КЕЛЕШ
Аз! Не става дума за друг! Келеш съм си! И ако в нещо се съмнявам, то не е дали съм или не съм, а дали съм не какъв да е, а голям келеш. Как да не се съмнявам? Има ли някой да не иска, не само да е голям, ами и да е най голям? Няма значение в какво.
Гризе ме това пусто съмнение. Отвътре! Изяжда ме. И да се насиля да го забравя, да го позаобиколя, все ще пъкне нещо да го извика.
Че съм келеш, отдавна ме нарочиха. Покрай мен, нарочиха и тия дето бяха до мен. Работехме в една стая седмина. Шест мъжки и едно женско. То пък едно женско! Различаваше се от нас само по това, че чат-пат обличаше рокля и че ние ходехме в мъжката, а тя в женската тоалетна. Само по това. Иначе, по шашкании не ни отстъпваше. Бе, хубава жена! Като я гледаш хваща око, ама загубено. Като се залепила за един баламурник, досуш като нас, та само с него. Ни се скара с него, ни се разведе, ни друг погледна. Пуйка! Че при нас тогава нямаше женско, поне три пъти да не се е развеждало. Тая нито един път!
А ония, мъжките си бяха мъжкри. Не цепеха басма на никого. Де имаше щуротия, де имаше беля, те са! Ние де! Аз бях шеф! Заради годините, да не мислиш че за друго. Бях ги навъртял повече от тях, та затова. Де имаше проблем, де имаше работа, дето друг не може да свърши, все сме ние. Викаха ни „келеши”, ами и на малкия ни пръст не можеха да се мерят. Разбирахме си от работата. Чаткахме я. И те, мъжките, си бяха на годинки. Само едно беше под трийсете, та му викахме Хлапето. Ергенче, ама още не му викахме дърто, защото имаше и друг ерген, и той си беше не само дърт, ами и хептен дърт, направо запъртък! Беше прескочил четиридесетака и се майтапехме, че скоро ще му честваме половин вековен юбилей. Само тоя не беше бъбрив. Другите бяха кречетала. Какво видели, какво направили, коя ощипали, кого го изгонила жена му, нямаше тайна. Само дъртият ерген, никога и нищо не споделяше. Само той си беше обърнал масата към стената и работеше с гръб към нас. Тъй, че никога не разбрахме как реагира, ни кога се кикотим, ни кога се пищисваме. Гърбът му не трепваше. И кога си пийвахме, че то чат-пат ставаше и кога кипяхме от напрежение, и кога се смеехме до припадане, тоя гръб не трепваше. Не човек, а Гръб!
Та му викахме Гръбчо. На галено!
Свикнахме с това, че контактува с нас с гърба си, ама не можехме да свикнем, че тоя ни жена поглежда, ни с жена никой го беше видял. Капризен ли е, обратен ли е, кой да ти каже? Ама не го оставяхме на мира. Непрекъснато го подпирахме. Да хване нещо, да се спъне в нещо, че хептен се запъртъчи, че семето му ще преферментира. Не и не! Гърбът не реагираше на нищо! А беше акъллия! Сечеше му пипето, но комплекс ли имаше, дефект ли имаше, криеше ли се.
Ама нали викат, че всичко е до време, че нищо скрито не остава.
Един ден, онова, Хлапето изведнъж вика:
- Да знаете какво съм чул?
Кой ще му обърне внимание на тоя дрисльо, какво е чул. На зор сме. И то голям, глави не дигаме. Пак той.
- Гръбчо си е хванал гадже!
Ококорихме се.
- И да знаете коя!
Майната и на работата. Ако е била спешна, да сме я направили. И се посъбрахме. Оня дъртият ерген беше фъснал на някъде.
- Залепил се е за Мумито!
- Коя? - пита някой.
- Как коя! Оная от лъскавата сграда!
- Какви ги дрънкаш? - вика друг. - Той плашило за лозето на баща си ли търси!
- Може и да не е за плашило - вика малкото.
Умълчаваме се. И Мумито е дърта мома. И тя е прехвърлила четиридесетака. Природата понякога си прави шеги и то безмилостни. Тя беше не грозна, а нещо повече. Колко повече ли? То можеш ли да отсечеш точно. Викаха и Мумията. Зад гърба ù. Ама това е много грозно, та ние го посъкратихме, зализахме го и ù викахме Муми. Грозна, но никой не отричаше, че е голям спец. Дори и ние, Келешите, се съобразявахме с нея. И още нещо. Вече се говореше и то упорито, че се е наместила в някаква партия, и там е не шеф, а направо… фараон.
Е какво да се прави, какво ли не се случва в тоя грешен свят, и природата и тя греши.
След два ли, три ли дни, сме приседнали на лаф и чашка. Бяхме посвършили работата. Пийваме и бъбрим. Само Гръбчо пак си мълчи. Отпива и ни дума, ни жест. Малкото ни в клин, ни в ръкав подхвърля.
- Комшу, - работеха с дъртия ерген един до друг, - дочува се, че си хванал гадже. Залепил си се до Мумито. Ударил си келепира.
Това за келепира биеше в една посока. Дъртият ерген си попийваше и редовно си беше без стотинки. Та все се примолваше, а от тоя, а от оня, а за левче, а за повечко. Едва изкретваше до заплата. А за Муми се говореше, че печели и то много.
- Какви ги дрънкаш? - изръмжава Гърбът.
- Как какви? На ресторантчета и то луксознички, на някой други местена и те луксознички. И за ръчички.
- Я стига си дрънкал! Как ме виждаш до тая грозотия? Че аз да легна до нея, трябва да ù завия главата с одеяло, да не я виждам. Иначе нищо няма да ми стане.
Стана неприятно. Млъкнахме. Може да сме келеши, ама…
И вече никой не говореше за това.
Времето се търкаляше… но всичко до време.
Един ден дъртият ерген изчезна. Излязъл в отпуск и то голям.
И съвсем наскоро се заговори…
Щял да се жени! И за кого мислиш? Сети се!
Няма го! Ни се мярка, ни се обажда. Дните се въртят и вече се знае и кога, и къде ще е сватбата, и какво ли не. И тоя, и оня вече получили покани, а ние… дренки. Чакаме!
Остана един ден. Петък е. В неделя е сватбата.
Вече е следобед. Пак мълчим и пак чакаме.
По едно време се обажда онова малкото.
- Шефе, - вика то, - взехме подарък за други ден.
- Добре сте взели, ама как ще го поднесем, като не сме канени?
- По куриер бе, шефе - обажда се друг.
- И какво купихте?
Настъпи малко мълчание. Обажда се един.
- Ами взехме нещо, дето най-много ще му трябва.
- Какво?
- Одеяло бе, шефе!
Е това е!
Препарираха ме. Не са ни кръстили грешно. Келешът си е келеш!
Та оттогава е в мен съмнението, съм или не съм голям келеш. Ама то никога само едно не се трупа на главата.
Сватбата мина и замина.
Ни се видяхме с младоженците, ни се чухме. Всъщност, не е точно така. Нея я виждаме и чуваме непрекъснато. Не слиза от екраните на телевизията. Изхвърча! Стана елит! Понагримираха я, понапудриха я…
Оня изчезна! Изчезна! Като че потъна в земята. Чак тия дни се подочу нещо. Нали обявиха някакъв списък, на най-богатите. Та от тоя списък разбрахме, че е жив.
И като слушам и като чета…
Абе какво? Бяс ли ме хваща, завист ли ме хваща, кой да ти каже?
Съмнение! Ще ме изяде!
Съм или не съм?
Съм или ме нарочиха? Та аз единственото, с което се репчех, е че съм, не само келеш, но и голям!
© Иван Стефанов Todos los derechos reservados