Кукуригането на петел ме събужда рано. Обещах си да видя изгрева. Грабвам припряно първата дреха, разтривам сънливо очи и изскачам навън. Топлият ми дъх се разтваря във влагата… Сумрак е… Хлад… Паднали облаци висят между склоновете… Някой закъснял прилеп бърза да се прибере…
В началото на небето се появява меко бледожълто сияние, на фона на което планинският хребет очертава ясно своя зъб. Стоя и търпеливо чакам появата на диска, завита в родопско вълнено одеяло.
Светлината струи все по-силно, все по-ярко багри небесната шир и ме приканва да отметна поглед заслепена. Ражда се малката огнена точка, която расте за секунди и превзема царствено света.
Денят ни е посветен на Белинташ – Камъкът на познанието. Вървим без да говорим, за да чуваме по-добре тишината. Внезапно спираме, защото осъзнаваме, че сме в един своеобразен кръг, в центъра, на който расте единственото широколистно дърво – самотно сред високите и стъмни стволове на боровете, които го обграждат и хвърлят закрилнически сянката ...