Боян Митов бе богат петдесетгодишен търговец, вдовец, без деца. Загубил жена си преди три години, той бе потънал в дупката на самосъжалението. Гледаше на околния свят с едно тихо безразличие. Не беше нито щастлив, нито нещастен. Осъзнаваше, че е едно сиво и никому ненужно петно върху цветната картина на живота. Единственото му развлечение бе сутрешното кафе в известното светско кафене "България", където слушаше и съзерцаваше цвета на българското общество.
Тази сутрин той вървеше по тротоара, а студеното есенно слънце блестеше в очите му и пречеше да вижда лицата на хората. Стискаше сребърната дръжка на бастуна и плавно го местеше в синхрон с походката си. Представяше си, че е гребло, а той - лодка в океана от хора. Чуваше шума от дамски рокли придружен от потропване на токчета, автомобилни клаксони, трамвайната мотриса и виковете на вестникарчето. Последните есенни дни бяха студени и неприветливи, ядосани, че трябва да отстъпят мястото си на зимата.
- Да ви лъсна ли обувките, господине ...