4.11.2010 г., 20:33

Като открехната врата...

621 0 0
1 мин за четене
 Като открехната врата... Двамата да вечеряме във градината,
докато едва виждаме чиниите...
Нито много близо, нито много далеч...
Да разливаме виното и да отпиваме...
Вратата леко да се открехва...

Много смисъл – в малко думи.
Никога няма да разбера.
Прелиствам книги и забравям...

Тъмнината твърде много значи.
Тогава Смисълът обезумява.
Малките ти етикетчета падат едно по едно...
Въздъхнахме, но ти издиша пръв.
Отново не разбрах, но се изплаших.
Вратата леко се открехва... и проскърцва...

Двамата да вечеряме във градината,
докато едва виждаме чиниите...
Нито много близо, нито много далеч...
Никога не би се случило...
С други хора чакаме несбъднатото,
с други хора ще поливаме цветята и ще се целуваме на зазоряване.

Вратата си остава завинаги открехната,
но вече зная - зад нея няма нищо... Слънчогледови полета Не ми достига лятото.
Събуждам се сред Слънчогледови полета.
Разравям ги. Наизустявам и прелиствам.
Разколебана съм – обличам блузата на майка ми,
на жълто-сини приливи и отливи.
Откъсвам се. Разпарчетосвам се.

Като прокажена си ходя сам-сама сред слънчогледите.
Мрачни лястовици, подредени върху жиците.
Набъбват и отлитат.
Крадат от лятото. Как само нежно го убиват...

Забравям всичко. Хриптя и трудно отговарям.
Прехапвам се. Припомням се.

Прецапвам локвите на есента.
Пускам корабчета с тъжни думи.
Разплисквам се.
Скърбя по летни Слънчогледови полета.
Онези там... покрай самотния, отритнат път към Камен бряг.

Сънувам майка ми,
и тя е с онази блуза – на приливи и отливи.
Не ни достига лято и на двете.
Съмва се. Спя дълбоко, но съм будна.

Началото на есента е.
Тъжно беля семки, а си представям отново Слънчогледови полета...
Сърцето ми стърчи и ми убива.
Как бих могла да си остана лятно същата... недосегаема.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Ели Димитрова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Любовен случай

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...