Като открехната врата...

 Като открехната врата... Двамата да вечеряме във градината,
докато едва виждаме чиниите...
Нито много близо, нито много далеч...
Да разливаме виното и да отпиваме...
Вратата леко да се открехва...

Много смисъл – в малко думи.
Никога няма да разбера.
Прелиствам книги и забравям...

Тъмнината твърде много значи.
Тогава Смисълът обезумява.
Малките ти етикетчета падат едно по едно...
Въздъхнахме, но ти издиша пръв.
Отново не разбрах, но се изплаших.
Вратата леко се открехва... и проскърцва...

Двамата да вечеряме във градината,
докато едва виждаме чиниите...
Нито много близо, нито много далеч...
Никога не би се случило...
С други хора чакаме несбъднатото,
с други хора ще поливаме цветята и ще се целуваме на зазоряване.

Вратата си остава завинаги открехната,
но вече зная - зад нея няма нищо... Слънчогледови полета Не ми достига лятото.
Събуждам се сред Слънчогледови полета.
Разравям ги. Наизустявам и прелиствам.
Разколебана съм – обличам блузата на майка ми,
на жълто-сини приливи и отливи.
Откъсвам се. Разпарчетосвам се.

Като прокажена си ходя сам-сама сред слънчогледите.
Мрачни лястовици, подредени върху жиците.
Набъбват и отлитат.
Крадат от лятото. Как само нежно го убиват...

Забравям всичко. Хриптя и трудно отговарям.
Прехапвам се. Припомням се.

Прецапвам локвите на есента.
Пускам корабчета с тъжни думи.
Разплисквам се.
Скърбя по летни Слънчогледови полета.
Онези там... покрай самотния, отритнат път към Камен бряг.

Сънувам майка ми,
и тя е с онази блуза – на приливи и отливи.
Не ни достига лято и на двете.
Съмва се. Спя дълбоко, но съм будна.

Началото на есента е.
Тъжно беля семки, а си представям отново Слънчогледови полета...
Сърцето ми стърчи и ми убива.
Как бих могла да си остана лятно същата... недосегаема.