изливаше емоциите си пред близките си хора и намираше нов повод за усмивка. Но сега бе различно. Всяка нейна сълза нараняваше Майк, а той не биваше да чувства вина, Лин нямаше да позволи това. Тя се бе зарекла да преминат смело през болестта й, без отчаяние и бурни пристъпи на тревога, без обвинения и самосъжаление. Майк не трябваше да знае за всяко неразположение, остра болка или  душевен срив.

Всичко това скоро щеше да отмине, и нямаше да е честно, ако след борбата с болестта, тя трябваше да се бори и за връзката си. Връзка, за която не беше сигурна, че ще издържи на толкова много болка. 

Излизайки от банята, Лин като че ли започна да диша равномерно и вече бе готова за Майк. Вечерята, на която бяха поканени, бе много важна за него, затова Лин се постара да изглежда зашеметяващо. Тя нанасяше малко гланц върху сочните си устни, когато той влезе и залепи целувка на бузата ù.

  - Готова ли си?

  - Само минутка - с усмивка каза Лин.

  - Какво прави днес, пак не ти стигна денят, а? Красотата иска време, нали? Но пък си струва - намигна ù Майк.

 - Да, Майк, поглезих се малко, беше много забавно  - бързо отвърна Лин и скри погледа си, за да не мине през него сянка от нейната малка лъжа.

 - Така те искам, хайде, аз ще ти взема палтото.

 Лин заключи отново. Този път заключи два пъти, за да е сигурна, че тъгата и отчаянието, които остави зад вратата, няма как да тръгнат след нея. И закрачи уверено.