Старият будилник зазвъня и той почти го удари, за да спре. Беше в средата на четиридесетте, но все така мразеше да се буди рано сутрин. Особено понеделниците. Още от казармата му тежеше ранното ставане, след това в работата, независимо каква беше тя, ставането сутрин му беше най-противното от всичко. Можеше да полежи още малко, но пък не искаше да пропусне сутрешното кафе. Последно време си беше изградил традиция и тя го успокояваше. Даже му беше приятна. Стана, отиде до банята, избръсна се, облече костюма, който беше приготвил още от предната вечер, огледа се в огледалото, затегна вратовръзката, взе чантата с лаптопа и излезе. Прекоси улицата и се запъти към голямата квартална градинка. Имаше по-близка до тях, но тази му харесваше повече. Като стигна до нея първо отиде до кафе автомата, пусна монета и зачака.

- От 1 лв. е по-хубаво кафето – чу познат глас. Обърна се и видя приятел от детинство.

- О, Павка, откога не сме се виждали. Да, знам, ама нямах 1 лв. на монети, а пък не ми се разваляха пари. Днес ще мина с евтиното, и то е за хора правено.

- Пак си в стария квартал? За дълго ли си се върнал?

- Не знам, майка ми има нужда от помощ. Вече е на възраст, ще остана колкото се наложи.

- Браво, браво, само така. Обади се някой ден да се видим за по-дълго.

- Разбира се, лек ден.

Разделиха се и той отиде до една поразнебитена пейка, постави кафето встрани, извади лаптопа и го включи. Взе отново кафето, все още пареше, но нямаше търпение да отпие. Плахо доближи устни до чашата, вкуси първата глътка и почти затвори очи от наслада. Замисли се, че това не беше най-страхотното кафе, което някога беше пил, но със сигурност щеше да бъде най-хубавото нещо, което щеше му се случи днес. Зачуди се дали това е тъжно, или по-скоро да се отдаде напълно на чувството и да бъде доволен и на това, което има. Когато отново отвори очи първото нещо, което видя беше малко момиченце с плитки и опърпана кукла, което подскачаше по детски радостно около възрастна жена. Тя също като момиченцето беше облечена в стара, но чиста рокля, което очевидно беше трудно за поддръжка, при положение, че ровеше в кофите за смет и возеше откритите там „съкровища” в разнебитена количка. Детето явно не разбираше ситуацията, в която се намираше с баба си и буташе количката като на игра. Нещо застана в гърлото му и следващата глътка кафе отпи, когато вече беше почти напълно изстинало.

 ...

На следващия ден отново взе кафе от 50 стотинки и се настани на същата пейка. Извади лаптопа и традиционният сутрешен ритуал можеше да започне. В този момент отново се появи възрастната жена с малкото момиченце. Зачуди се дали е уместно, но нямаше много време за мислене, отиде до автомата за закуски, който беше до автомата за кафе и пусна монета за една вафла. Жената беше „прегледала” близкия контейнер и се беше насочила към следващия в далечината. Момиченцето нещо се беше заиграло и като видя, че е изостанало тръгна след баба си. В този момент той го пресрещна и му подаде вафлата. В първия момент то се стъписа.

- Заповядай.

- За мен ли е?

- Да, за теб е, вземи.

Детето се поколеба, но не можеше да отдели очи от вафлата. В един момент я грабна, смотолеви „Благодаря” и хукна с коликата след баба си.

- Бабо, бабо, виж, вафла, нова вафла. – радваше се все едно е получило най-големият подарък в живота си. Никога досега не беше виждал дете така да се радва на една обикновена вафла. Той се зарадва почти колкото детето и ако имаше съмнения дали беше удачно да му я даде, всички те бързо се изпариха. Тази сутрин дори евтиното кафе сякаш беше по-сладко.

...

- Здравей отново, май често взехме да се виждаме.

- Здрасти, Павка, как си?

- Добре, благодаря ... Взел си си и вафла?

- Ами ... да.

- Хайде да вървим към спирката докато пием кафетата.

- Имам още време до моя автобус, а пък и обичам да пия кафето тук на пейка.

- Защо не сядаш тогава, свободна е.

- Ами ... имам си ... срам ме е да го кажа, но си имам суеверие, обичам да пия кафето на онази пейка, ама в момента е заета, ще изчакам да се освободи.

- Предполагам обичаш и да го пиеш сам ... не се извинявай, разбирам те, всеки си има своите странности, а пък и аз трябва да тръгвам. Хайде, до скоро.

- До скоро, успешен ден.

Пейката още не се беше освободила, когато се появи възрастната жена с детето. Този път му подаде вафлата без притеснение, а и неговото „Благодаря” вече беше по-свободно, все едно, че всичко това беше редно. Замисли се как тази възрастна жена поддържаше чисти едни и същи дрехи, след толкова ровене по кофите. Както и на детето. Очевидно не ѝ беше лесно, но се справяше по-добре от много по-заможни хора.

...

Минаха няколко дни в същия порядък, когато малко преди да тръгне към него се приближи полицай.

- Сержант Петров, квартален полицай – представи се той – Документи за проверка, моля.

- Разбира се ... Заповядайте. Проблем ли има, г-н сержант?

- Всъщност да, има ... Има получени сигнали, че седите в градинката и следите деца.

- Моля? Да следя деца?

- Да, в общи линии това са оплакванията.

- Как така следя ... О, боже ... стана ми ясно какво имате предвид. Ама и аз съм един глупак, трябваше да дам вафлите на жената, тя щеше да ги даде на момиченцето ... Как не се сетих по-рано.

- Сигналите не са от клошарката. От други са.

- От други? Значи въобще не им пука за момиченцето, а за техните сити и скъпо облечени нехранимайковци, които се присмиват на това бедно момиченце, когато минава покрай детската площадка. Ако ги беше грижа за него да му бяха купили вафла те, да се бяха погрижили да му подарят дрехи, както и на клетата възрастна жена. Но не само, че не го правят, ами когато някой купува мизерна вафла за 50 стотинки на това бедно дете веднага загрижени изпращат сигнали ...

- Прав сте. Но въпреки това можете ли да обясните поведението си.

- Щом настоявате ... на 47 години съм ...

- Извинете, но тук не е ”Искрено и лично”, нямам толкова време.

- Ако искате да ви разкажа ще трябва да чуете цялата история. Иначе направо ме водете в районното.

- Добре, започвайте, моля - сержантът седна на пейката до него.

- На 47 години съм. До преди две години бях женен с две деца и стабилна работа в офис на голяма застрахователна компания. Поне, докато не дойде време за тежък развод. Синовете ми се отчуждиха, напуснах семейното жилище и се изнесох на квартира с любовницата си. Поне, докато и тя не ме напусна. Започнах да пия. Колегите ме търпяха известно време ... всъщност доста дълго време. Но всичко си има граници. Един ден ме уволниха. Трябваше да се изнеса и от квартирата. В интерес на истината не бях добър съпруг, не бях добър баща, не бях добър колега, не бях добър приятел, ... не бях и добър син, но майка ми ме прие отново в дома, в който израснах. Тогава реших да взема живота си в ръце и поне да спра да пия. Беше трудно, но останалото беше още по-трудно. Реших, че трябва малко по малко да си върна старите навици. Започнах със ставане сутрин и приготвяне за работа. В случая работата беше да прегледам обявите за работа, но все отанякъде трябва да се започне. Обаче вкъщи няма интернет. Разчитаме само на нейната пенсия и помощите, които получавам. Поне докато и тях ги има. Затова всеки работен ден идвам тук, купувам си от машината възможно най-евтиното кафе и това е върха на удоволствието за целия ден. Сядам на тази пейка, вадя стария лаптоп, свързвам се към мрежата на близкото заведение и проверявам обявите за работа. Точно на тази разнебитена пейка, не на другата, която е по-хубава, защото там сигналът не е толкова силен. И един ден се появява някаква възрастна жена, която рови по кофите и води със себе си някакво малко момиченце. Но не просто хлапе, а най-лъчезарното дете, което съм виждал. Насред цялата тази помия. Баба му рови в кофите, за да оцелеят, другите деца му се присмиват и въпреки това то подскача все така весело. Нямате представа как се зарадва, когато му дадох първата вафла ... Почувствах се толкова щастлив, това беше най-хубавото нещо, което съм правил в живота си. Обичам синовете си, но винаги съм искал дъщеричка. Въпреки това, това момиченце не е еманация на дъщеричката, която никога няма да имам, то е просто едно слънчево дете, което поне за малко ми дава надежда, че светът е едно по-хубаво място. И, ако искате да направите наистина нещо полезно, то накарайте хората, които са пратили тези сигнали да направят така, че това дете да не се радва на подадена от чужд човек вафла. Повярвайте, ще съм по-доволен, ако утре не минат с баба си оттук да ровят в кофите и остана с вафлата в ръка.

- Нали знаете, че ще направя проверка? И казвате, че няма да намеря нищо за Вас в регистрите на полицията, нищо притеснително?

- Най-много неплатени глоби към КАТ.

- Извинявайте, предполагам Ви се струва грубо, но това ми е работата, нямате представа какви хора срещам ... И все пак може ли още един въпрос, едно нещо не ми е ясно. Наблюдавах Ви и не видях да си купувате кафе.

Той бръкна в джоба и извади една монета от 20 стотинки и една от 10 стотинки.

- Ще взема следващите помощи чак след няколко дена.  Бюджета ни с майка ми е строго разграфен и всеки страничен разход може да го събори. Дори най-малкият. А вафлите не са без пари. Днес трябваше да избирам м/у кафе за себе си и вафла за момиченцето. Вече знаете какво избрах.

- Извинявайте ... Ще тръгвам. Лек ден.

След малко сержантъъ се върна с кафе в ръка.

- Бихте ли приели едно кафе?

Но той стоеше като в ступор и нещо сякаш го беше хванало за гърлото.

- Извинете, не знаех, че ще Ви обидя.

- Не, не ме обиждате, просто ... Досега не ми бяха давали подаяние ... Не знам как успях така да пропадна. Май предпочитам да ровя по кофите ...

- Не го приемайте като подаяние, а като приятелска почерпка. Нося и за себе си. Освен това е от евтиното кафе. М/у другото, аз се казвам Петър ... Петър Петров. Без сержант пред името. Може ли да седна на пейката, докато си изпия кафето?

- Разбира се, заповядайте. И благодаря. Аз се казвам Стефан Димитров ... Но Вие вече знаете, всъщност.

- Кварталният знае всичко. И дай на „ти”, моля. Има ли нещо подходящо в обявите?

- Всъщност да, даже получих писмо за интервю другата седмица.

- О, браво, късмет и успех.

- Благодаря, ще ми трябва.

- М/у другото, кафето от 50 стотинки е същото като кафето от 1 лв. Ако не и

по-хубаво.