Камъкът на познанието

  Кукуригането на петел ме събужда рано. Обещах си да видя изгрева. Грабвам припряно първата дреха, разтривам сънливо очи и изскачам навън. Топлият ми дъх се разтваря във влагата… Сумрак е… Хлад… Паднали облаци висят между склоновете… Някой закъснял прилеп бърза да се прибере…

  В началото на небето се появява меко бледожълто сияние, на фона на което планинският хребет очертава ясно своя зъб. Стоя и търпеливо чакам появата на диска, завита в родопско вълнено одеяло.

Светлината струи все по-силно, все по-ярко багри небесната шир и ме приканва да отметна поглед заслепена. Ражда се малката огнена точка, която расте за секунди и превзема царствено света.

  Денят ни е посветен на Белинташ – Камъкът на познанието. Вървим без да говорим, за да чуваме по-добре тишината. Внезапно спираме, защото осъзнаваме, че сме в един своеобразен кръг, в центъра, на който расте единственото широколистно дърво – самотно сред високите и стъмни стволове на боровете, които го обграждат и хвърлят закрилнически сянката си. Странно е! Множеството хралупи в стъблото му говорят за неговата старост, а оперените му зелени клони заявяват, че въпреки годините е живо. Корените му са накъдрили почвата и приличат на издути до пръсване жили. Продължаваме пътя си … Гората е тъй гъста, че в тъмнината ù ярките слънчеви лъчи струят като светлината на прожектор и шаренеят между дърветата.

  Съвсем скоро сме там – на скалата. Пуста е! Обширна и равна, респектираща с всички следи от миналото – отвори, сега пълни с дъждовна вода, а иначе изваяни от човешки ръце преди хилядолетия. Присядаме тихо, а после бавно отпускаме тела върху нея. Вечерен полъх разтваря топлината на нагрятата канара… Над нас е само небето – сякаш ще го докосна, ако протегна ръце. Затварям очи, за да изостря другите си сетива. Пълен покой! Хармония! Единение с природата! У дома си… Скалата - топлото легло, небето – завивката. Душата ти ликува! Умът е подчинен!

  Склоновете, между които родопчани са изградили своите селца – малки, сгушени и защитени са се ширнали в далечината. Мирис на пушек и лай на куче и звън на чанове, а на запад слънцето отново е огромен червен кръг и е почти готово да отстъпи място на луната.