Тя прокарваше бавно пръсти по листа. Пръстите ѝ следяха малките изпъкнали точки. Следяха ги сякаш от това зависеше всичко. На моменти спираше, поставяше ръце в скута си и се усмихваше. Минувачите я гледаха с подозрение. Младо момиче, седнало на пейка в парка. Младо момиче със стар голдън редривър в краката си. Младо момиче с тъмни очила, рижи коси, нежни ръце. Младо момиче, което държеше несъразмерна книга в скута си. Книга, която беше без букви.

   Тя не се беше родила сляпа. Помнеше, че като дете виждаше всичко. Помнеше образа на майка си. Помнеше цвета на морето. На нейното море, в нейния град. Помнеше цветовете на улицата, помнеше цвета на косата си, на очите си, на лятото, на снега и на кръвта, която капеше от нея след катастрофата. След катастрофата всичко започна да избледнява. Всички цветове се сляха в сиво, сивото обгърна всичко в живота ѝ и в един момент всичко угасна. Останаха само силуетите, които понякога виждаше насила. Тогава баща ѝ, съсипан от мъка, ѝ подари Ранди. Ранди не бе обучен за куче-водач. Но той стана нейният водач през тъмнината, мъката, депресията, липсата на майка ѝ, алкохолизма на баща ѝ.

   Годините минаваха. Тя някак си свикна с мрака. Извикваше насила цветовете, за да не ги забрави. За да не забрави никога какво е да виждаш.Тогава се научи да чете с ръце. Поглъщаше с ръце всяка книга, до която се докоснеше. Обичаше да сяда на алеята на Пушкин в Морската. Сядаше на третата пейка, Ранди лягаше в краката ѝ, отваряше книгата и прокарваше пръст по нея. Затваряше слепите си очи, наостряше слуха си и четеше бавно. Звуците около нея, които пулсираха, разговорите на хората, гукането на гълъбите, всичко това ѝ помагаше да вижда отново. Да вижда книгата пред затворените си слепи очи. Понякога спираше за момент, поемаше си дъх и се усмихваше. Беше щастлива....

   Ранди се размърда нервно в краката ѝ. До нея седна човек. Тя мълчеше стреснато. Ранди душеше дружелюбно някого. Беше мъж, усети го с кожата си. Той я заговори. Каза ѝ, че бил фотограф. Наблюдавал я от известно време, направил ѝ стотици снимки и си казал, че трябва да ѝ ги покаже. Тя се стресна още повече:

- Ти подиграваш ли ми се? Не виждаш ли, че съм сляпа? Какви снимки искаш да видя? - знаеше си, че от този разговор няма да излезе нищо хубаво. Баща ѝ я беше предупредил за такива перверзници.

   Гласът сякаш се пречупи. Може би това я спря. Беше или пречупената тишина, или горещата молба в ръката, която я спря:

- Наблюдавам те. Знам, че виждаш повече от всички нас. Моля те, спри.

  Александър беше там всеки ден. Чакаше я на пейката. Носеше лакомство за Ранди и чай за нея. Караше я да му чете. Хората се спираха и ги гледаха. Момче и момиче, седнали на пейка, куче в краката им, очите им затворени. И така ден след ден.

   Спомни си първия път, когато я целуна. Тя затвори очи инстинктивно. Сякаш цял живот е чакала тази целувка. Лежеше гола до него и прокарваше пръсти по кожата му. Сякаш четеше, ред по ред. Той лежеше безмълвен, а тя четеше чертите на лицето му.

  Времето течеше назад. Те вървяха бавно през алеята. Ранди вече беше стар и имаше нужда от почивки.

- Не четеш вече – скара ѝ се той с мек глас.

   Тя смутено се усмихна. Как можеше да му обясни какво чувства. Как да му разкаже, че пръстите ѝ вече не се нуждаят от изпъкналите символи и самотните истории. Тя вече имаше своя история, свои символи, които да докосва нежно, които да облича в цветове, които да вижда с широко отворени очи.