6.

Радостно облекчение се разля по цялото ми тяло, когато видях в далечината отворената врата. Останалите бяха минали през нея, но слава богу не я бяха затворили. Докато тичах си мислех какъв кошмар ще изживея, ако стигна до вратата и тя се окаже затворена. Понякога в паниката си хората правеха странни и нелогични неща, за които после съжаляваха, но беше късно.

Божо стоеше до вратата и по погледът му разбрах, че вече знаеше за случилото се. Лицето му беше изплашено, но същевременно и някак решително.

Ние със Стамен нахлухме в станцията и рязко се обърнахме назад.

- Веднага затваряй вратата – изрева Стамен.

- Другите къде са ? – попита учудващо спокойно Божо.

- Няма да дойдат – примирено въздъхнах аз.

Момчето кимна мрачно и рязко бутна вратата. Тя хлопна в рамката си с трясък. Едва сега видях, че от нея висят няколко разноцветни жици. Божо ги прегледа внимателно, след което дръпна ръчката за отваряне, докато не се чу изщракване.

- Къде са другите ? – попитах бързо аз.

- Отидоха нагоре – Божо продължи да гледа очаквателно вратата – бягаха като подплашени коне. За малко да ме съборят. Светла само се провикна, че нещо Ви е нападнало от пясъка. Да не вземат да излязат навън? Какво се случи ?

- Бяхме нападнати от ... нещо – казах аз и едва сега усетих как въздухът излиза от гърдите ми със свистене – не е човек или нещо познато. По-дяволите не знам какво е. Докопа Алекс, Дани и Стефчо. Движи се в пясъка, но когато тръгнахме да бягаме се показа. Приличаше на огромен „Картоф“, но е хищник, или поне напада до смърт.

- Да не би ….

В този миг стоманената врата се разтресе от силен удар отвътре. Някое от момичетата отново изпищя, а ние инстинктивно се дръпнахме настрани и вдигнахме нагоре крачетата на леглата. Вторият удар беше по силен от първият и купища прах се посипаха от рамките на вратата.

- Добре ли заключи ? – извиках аз на Божо.

- Повече от добре – каза бързо той.

Сякаш за потвърждение на думите , вратата съвсем леко се огъна от третият удар, но издържа. Отново се посипа червеникав прах и аз огледах критично рамката. С такава сила имаше опасност и в един момент да не издържи.

Но за огромно облекчение ударите престанаха. Настъпи тишина, която ми се стори влудяваща и побързах да я прекъсна.

- Да намерим момичетата. В никакъв случай не трябва да излизат навън. Това чудо се движи под пясъка като риба. Извън станцията ще ги настигне за нула време.

- Какво ли е то ? – попита Стамен , изтръскайки ръцете си.

- Не знам, но повече няма да влизаме в тази пещера – бавно тръгнах нагоре без да обръщам гръб на вратата – не знам дали живее само в нея или излиза на повърхността. Ако излезе навън и счупи някой от прозорците спукана ни е работата.

Катя, Стойка и Светла бяха в трапезарията и стояха притиснати една в друга. Телата им неконтролируемо трепереха, а очите им бяха разширени от ужас и уплаха. До тях Елена се опитваше да ги успокои, но тя не беше преживяла ужаса на нападението и все още не осъзнаваше огромната опасност. Щом ние влязохме вътре, Катя ме погледна въпросително и само тихо пророни:

- Кой ?

Веднага разбрах, че пита за онези, които вече бяха мъртви.

- Алекс, Стефан и Дани – тихо казах аз и момичетата едновременно заплакаха – за Стефан не съм напълно сигурен, но чувайки го как изпищя не ми се вярва да е оцелял.

- Това динозавър ли беше ? – попита Елена която все повече започваше да се притеснява.

- Това е хубав въпрос – Стамен седна на първият стол и аз забелязах как краката му трепереха -  трябва да уведомим тези нещастници от Земята. Трябва незабавно да ни евакуират. На камерите е записано всичко.

- Дори да пратят веднага ракета тя ще дойде след шест месеца – констатирах аз – освен това нямаме гориво за обратен път. Нашият билет беше еднопосочен.

- Спукана ни е работата, значи – Стамен се хвана за главата.

- Не и ако вземем мерки – казах твърдо аз – няма да слизаме повече в пещерата, дори да ни предлагат милиони. Засега имаме запаси и няма да излизаме навън. Ако това чудо стои единствено в пещерата е добре. Но ако ходи по повърхността тогава ще бъдем в опасност и навън.

- Дали може да разбие прозорците – Божо ги изгледа критично – изглеждат здрави, но като чух как удря по вратата …

- Можем само да се молим да не ги разбие – погледът му вяло огледа трапезарията – трябва някак да ги подсилим, но какво можем да направим с тези подръчни неща.

- То е избило хората преди нас -  обади се за пръв път Стойка – видяхте ли черепите и костите. Правило си е пир с тях. Ами останките в станцията. Вече е било тук. Значи някак е влязло тука.

Щом каза тези думи, Божо внезапно вирна глава. Помислих ,че е чул още някой удар по вратата и затова не го попитах нищо, когато той тръгна в тази посока. С бърза крачка той достигна до вратата и внимателно започна да оглежда висящите жици от нея. Пръстите му докоснаха всички жички и опарено се дръпнаха, когато докосна една с черен цвят.

- Какво правиш ? – попитах го с подозрение аз.

Момчето се отдръпна от вратата и облиза в език пръста си. Погледна ме някак тъжно, но не и изненадано.

- Проверявах движението на електричеството – той посочи черната жица – Когато е била построена, в тази врата е инсталирана схема за дистанционно отваряне и затваряне от Земята. И знаеш ли какво правят в момента тези проклети копеленца от Земята ?

- Какво правят ? – попитах аз, макар че вече се досещах за отговора.

- Опитват се да я отворят – студено произнесе Божо – опитват се да пуснат чудовището при нас.

Погледът ми бавно се насочи отново към вратата. Черната жица висеше във въздуха, но сега забелязах как в края ѝ проблясваше мъничка искра. Отново и отново. Стиснах силно зъби и погледнах към камерата, която безшумно мигаше над вратата. Някой точно сега ме наблюдаваше и сигурно ми се присмиваше. Или се ядосваше ,че засега бяхме провалили нечии планове. Устните ми се разтегнаха в садистична усмивка. Замахнах силно с крачето на леглото и стоварих острата му част върху камерата. Стъклото се напука, а червената мигаща светлина спря да свети. Още един удар и счупената камера падна на земята пред вратата. Смачках я с крак и силно изритах остатъците към ъгъла.

Стамен и Елена се подадоха от ъгъла, явно привлечени от шума на удара.

- Вандалстваш, а ? – попита ме Стамен, но в тона му нямаше и намек от шеговитост.

- Копелетата от Земята в момента се опитват да отворят вратата – изплюх аз -  ако Божо не беше прекъснал жиците, сега чудовището щеше да е при нас в станцията.

Лицата на двамата се изкривиха от шок и дълбоко учудване. Но това трая само няколко мига и се замени от разбиране.

- Като говорим за Земята… – бавно каза Елена, но не довърши изречението.

- По точно като говорим за вълка – продължи Стамен с равен тон –  той се оказа точно в кошарата.

- Какво имаш предвид? – попита Божо.

- От Земята се свързаха с нас. Искат всички да се съберем в трапезарията. Лично Директорът на корпорацията щял да говори с нас.

- Дали са видели цялото нападение? – попита Елена.

- Гаранция – казах аз – камерите бяха включени през цялото време. Освен това ни наблюдават непрекъснато. Но мисля да прекъсна този процес. И без това не могат да ни помогнат по никакъв начин повече.

- Много ми е интересно какво ще каже Директора – каза Елена – дали ще ни предложи  обезщетение в марсиански долари.

- Все ми е тая какво ще каже – каза аз като застанах до нея – отсега насетне повече няма да изпълняваме мисиите на тези малоумници. Вече ще бъдем господари на себе си.

Останалите кимнаха в знак на пълно съгласие. И ме последваха.