Катерина
Вилнееше фъртуната. Бясно връхлиташе селото и го затискаше. Мъждивите светлини на къщите
чезнеха.
Превита, Катерина затъваше в преспите. С вкочанени пръсти придърпваше забрадката и бършеше лице от налитащите едри парцали сняг. Чу вълците. Дъхът ѝ секна. Примря. Изтекоха силиците. Огъна я стихията като стрък в голо поле. Падна. Свистеше хищно виелицата и засукваше снега, засипваше я. С воя на глутницата и гласове донесе вятърът. Очите се разшириха от ужас. Страхът подгони Катерина в тая безпътна нощ. „Жива ща одера, крадло неблагодарна. И ща хвърля на вълците, дорде дишаш още! – задъхана от злоба крещеше мащехата ѝ докато я налагаше.” И пак страхът надигна Катерина. Запълзя. Удари главата си в нещо. Заопипва с ръце. Порта. Разрина снега. По жалейката я позна - къщата на баба Митка. Провря ръка и откачи веригата. Кучето само изскимтя. Довлачи се до вратата и похлопа.
- Кой там?
- Аз съм, бабо Митке – гласа едвам излезе – Катерина.
Резето щракна.
- Чедо, Катеринко...
- Вълците, б ...