Боян Митов бе богат петдесетгодишен търговец, вдовец, без деца. Загубил жена си преди три години, той бе потънал в дупката на самосъжалението. Гледаше на околния свят с едно тихо безразличие. Не беше нито щастлив, нито нещастен. Осъзнаваше, че е едно сиво и никому ненужно петно върху цветната картина на живота. Единственото му развлечение бе сутрешното кафе в известното светско кафене "България", където слушаше и съзерцаваше цвета на българското общество.

Тази сутрин той вървеше по тротоара, а студеното есенно слънце блестеше в очите му и пречеше да вижда лицата на хората. Стискаше сребърната дръжка на бастуна и плавно го местеше в синхрон с походката си. Представяше си, че е гребло, а той - лодка в океана от хора. Чуваше шума от дамски рокли  придружен от потропване на токчета, автомобилни клаксони, трамвайната мотриса  и виковете на вестникарчето. Последните есенни дни бяха студени и неприветливи, ядосани, че трябва да отстъпят мястото си на зимата.

       - Да ви лъсна ли обувките, господине! - провикна се към него ваксаджийчето. Момчето бе слабо, облечено в износени дрехи - комбинизон и старо раирано сако, което, ако не му седеше толкова зле, можеше да мине за палто. Ръкавите бяха навити според дължината на ръцете му, а то непрекъснато потриваше длани, за да се стопли. Митов обичаше понякога да проявява добрина към бедните и реши да позволи на малкото хлапе да излъска новите му, черни обувки. Докато момчето се трудеше над тях и тихо си подсвиркваше, той обстойно го разгледа. Ръцете му се движеха бързо и сякаш бе забравило за студа, който до преди малко лазеше по тялото му. Явно бе свикнало с всякакви несгоди и те не му тежаха толкова много. Бедността бе като капан, с който жертвите свикват. Те я приемат, като даденост, защото са родени в нея. Научени са да оцеляват. А той не бе научен и за това изпитваше фобия от нея. 

        - Готово, господине! Обувките ви са огледало, може да се огледате в тях. - доволно се усмихна момчето. Боян му подхвърли една монета и се запъти към вратата на кафенето. Отвори я и пристъпи прага на благоприличието. Тук всичко лъхаше на изисканост и суетност, както го изискваха стандартите на времето. Въпреки, че навън бе ден и от огромните стъклени прозорци влизаше светлина, лампите в помещение светеха. Мъже облечени с костюми, на чиито носове се мъдреха очила със златни рамки, четяха сутрешните вестници, пиеха кафе или обсъждаха правителство. Дамите, които бяха дошли да демонстрират новите си европейски дрешки, хапваха пасти и пиеха чай. С две думи цветът на обществото разнасяше уханието си. 

На бара имаше няколко купчинки с актуални вестници на български, английски, френски и немски език. Боян взе  вестник "Зора" и седна на най-отдалечена маса. 

Сервитьорът облечен в безупречно бяла риза и дълга бяла престилка, безшумно и бързо застана до него.  Трябваше да признае, че обслужването бе на ниво, в типичен европейски стил. 

    - Донесете ми едно силно кафе, без захар! - поръча той.

След минути то бе на масата му. Отпи глътка от кафявата ароматна течност и се остави на насладата от горчивината, която се разля по небцето. Гледаше вестника и се колебаеше дали да се заеме с прочита му. Днес се бе събудил в приятно настроение и нямаше желание да преглъща кафето си с лоши новини. 

Напоследък всички вестници пишеха едно и също, за предстоящата сватба на цар Борис в Асизи с италианската принцеса Джована Савойска, която щеше да се превърне в българска царица под името Йоанна, за голямата икономическа депресия която  бе обхванала целия свят и се бе отразила, както на бедните, така и на богатите. Международната търговия бе намаляла с повече от петдесет процента, а безработицата бе достигнала двадесет и пет процента. Тази икономическа криза удари и неговата търговия с килими, но той бе доста пестелив и съобразителен, за това успяваше да държи главата си над повърхността в морето наречено икономика. Бе успял да сключи договори с няколко германски търговски дружества на които доставяше родопски, чипровски, котленски килими, готварски подправки и кожи. Германците умееха да водят политика, а Боян умееш да върти търговия. Имаше доста познанства и връзки в правителството и търговската камара.

Докато разгръщаше вестника, усети нечий поглед върху себе си. Вдигна глава и видя две сини, почти прозрачни очи, да го гледат. Под светлината на лампите те блестяха, като две замръзнали локви. Познаваше го. Генерал Страхил Ваклийски беше странен човек. В едни будеше възторг, а при други страх и недоумение. Някои го възхваляваха, но имаше и такива които го пренебрегваха, заради хазартната му пристрастеност. Минал през две войни, той гордо носеше своите медали, но най-много се гордееше с ордена "За храброст" , който му бе връчен лично от царя.

Преди година бе пенсиониран и оттогава често стоеше в кафенето, търсейки слушатели, на които да разказва бойните си подвизи. 

     - Мога ли да седна до вас, господин Митов? 

     - Заповядайте, господин Ваклийски! - покани го той учтиво. Бяха се засичали няколко пъти в казиното и тук в кафенето, но почти не бяха разговаряли. Генералът си поръча кафе. 

        - Как мислите, дали ще се отрази благоприятно за България тази царска сватба? Говори се, че дори Мусолини ще присъства. - подхвана разговора той.

        - Трудно е да се каже, след срива на нюйоркската борса миналата година, световната икономика е в криза. Все по-трудно се търгува. Ето и германците вързаха кесиите си, а с французите трудно се правят преговори, по-стиснати от тях няма. - заклати глава Боян. Разговорът им заподскача от тема на тема - икономиката, клюките в светското общество, управлението на Демократическия сговор, войните.... Генералът бе добър събеседник. Боян знаеше, че това негово присъствие на масата не бе случайно. Опитваше се да го опипа в разговора, за да разгадае какво се крие в главата му, но той като стар покерен играч, го гледаше непроницаемо. Времето се изтърколи неусетно. Търговецът извика сервитьора и плати двете кафета. Генералът размаха недоволно ръце, а след това по лицето му плъзна доволна усмивка.

           -  Ще ви позволя да ми платите сметката само, ако ми дадете да се реванширам и ви поканя днес на вечеря у дома. - въодушевено каза той. 

Митов за миг се поколеба, но умоляващият поглед на събеседника му го накара да се съгласи. Знаеше, че зад тази покана се крие някакъв умисъл и  беше любопитен да разбере каква е.

         - Адресът е улица "Славянска" 15. Ще ви чакам тази вечер в осем. - каза той и протегна ръка, за да се сбогува.

Търговецът излезе на улицата. Вестникарчето все още размахваше вестник и крещеше с пълно гърло, ваксаджийчето потриваше ръце, за да се стопли, а трамвайната мотриса отнасяше пътниците си нанякъде. 

Генералът влезе в дома си и още от вратата се провикна. 

          - Калино, тази вечер ще имаме гост. 

От стаята излезе слаба около четиридесетгодишна жена. Хубавите ѝ кестеняви коси бяха сресани на път и  сплетени на врата. Бледото ѝ и деликатно лице излъчваше печал и нежно спокойствие.

             - Кой ще ни гостува? - попита тя плахо съпруга си.

            - Бъдещият ни зет, Боян Митов, търговец на килими. Подготви Лиляна, вечерята ще  е много важна за нас. Вече няколко месеца подбирам и оглеждам кандидати, този е най-добрата партия. Къщата му е голяма, вдовец е, но няма деца, богат и с много важни познанства. На петдесет години е, а на тази възраст лесно се взема акъла на един мъж. 

          - Луд ли си, Страхиле!? Та тя е само на деветнадесет, а ти искаш да я дадеш на мъж с толкова години по-стар от нея. Не съм съгласна! - опита се да се опълчи тя.

           - Тебе кой те пита, бе жено! Щом съм казал - така ще стане и не се опитвай да ми противоречиш!

Сините очи на генерала пронизаха крехко тяло на жената и тя се сви, сякаш пуснаха ток през нея. 

         - Искаш да те наказвам ли пак!? - стисна той китката ѝ. 

         - Пусни ме, боли! - изстена тя.

        - Ще боли, я! То ако не боли, няма да се казва наказание. Не ме карай да свалям колана и да наливам мозък в празната ти кратуна! Искам вечерята да е вкусна и празнична, а Лиляна с най- красивата рокля. Няма да повтарям! - изсъска той. Сплете пръстите на двете си ръце и те изпукаха силно, като настъпени клони. 

Калина бе от средно заможно семейство. Израснала и възпитана в години и обстановка, където жените бяха винаги подчинени и покорни. Почти не излизаха от къщите си, само в неделя, за да идат на църква или понякога, много рядко, да върнат някоя визита. Тогава те се обличаха с най-хубавата си рокля и под зоркото око на родители или наставници минаваха с наведени глави по улиците. След такива кратки появи те се връщаха към ежедневието си - омъжените чакаха да народят деца - всички, които Господ им изпращаше, а девойките чакаха деня, в който родителите им ще изберат за кого да се омъжат. Такава бе женската голгота и те и се подчиняваха, а съпрузите и бащите бяха доволни от тяхната раболепна вярност. 

Така се омъжи и Калина, без любов, в подчинение и тихо страдание. Роди му момиче, а това за Страхил беше унижение, той чакаше наследник, който да продължи рода, а калпавата му жена бе неспособна дори на това. След време осъзна, че и с дъщеря си има своите плюсове. Можеше да я омъжи подходящо и да си подсигури старините.

Лиляна  гледаше умолително майка си, а ръката ѝ несъзнателно гладеше полите на синята кадифена рокля, която подчертаваше тънката ѝ талия и се спускаше по извивките на ханша. Имаше сините очи на баща си, но цветът им бе по-наситен и мек. Тя бе будно и любознателно момиче. Беше учила в Първа софийска девическа гимназия, една от най-елитните гимназии в страната. Баща ѝ не пестеше пари, за да я изучи, за него тя се превърна в златната кокошка, която един ден щеше да се задоми за богат и влиятелен мъж. Той търпеливо чакаше момента, в който щеше да му снесе златни яйца. 

         - Мамо, аз не желая да се омъжвам още. Знаеш, че искам да работя в редакцията на "Вестник на жената" Там е толкова интересно и има много ерудирани личности. Мечтая да се развивам, да пътувам, да видя друг свят....

         - Шшшттт! Тихо да не те чуе баща ти, че и двете ще ни убие. Не го ядосвай! Нека не бързаме, може пък господин Митов да не иска да се жени. - опита се да я успокои тя.

Точно в осем часа на вратата се потропа.  Едно малко слугинче се затича да отвори. На прага застана закръглената фигура на търговеца, облечен в идеално ушит костюм. Черната папионка изпъкваше на фона на снежно бялата риза, а от джоба на елека му се подаваше златна верижка, която завършваше със златен часовник. Въпреки закръглените форми, Митов изглеждаше доста добре за възрастта си. От една врата излезе забързан и усмихнат генералът, а след него, като сянка, ситнеше жена му.

          - Заповядайте! Радваме се да ви посрещнем в скромния си дом. За нас е чест да ни гостувате. 

         - Благодаря! За мен е удоволствие! 

В този момент от съседната стая се разнесе женски смях. Вратата се отвори, а от там излезе едно нежно привидение, обвито в лазурно синьо. Тя се смееше на малкото слугинче, което се бе омотало, като коте, в разноцветни кълба от прежди. Боян онемя. Смехът ѝ бе като мрежа от сребристи нишки, която се уви около тялото му и го накара да настръхне. Бе забравил какво е желание, тръпка, привличане, а сега с всяка фибра на тялото си усети всичко наведнъж. 

Вечерта премина в разговори най-вече между мъжете. Понякога се включваше и Лиляна, но само когато я питаха за нещо. Въпреки, че носеше духа на новото време, тя все пак знаеше, че е жена. 

Дните се нижеха един след друг, еднакви като близнаци. Посещенията на Боян зачестиха в къщата на генерала, което караше Страхил да се усмихва  доволно, а лицето на жена му да става все по-мрачно. 

Търговецът бе подразбрал плана на генерала, но нямаше нищо против осъществяването му. Чувстваше се съдбовно привлечен от младата девойка. Чакаше всяка среща с нея, като жаден пътник пред бистър ручей. Искаше да се докосне до младостта ѝ, да се наслади на невинността, да я има само за себе си. Никога не си беше и помислил, че може така да полудее по една жена. Дори починалата му съпруга не бе палила такива чувства в него.

Един ден той реши да предприеме съдбовната крачка и да я поиска за жена. 

Домът на генерала се готвеше за сватба. Под покрива бушуваше огън от чувства и настроения. Едни се готвеха за веселба, а други сякаш за погребение. Лиляна стоеше пред огледалото в бяла сватбена рокля, а сълзите се стичаха по нежното ѝ лице. Знаеше, че днешният ден слага край на мечтите и желанията ѝ. От днес трябваше да следва мечтите и да изпълнява желанията на мъжа си. Майка ѝ пристъпи към нея и извади от джоба си малко стъклено шишенце. 

          - Вземи го, детето ми! Дълго го пазех, все си мислех, че никога няма да влезе в употреба, но днес виждам, че само това мога да ти оставя в наследство.

         - Какво е това, мамо? 

        - Отрова. Само две капки са достатъчни да изпратят някого на оня свят. Изважда сърцето от ритъм и предизвиква инфаркт. Никой няма да разбере, че е отровен. Вземи я! Ако животът ти стане непоносим, сложи му я в питието и се спаси.

         - Луда ли си, мале! Как ще отнема чужд живот! Ти си набожна, не те ли е страх от Бог, така да говориш!? - уплашено я гледаше дъщеря ѝ. 

           - Понякога болката е по-страшна от страха, Лили! А с годините тази болка става все по-голяма и по-голяма, толкова голяма, че смазва страха. 

            - Не, не мога! Не мога, не мога! - въртеше глава, като полудяла Лиляна и бягайки излезе от стаята.

Калина стисна шишенцето в шепата си и се загледа в мрачния образ, който я гледаше от огледалото.

Нищо не бе останало от красивото осемнадесет годишно момиче, което пристъпи прага на този дом преди толкова години. Ден след ден мъжът и я подтискаше и измъчваше, до тогава, докато не унищожи и тялото, и душата ѝ. Само сляпата вяра в някакво възмездие отвъд живота и позволяваше да понася болката и мъчителната празнота. Днес и тази вяра изтече от душата ѝ, като от спукана каца. Тя отиде в стаята си, измъкна изпод леглото едно дървено сандъче. Свали малкото ключе, което висеше на тънка сребърна верижка на шията ѝ и го отключи. Взе стария револвер на съпруга си, който отдавна пазеше скрит от всички. Зареди го и излезе.

Страхил припряно обличаше фрака си, а мислите му се наслаждаваха на предстоящото събитие.: "Хубава работа свърших! Добре, че Лиляна излезе хубавица, като майка си. Хубава беше Калина, като млада, ама сега е станала черна сянка. Торба с кокали. Да ти се секне желанието да я поопипаш. Няма с какво шепите си да напълни човек. Добре, че си намерих метреса и там да изпитвам плътските наслади, е скъпичко му струва, но си заслужава. Важното е, че сега мога да помоля зет си за помощ, а знае ли се, може с него да попътувам из света, да направя и аз някоя сделка."  

Вратата се отвори и на прага застана Калина. Лицето и бе посивяло, а косите ѝ разпиляни по раменете, като бръшлян по стена. 

         - Още ли не си готова?! Какво ми се мотаеш, като призрак из къщата. Ще ме накараш в този празничен ден пак да свалям колана, опака жена! - крещеше той.

Тя вдигна ръка и пред погледа му лъсна металният блясък на револвера. Калина стотици пъти си бе представяла и сънувала това движение. Трябваше ѝ един изстрел, само един, но точен. Насочи го към сърцето му, последва миг, увиснал във времето, като мехур пълен с тишина. Сякаш всичко спря. Мехурът от тишина се спука от тътена на револвера. Генералът се хвана за гърдите, погледът му недоумяващо се впери в нея. Животът в зениците му потрепери като птица и бавно излетя. Ръката ѝ  се отпусна, тежкият метален предмет падна на пода.  Раменете ѝ се тресяха в нещо средно между смях и плач. Вече можеше да си позволи и да се смее, и да плаче, смъртта позволява всичко. Извади от джоба шишенцето и изпи съдържанието му наведнъж. 

В къщата се чуха писъци, придружени от плач. Някой изкрещя: "Извикайте лекар!" После шумотевицата утихна, само някъде в далечината от улицата се чуваше гласът на вестникарчето: "Сватбата на века, най-горещите  подробности  за сватбата на века!"