КАСАТА

      Тони беше поредната българка, повлечена от емигрантската вълна. Подгонена от неплатени сметки и просрочени заеми, тя потърси спасително решение в ягодовите полета на Испания. От единия край на континента, та на другия. В земеделския отрасъл. Явно не са им достигали чиниите на баш-европейците и поради това не са й предложили дейност по измиването им срещу мизерно заплащане и правото да диша демократичен въздух заедно с тях. Нейният хубавец не внасяше и стотинка вкъщи. С ентусиазъм се впускаше във всевъзможни начинания, но скоро или сам напускаше, или го помолваха да не им пречи. Постепенно се кротна, започна да се заседява пред телевизора и да се оплаква от лошото стечение на обстоятелствата. „И там няма да е зле. – успокояваше се тя. Нали на времето са били голяма империя – все нещичко трябва да е останало до днес. Значи, ще има и за нас.”

      Като едно малко атомче от Голямата Надежда, тя се бе прикрепила към група свои познати и след тридневно кошмарно пътуване с автобус, се озова в чуждата страна. В едно равно поле, издухвано от вятъра и напичано до пръсване от жестокото лятно слънце. Далеч от всякаква цивилизация, тя разполагаше с неудобно легло в обща дървена барака-фургон. В единствената баня топлата водата се появяваше за малко привечер, готвеха си на смени на едно малко котлонче в импровизиран ъгъл, а пазаруваха веднъж седмично в селския магазин. В Евро, разбира се. Това, заедно с епизодичното ходене до банката, където отправяха цифровия израз на техния труд към сметките на чакащите близки и кратките телефонни разговори с тях, можеше да се брои за цялостната им културна програма, с която разполагаха. Не и бе позволено да се оплаква и, когато след осем месеца се завърна, беше отслабнала доста и нямаше място, което да не я боли.

      Живееха в интернационално общество. С представителките на другите страни поддържаха динамични отношения. Имаше ги всякакви, само не и местни. Често си съперничеха на дребно, но се спогодиха бързо и не пилееха излишна енергия в доуточняване на исторически и географски подробности. С българките ситуацията се оказа по-недоръбена. Нашенецът си остава нашенец, където и да отиде. Истинско изпитание на нервите беше 24 часовото им общуване, но това, добавено към желаната крайна цел, даваше едно средно аритметично, с което Тони успя да се примири.

      Общият „балкански” език, помагащ дори при румънките, не достигаше за разбирателство с останалите представителки на родния етнос, а за местните единствен шанс бе научаването на поне стотина думички от техния фъфлещ южняшки диалект.

      Чорбаджията беше дребен, с почти карамелизирана от слънцето кожа, мустакат бабанка, който бръмчеше постоянно с един трактор и не спираше да мърмори нещо, известно само на него и да гледа на света, като че ли пилци са му изкълвали паелята. Чичката плащаше на брой касетки с ягоди, но при определен набран минимум. Удоволствието да слушаш скърцащия му глас, се даваше безплатно и това, комай, беше единственото нещо, което той раздаваше щедро. Добре подбраните и подредени плодове се изнасяха накрая на реда, където работник (синът на чичката) проверяваше и отчиташе с малко електронно устройство изработеното. До десет минути на касетка. Закъснееш ли, получаваш поглед, после забележка и накрая – почивка за деня, тоест оставаш без надница. При оспорване, съдията ти показва билет за автобуса и: „Адиос мучачос!” С приключването на деня (а тук той е много дълъг!) се знаеше коя жена колко е набрала. Модерно чудо на техниката – само електронен подпис дето не им искаха и не брояха ягодите една по една.

      В края на своя първи ден Тони, скапана от умора и все още сащисана от емоции, тръгна към изхода с последните алено червени малки съкровища, прилежно надиплени в последната касетка, в последната минута преди жадуваната почивка. Слънцето се беше наклонило силно в различна от сутринта посока, сянката беше дълга и започваше плавно да се губи. Тони се запрепъва към края на дългия ред. Като не видя никого, тя усети че е объркала посоката и взе да заобикаля градината. Изневиделица, като бурен от тортá, изскочи чорбаджията и взе да дирижира заканително, пеейки на неразбираемия си език.

       - Къде да оставя касата? – с най-чистия си български попита тя.

      Нашият човек превключи на вагнерова опера и забрули като бас-баритон из рехавите трънаци. Дотърчалите по-стари работнички, притеснително обясниха че не е разрешено да се изнасят плодове и да се носят в къщата.

      - Какви ягоди, каква къща?! – недоумяваше Тони. Искам просто да оставя някъде касата с тия чудесии и да си ходя, но обърках посоката и сега тоя мунчо ми се мотляви из краката.

      Всичко се успокои когато се разбра, че на испански каса (casa) означава къща, а за касетка с ягоди думата е друга, но много сходна. Ама кой да ти има такива твърди езикови познания при такова размекваща горещина!

      С времето мунчото се научи да работи с опърничави българки. Изучи се и Тони. Изкара договора си докрай. Разплати си борчовете, направи нови и сега отново се стяга за Испания. Никак не ù се разделя с роденото в нейно отсъствие внуче, с потръпване си спомня за миналите премеждия, но е убедена че този път ще е по-различно.

24.01.2014