14.

Събуждам се и рязко отварям очи. Макар, стаята да няма прозорец осъзнавам, че все още е нощ. До мен Катя спи дълбоко и дишането й е спокойно. Поглеждам я хубаво, но този път наистина тялото й е в плен на съня. Вечерта се получи неловка ситуация. Катя категорично отказа да спи сама и тъй като нямаше как да легнем всички в една стая, избра да спи при мене. Нещо ме блъсна в гърдите и ги стегна. Машинално хвърлих поглед към Божо. Той обаче се усмихна набързо и не показа признаци на обида. Заяви високо, че така е по-добре, защото за него ще има повече място на леглото. Не знаех доколко пренебрежението на момичето го е засегнало. Разбира се, Катя не го ненавиждаше и знаех, че искрено му се възхищава за всичко, което правеше за нас. Страхувах се нейният избор да не хвърли сянка върху нашите отношения. Божо беше пожелал да поговорим насаме. Надявах се да усетя, ако имаше промени в поведението му.

Извънредно внимателно станах от леглото и когато се изправих, дълго гледах дали Катя не се беше събудила. Но дишането ѝ продължаваше да бъде дълбоко и равномерно. Ако се преструваше на заспала трябваше да бъде доста добра актриса.

Без скафандъра се чувствах много по-добре. На пръсти излязох от стаята и внимателно затворих вратата. Тръгнах по коридора, избягвайки кървавите локви, които все още стояха на пода. Вечерта бяхме събрали телата на загиналите ни другари в хангара при скафандрите. Не исках да мисля, какво ще ги правим след седмица. Ако доживеехме дотогава.

Божо си беше избрал за спане същата стая, в която се беше настанил за пръв път. Бавно отворих вратата и влязох. Очаквах, че ще спи, но той лежеше буден и ме погледна. По реакцията му разбрах, че най вероятно изобщо не е могъл да дремне. Докато аз бях успял. Отново се почувствах някак виновен, но спокойният му глас веднага ме разведри.

- Как се промъкваш тихо, биеш дори и Марсчо.

Аз погледнах за последно в коридора и затворих плътно вратата.

- Промъквам се, защото спомена думата насаме. А нашата Катя се оказа потайна лисичка. В пещерата се е правила, че спи и подслушала целият ни разговор.

- Охоо -  лицето на Божо беше някак спокойно и ведро. Това ме успокои, но и същевременно някаква част от мене се притесни още повече.

- Дам – аз седнах в края на леглото му  - така, че  ще говорим по-тихо и ще поглеждам от време на време навън.

- То не е нещо кой знае какво – Божо се надигна малко и скръсти ръце на гърдите си – макар, че може да преобърне много неща.

- Какво възнамеряваш да правим? – попитах сериозно аз.

- Дотук беше по лесната част – заговори бързо и тихо Божо – не казвам, че нямаше трудности, но вратите и прозорците са електроника. Сега са блокирани и най-после сме в безопасност. Можем да оставим всичко така. Ще си живеем тримата тук до края на живота ни или до идването на следващата група. Най-големият ни страх ще бъде, когато излизаме навън до ракетата да заредим провизии. Ще се молим да не ни спипа Марсчо и когато успяваме ще дишаме спокойно още седмица. До следващото излизане.

- Много весело, няма що – за миг пред очите ми изникна образът на мишка, която трупа зърно и непрекъснато се оглежда за врагове.

- Да, определено прецакахме много онези от Земята – продължи Божо – но те все още са недосегаеми. Гледат ни, смеят се и сигурно в момента набират следващите доброволци за „великите географски открития“. Или дават последни нареждания на отряд убийци, които да направят онова, което Марсчо не успя. А след нашата смърт да почистят станцията, да я върнат отново под контрола на корпорацията и да я поправят. Не искам да оставя нещата така, Тони. Не искам на онези задници от Земята да им се размине. Искам да си понесат последствията, искам да страдат, както страдахме ние и да плачат, както плакахме ние.

- Напълно те подкрепям, Божо – аз стиснах юмрук – ако зависеше от мен бих ги очистил без да ми мигне окото. Но това е невъзможно. Не можем да им направим нищо.

- Всъщност можем – очите на приятелят ми проблеснаха с опасен блясък, какъвто не бях виждал досега – Можем да направим едно нещо и да ги заковем. Единствените ми съмнения са, че не знам доколко са влиятелни тези копелета. Но ще го направя. Заради всички онези които умряха тук, а искаха да живеят и да започнат нов живот.

- Какво можем да направим, Божо? – аз затаих дъх.

- Я бързо провери дали Катя не подслушва.

Изгледах го учудено, но го послушах. Бързо станах и отворих вратата. Коридорът беше пуст. Момичето най-вероятно спеше. За добро или лошо.

- Няма никой – върнах се и седнах отново срещу Божо – казвай сега какво си намислил.

- Знам,че не разбираш почти нищо от технологии затова ще бъда съвсем общ – той се надигна още малко в леглото. – Както знаеш от Земята могат по всяко време да се свързват с нас. Сигналът тръгва от родната ни планета и достига до тук. Разгледах хубаво покрива, когато бяхме навън. Забелязах, че на него има средно голяма сателитна чиния. Именно тя е приемникът на сигнала и го разпределя по колонките.

Напънах се да си спомня и с ужас установих, че нямам никаква идея дали станцията има сателитна чиния. Нима можеше да съм толкова недодялан. Съмнявах се ,че и Катя я е видяла. Добре ,че Божо беше наблюдателен.

- Съжалявам, но просто нямам никакъв спомен да съм гледал нагоре – оправдателно казах аз.

- Това няма значение – Божо изобщо не се впечатли – ще ти я покажа. Идеята ми е следната. От тази антена идва и заминава сигнала. Искам  двамата да се качим на покрива и да я видя какво представлява. Докато я гледам, ти просто ще наблюдаваш и ще ми пазиш гърба.

- И какво точно ще направиш? – попитах аз – и защо само двамата. Катя ще иска да помага и тя.

- Сигурен съм, но това е малко по-опасна работа. До покрива няма врата. Ще трябва да се покатерим на скалите отстрани и тогава да се качим. Не бива и тримата да рискуваме с това катерене, защото мисля, че то ще бъде много опасно. Другото е, че този път ще е далеч по опасно. Ще бъдем на открито и Марсчо може да ни спипа много по-лесно. Ще е глупаво и тримата да умрем заедно. Поне един трябва да остане в станцията. Катя няма да се навие, затова ще го направим тайно.

Божо ме постави пред труден избор. От една страна не исках да предавам доверието й по този начин, изолирайки я от тази задача. От друга страна пък не можех да откажа. Отказът ми можеше да накара Божо да зареже идеята, а аз повече от всичко на света исках онези задници да страдат. Затова след кратък размисъл кимнах.

- Няма да ѝ споменавам нищо. Ще се качим само двамата.

- Чудесно – Божо се изправи и седна в леглото – в такъв случай хайде да действаме.

- Сега? – попитах аз ужасен.

Навън беше още нощ и тъмнината беше потискаща. Наистина оставаше малко до изгрева, но все пак …

- Тъмнината няма да ми пречи – окуражи ме Божо – имам фенерчета. През деня безспорно е по-добре, но тогава няма как да излъжем Катя.

- Добре, тръгвам да се приготвям – лицето ми беше объркано и той забеляза този факт.

- Виж, Тони – каза той твърдо – загинаха прекалено много хора. Но ние оцеляхме и вече сме в безопасност. Това, което искам да направя не е задължително. Ако някой загине на покрива ще е изцяло заради мене. Не те насилвам да идваш. Решението е твое. Но никога не бих оставил едно момиче на произвола на съдбата или на чудовище като това тук. Дори да го иска.

Охоо. Освен гений, нашият човек се оказваше джентълмен и кавалер. Просто невероятно.

- Разбирам те – вече бях на крака и отворих вратата – хайде да вършим това, което си намислил. Всъщност … не ми каза какво точно смяташ да правиш с този сигнал.

- Знам,че не ти казах – той ми намигна – нека го направя и тогава ще ти кажа, става ли?

Приготвих се да протестирам, но той сложи пръста на устните си и ясно ми показа, че иска разговора да бъде приключен дотук. Когато обаче ми посочи с пръст мястото, където преди стоеше видеокамерата за наблюдение схванах всичко. Не искаше от Земята да научат какво крои. Все още ни следяха и се информираха за всяка наша стъпка. Каквото и да беше си наумил, изглежда беше голямо.

С треперещи от вълнение ръце започнах отново да нахлузвам скафандъра. За десет минути бях готов за излизане. Божо също се приготви много бързо. Двамата се спогледахме заговорнически, след това аз дръпнах ръчно огромната врата и тя бавно започна да се отваря. Навън духаше вятър, а температурите бяха много под нулата. Усетих студ и побързах да се раздвижа. Вратата зад мен започна да се спуска.

„Прости ми, Катя“ – помислих си аз и в същият миг чух трясъка от затварянето на вратата зад мен. Божо тръгна напред и аз го последвах. Каквото и да кроеше му имах доверие. Дано имахме късмет. От много време не бях се молил, но сега почувствах тази нужда. Тихо прошепнах молитвата и се прекръстих.