Катерина

Вилнееше фъртуната. Бясно връхлиташе селото и го затискаше. Мъждивите светлини на къщите

чезнеха.

 Превита, Катерина затъваше в преспите. С вкочанени пръсти придърпваше забрадката и бършеше лице от налитащите едри парцали сняг. Чу вълците. Дъхът ѝ секна. Примря. Изтекоха силиците. Огъна я стихията като стрък в голо поле. Падна. Свистеше хищно виелицата и засукваше снега, засипваше я. С воя на глутницата и гласове донесе вятърът. Очите се  разшириха от ужас. Страхът подгони Катерина в тая безпътна нощ. „Жива ща одера, крадло неблагодарна. И ща хвърля на вълците, дорде дишаш още! – задъхана от злоба крещеше мащехата ѝ докато я налагаше.” И пак страхът надигна Катерина. Запълзя. Удари главата си в нещо. Заопипва с ръце. Порта. Разрина снега. По жалейката я позна - къщата на баба Митка. Провря ръка и откачи веригата. Кучето само изскимтя. Довлачи се до вратата и похлопа.

- Кой там?

- Аз съм, бабо Митке – гласа едвам излезе – Катерина.

Резето щракна.

- Чедо, Катеринко...

- Вълците, бабо, идат – свлече се на земята. 

- Милата ми, душичката ми - повдигна я - Яла ми, детко, яла до огъня. Божеее, не видиш ли, Боже?! Свършиха го сиротното – зави я с кожата и започна да разтрива вдървените й нозе.

Застиналото, изпито лице на Катерина пламна от топлото, но остана ням камък. Само сълзите се търкаляха из немигащите й очи.

- Кажи, баба, що им не уйдиса пак? Чумичката да ги тръшне дано! Айде, тя мащеха. Копелето ѝ, нейната държи. Ами...

- Зарад комат хляб, бабо. Аз малко, само крайчето откинах. Два дни троха не бях слагала...

- Ми, Недко ма чедо, баща ти, не види ли?

- Той на саите, с овцете. Я са върне един път в неделята, я не. Тя на него друго хортува.

- Ей влезе му под кожата тая усойница. Господ да я убие! Ми ти, що мълчиш, ма баба, речи му!

- „Ако гъкнеш пред тейка си, на копанарите ща дам!” Тъй ми вика и скърца със зъби, пък очите ѝ... мълнии. Къде да са дяна, бабо Митке? Не ми са живей веке - ридаеше безнадеждно, а сълзите сякаш из Душата ѝ извираха.                          

- Отде та найда таз черна орисия, Катеринко, от де ма баба? Пуста, да опустей дано! – пригали косицата, подпъхна кожата откъм гърба, да ѝ е завет и се надигна. – Чорбица имам, топличка е още. Сегинка чедо.

            Залая кучето на чуждо. Не свари старицата да дръпне резето. Зейна вратата и нахълтаха. Катерина изпищя. Васила се спусна към нея, а син ѝ, Димо, запрети баба Митка. И фъртуната влетя, ама стихна, кога видя, как мащеха ярост излива.

            Свърши се зимата. Пекна слънцето и разкаля земята. Само в Душата на Недко остана студът. Седеше гологлав до гроба, мачкаше в ръце калпака и не сваляше очи от кръста. Не можеше да чете, но знаеше що пише: Тук почива рабиня Божия Катерина 1790 г. – 1802 г.

            Посята, Кармата чакаше бъдещето...

***

Васила

Неволята събра Васила и Димо. Той, грозноват и затворен, и тя като него. Клоняха към заник, та се взеха да не самуват. Нямаше обич. „Като родя, друго ще е - мислеше си Васила в началото“. Прошариха се от чакане и празни надежди за дете. Нижеха се годините, а примирението ги затискаше с товара си и оскотяваше живота им.

Започна войната и мобилизираха Димо. На четвъртия месец го върнаха – сакат. Не го биваше вече за работа, за нищо го не биваше.  Озлобя от болките и безсилието той, и нямаше угода. Изведнъж пламваше гневът му. Крещеше, псуваше, трошеше. Васила изпосталя, стопи се от тормоз. Не смееше да го доближи. Докопаше ли я, налагаше докато се отпусне в ръцете му. Покорството ѝ сякаш наливаше масло в огъня на беса му. Проклинаха го съселяните им, жалеха нея. Съветваха я да го остави. Пък тя, сведе поглед и шепне: Не мога. Пред Бога му се врекох и само Той може да ме отърве от мъките.

Стигна мълвата до родното село на Димо и се разнесе. Майка му закри лице в шепи и заплака. Недко - бащата, свъси вежди и заби поглед в земята. Хрисими хора бяха и услужливи. Уважаваха ги, но след тоя срам...

- Мале, не плачи – прегърна майка си, Катерина. – Знаеш ги хората...

- Нищо не иде от нищото, Катьо. Зрънце да е истината, ама я има – рече баща ѝ и въздъхна издълбоко.

- Не е такъв човек синът ни, Недко. Не е – изплака Мита.

- Ако да е, войната ще го е дамгосала. Обръща хората ваджията.

- Да идем, тате...

- Сам ще ида. Отзарана ще тръгна, че да се върна по видело. 

Годината беше 1916. Сееше опустошение войната, избуяваше мизерия. Идеше зимата и водеше безизходицата.  През няколко села минаваше пътят на Недко и на всякъде личеше оскъдицата, стегнала каиша до край. „Бирник на войната е теглилото. Война ли е, всички сме борчлии. И тези, с оръжието в ръка, и ние, дето сме ги пуснали да идат в битка – мислеше си Недко. – Що ли си преживял там, сине? Що ли, завалийо? Още от люлката наопаки ти тръгна. Все болнав, все настрана от акраните си. После, кога се роди Катерина, сякаш трън се заби в окото ти. Растеше тя и колкото по-засмяна и хубава, разговорлива и пъргава ставаше, толко ти се затваряше. Гледаше под вежди и едва-едва, насила вършеше всичко. А думите ти, всякоя с ченгел да я теглиш. Тичаше по тебе сестра ти и като рече „бате Димо“, комай мед капеше от устата ѝ. Пък ти, начаса ще я разревеш и избягаш. Ех, сине, не беше харен човек, ама и чак лош, не беше.

По пладне влезе в селото Недко. Колелата на каруцата изскърцаха и спряха пред разкривената ограда. Плачеше за притягане покривът на къщата. Напукани бяха измазаните с кал стени. „Той, недоимъкът все с бедняка другарува, ама тая разруха не би да е само от немотия – поклати глава Недко - несговора вътре е турил печата си и отвън.“ Докривя му, че онуй що разнасяха хората, право ще излеза. Похлопа на вратата и като не чу отговор, натисна дръжката.

- Боже, Милостиви! – възкликна и се прекръсти.

Димо спеше на леглото, завит през глава. Личеше под завивката отрязания му над коляното крак. Ръката му беше открита, с омотано около китката въже. Другия край на въжето стягаше ръцете на Васила, извити зад гърба. Парцалът, вързан през устата ѝ беше зацапан с кръв. Сълзите се стичаха по обезобразеното лице. Скимтеше и трепереше на земята върху сламеника...

Спусна се Недко:

- Снахо, дъще... – махна парцала и я освободи от въжето.

- Тате – вкопчи се в ръката му, целуна я, вдигна очи и прошепна – Спаси ме!

Размърда се Димо. Отметна завивката. Извърна глава и се надигна. Почуда и изненада, и срам, и страх – като сенки минаха през лицето му и се омешаха. Не можа да си обърне езика и да го нарече „тате“, че те, ревността, завистта и омразата още с появата на Катерина го заядоха отвътре:

- Ти! Що дириш в къщ...

Коравите ръце на баща му се впиха. Разтърси го. Удари с ярост веднъж, дваж. На третия, сякаш се вкамени. Сърцето го сви. Причерня му от стореното. Дръпна се като ужилен - не беше посягал на човек. Усети студ и огледа одаята - мразовита като живота им и нямаше отопляне. Вторачи поглед в този чужд, белязан от живота и от злото мъж, и рече:

- Нямам син вече. Троха човещина да беше опазил. Колкото синапено семе поне... Бог да ти е на помощ! – извърна се към снаха си. – Айде, Васило, прибираме се у дома - наметна я с протрита, закъсана черга и излязоха.

Оглушаха за заканите и клетвите на Димо. Останаха глухи и за молбите му. Синапено семе милост не стигаше. И житно да бе, пак нямаше да ги обърне назад. Мълчаха през целия път. Сълзите им казваха всичко.

Безсънна, Кармата зачака идното...

Силвия Райчева