Бялото на очите на доктора беше толкова бяло и така просветваше в полумрака на кабинета му, че чак му завидях. Втория път – когато отидох на контролен преглед. Първия път бях така ошашавена от непрекъснатата болка и разните жълтеникави секрети, които се лееха като водопади от зрителните ми органи, че въобще не сварих да погледна в органите на човека отсреща, пък и защо ли, нали той трябваше моите да гледа! Аз да гледам не бях в състояние. Той ги гледаше, обаче през някакви апарати незнайни, разпръснати из кабинета му навсякъде, мяташе ме от стол на стол със скоростта на светлината, бляскаше, гаснеше и тихо мърмореше:

  – Погледнете надясно! Сега наляво. Напред! Опрете брадичката долу! Челото – горе! Не мигайте!

  И айде на другия уред! И пак: надолу, нагоре, наляво, надясно… Идеше ми да ревна, но си мълчах. Защото ми се скара.

  – Кой ви е казал – вика, – че капките против алергия може да се слагат повече от две седмици?

  Болката, докторе. И сърбежът, и игличките, дето се забиват в пустите ми прекраснотии очни всеки път, когато цъфнат тополите. Мразя ги тия тополи, да знаете! Щом чуя оная песен на „Щурците“: „Край реката редят се, редят се тополите…“, получавам тик, започвам да примигвам, очите ми се насълзяват и след симптома идва  заболяването, а след следствието – причината: разярявам се и почвам да рева. И в двете значения на думата – и плача, и издавам мъчителен и неутешим рев. Лудница някаква! И после си го изкарвам на радиото. Трясвам го по капака и му врътвам копчето с кански писък и Крали-Марковска юначна сила. Три апарата вече счупих така!

  А докторът вика:

  – Препоръчвам ви изкуствени сълзи!

  За какво са ми бе, момче? Аз и без тях си плача. Сълзи у мен – бол! Дай ми ти нещо да спра сълзите! Лек ми дай за тоя пусти живот, дето все някъде те стяга, все те ръчка, все ти иска нещо и нищо не ти дава. И все повече те изхабява – по-лошо става, но не и по-добре. За това ми дай лек, сълзи си имам аз!

  – Инфекция – вика. – От какво е причинена, не можем да установим.

  И свети с бялото на очите си – здраво, младо, оптимистично! А бялото на моето многострадално око вече жълтее и едно още по-бяло и по-бързо жълтеещо петно избива отстрани, до ириса.

  – Имам бяло на бялото – викам му.

  – Как разбрахте? – пита и се усмихва.

  – Бялото отгоре е по-друго бяло – викам. – А сега вече жълтее. И се разпростира  концентрично. Преди беше компактно, високо и назъбено като вулканичен остров в Бяло море, а сега е като пясъчна плитчина край брега на Жълто море – кръгла плитчина.

  – Не виждам нищо обезпокоително – мърмори. – И морета никакви не виждам, нито острови. Лек конюнктивит, макули с размесване на пигмент, папили – витални, зеници – кръгли…

  Ала-бала! Не ти разбирам жаргона аз медицински! Ама жълтото бяло расте. Виждам го. Боде и някакви искрички хвърчат от него. Сляп ли е докторът?

  Язък му за модерния кабинет сред бараките на зеленчуковата борса! Градът ни е малък, нищо, че е общински център. Десетина хиляди жители, една главна улица с няколко блока покрай река Топлийка /без тополи обаче, слава богу!/ и това е. Тръгваш от църквата „Свети 40 мъченици“ в единия край, минаваш покрай училището, търговската част с универмага и казиното, заобикаляш общината и в края на пазара на производителите градът свършва. Още два квартала на север и югозапад с десетина четириетажни блокчета и сума ти къщи с дворчета и тухлени огради, една детска градина в единия квартал, в другия – старичка пететажна болница, на която закриха две отделения поради липса на медицински персонал, няколко мършави, излинели градинки, пръснати из покрайнините и малък парк с неработещ фонтан и детска площадка в центъра – и ето ти го целият Високо градище. И не е висок хич, ама защото има и Ниско градище на около двайсетина километра на юг, в долината на същата тая река Топлийка. То пък даже и на град не прилича. Бивше и бъдещо село! Пък и настоящо си е, нищо, че се величае „град“. А ние сме малко по-нагоре и двата ни квартала – „Сойките“ и „Панайот Хитов“ са по склоновете на планината и пò на север, затуй са ни кръстили Горно градище.

  А кабинетът на доктора – „единственият в района със супермодерно обзавеждане и медицинско обслужване на високо европейско ниво!“. И изредени някакви чудни апарати – скенери, образни диагностики на визуса и рефракцията, томографи, биомикроскопи, тонометри, периметри, офталмоскопи и какво ли още не. Ум да ти зайде! И преддверие с администраторка и отделно – медицинска сестра за кабинета. Две служителки на две различни длъжности! Лукс и модерност ви казвам!

  Мята ме докторът физикално – от томограф на спектрограф, от тонометър на сантиметър и обратно, и рецептурно – от капки на спрей и от спрей на маз, а петното в окото не само не зайдва, ами жълтее като дюля под лятното горноградищенско слънце и расте ли расте!

  – Прилича на някаква плесен – каза втория път, като ме погледна.

  Докторе, не съм дошла за любов от пръв поглед, викам си, ама погледнете ме, ако трябва, и трети път, че мухлясах!

  Младо момче е, ниско подстригано, първи номер, с рамене и торс на сумо борец и с шантавото сложно име: Кристомар Върхаров. Как пък родителите му са го измислили – с цели четири р-та! Специално да ме затруднят ще да е. Знаели са, че след трийсетина години една бедна застаряваща учителка по рисуване с говорен дефект на „р“ ще дойде в кабинета му да ù лекува петното и няма да може да му произнесе горкичката пустото име.

  А аз, като имам да казвам дума с „р“, три пъти се припотявам, настръхвам и се спаружвам едновременно, поемам си после дълбоко дъх, засилвам се, обаче стигна ли до проклетата буква, спъвам се неизменно и излиза едно хриптене и хлипане, едно  ръмжене и ритане, сякаш някой лъв е останал гладен и гъргори, и се пени, а нищо свястно не излиза от устата му. Получава се нещо като:

  – Къ-ъ-ъххрррхстомиххррръх!

  Вие разбрахте ли нещо? Аз – не.

  – Плесен, значи! – казвам внятно /тук р-та няма и съм сербез/.

  – Не съм сигурен! – мрънка докторът и ми човърка в окото.

  Взе ми секрет.

  – Ще го изследваме. Много интересен случай.

  А окото ми мята мълнии. Хвърчат ония ми ти искри, сякаш съм някакъв Гръмовержец Олимпийски.

  – Ама вижте какво става! – изплаквам аз.

  – Ще ви направим превръзка – казва бързо докторът и в гласа му се прокрадва паника.

  Белоснежната превръзка, която сестрата ми спретна набързо, започна да се нагрява и запуши. Хвърлям я самоотвержено и самоволно в коша и кошът се запалва. Чистичкият бял пластмасов кабинет на доктора с всичките му свръхмодерни джаджи пламва и ние изхвърчаме скорострелно навън.

  Пристига пожарната. Пожарникарите започват да гасят, но лицата им са някак странни. Единият сякаш има лилава дясна буза, другият накуцва, а на третия косата му расте пред очите ми и е с цвят на жабешко блато. И със същата миризма.

  Поглеждам към доктора и виждам, че и неговото лице е променено. Носът му е станал неимоверно голям и се е покрил с някакви гнойни пъпки и петна. И продължава да расте тоя нос и да почернява, сякаш змия пъпчива някаква се гърчи, а докторът държи мобилния си телефон, по който току-що е говорил, приближава се до мен и гъгне така, че едвам му се разбира:

  – Завистта. Не трябва да завиждаш! От това е петното. Седемте смъртни гряха – похот, чревоугодие, алчност, леност, гняв, завист, горделивост. И другите, по-незначителните. Плесента се храни с тях. Ако се освободиш от греха, те оставя на мира. Целият град е пламнал! И цялата страна.

  Аз погледнах с опасение носа му, който вече беше с размер на слонски хобот и се извиваше над пожарната стълба.

  – Гордост – каза измъчено докторът. – Много съм умен и òправен. На 30 години вече имам собствена практика, супермодерен кабинет и получавам ежедневно обожанието на горноградищенските полуслепи бабички с глаукоми и катаракти. И баниците и курабийките им приемам безапелационно!

  Той вдигна края на престилката си и под тениската му с ужас видях, че по корема над дънките му се е разпростряло същото това жълто-лилаво петно, превзело по-рано окото ми.

  Хора наоколо се щураха – с лица и тела, целите във все тая вездесъща плесен. И плач, и стенания, и викове до Бога! А Бог явно не ги чуваше.

  Хукнах и аз надолу по улицата, подминах щуращите се тълпи, излязох извън града и тръгнах нагоре по реката към вилата, която бях наследила от родителите си. Братя и сестри нямам, нито близки роднини, приятели – хич. То как да се сближиш с някого, като отвътре все те яде – чудиш се колко има в повече от теб другият, какво е постигнал, а ти не си, и защо е толкова несправедлив светът и още, и още…

  Скрих се там за няколко дни, та дано истерията поотмине. Не поотмина, но аз не искам и да знам. Имам си запаси и градинка, ще изкарам някак и по-дълго време, ако не успеят да намерят своевременно лек.

  А петното от само себе си постепенно повехна, смали се и изчезна. Няма хора край мен – на кого да завиждам? Други грехове явно не ми се числят – върнах си зрението и това ми е достатъчно.

  Наоколо – лято, птички пеят, пеперуди хвърчат, цветя цъфтят и ухаят, животинки разни пълзят, скачат, бягат – чак да им завидиш на безгрижието!

  Упс!     

  Разказът участва в конкурса на Булгакон 2023 „Фантастичната българска провинция“, който приключи на 22-24 септември, и не спечели нито една награда.