Лежахме върху тревата в парка... Тя не беше омайващо зелена. Окото не си почиваше, загледано в изумрудената й необятност.
   Всъщност тя беше... кална и повехнала. Ние лежахме върху калта на грозната реалност, която сами си бяхме сътворили... Скочихме ентусиазирано без страх в дълбокото, пък... накрая оплескахме... всичко...
   Кално... Кал...

   - Линда, искам да умра. Ама веднага.
   - Искаш да умреш по гръб в... калта?!
   - Няма значение как ще умра. Само да умра... да умра...
   - Това би било ужасно неромантично. Толкова хора умират в калта... въпреки инвалидните колички, болниците, куршумите, хапчетата, старостта, катастрофите, несподелената любов и сенките на Старите Грехове... Това са само декори... Те умират в кал... В калта...
   - Когато се махна оттук, вече нищо няма да има значение. Сигурно ще се преродя... Ще се рестартирам... ново начало...
   - Лъжеш се.

   Дъждът на собствените ни грешки валеше върху ни... Удряше ни като стотици малки оловни топчета по клепачите, по гърдите, по колената, по устните... навсякъде...
   ... Разваляше ми прическата...

   - Виж!

   Прозвуча драматично. Значи, в мой стил.
   Само че не можех да си отворя очите. Оловният дъжд щеше да пробие нежния ми син ирис... Светът щеше да се прости с две красиви синьо-сиви очи... синьо-сиви... на точици... Пък... не трябваше...

   - Виж, Фи, виж... Илюзия е. Всичко е илюзия... дъждът, тези големи дървета, каната ти за кафе, магазините за левче, думите, майка ти, баща ти, ментовият сладолед, любимият ти молив 9б, речникът ти за чужди думи, онези със сините елечета, които искат да ти вземат последните седем лева, смъртта...
   Но виж, болката, болката не е илюзия. И смъртта не е решението на това неравенство, в което ти се бориш с константи, параметри и променливи... Решенията са от плюс до минус безкрайност...
   Но смъртта... не е сред тях...