4 ene 2025, 18:17

Когато една врата се затваря, се отваря друга 

  Prosa » Relatos
98 0 0
17 мин за четене

  Алармата на телефона ми заповядва: „Време е за ставане!“

  Часът е четири, клепачите ми са натежали от съня, топлото легло ме примамва да полежа поне още малко, но нямам избор. Обличам се бързешком, излизам, затварям входната врата, притичвам в тъмната и студена февруарска нощ и се шмугвам в пристройката, долепена до къщата. Преобличам се с бял гащеризон, бяла блуза, бяла престилка, нахлупвам върху русите си къдрици бяла шапка и мимоходом се оглеждам в голямото огледало – четиресетгодишна жена, висока метър и шейсет, стройна, с тъжни кафяви очи.

  Замесила съм тестото още снощи, втасало е добре, защото в голямата стая е топло, акумулиращата печка е работила цяла нощ. Намесвам го отново и докато правя това, мислите ми ме връщат осем месеца назад.


 

В първите дни на юли със съпруга ми Борис резервирахме в Созопол апартамент за 10 дни. Той шофираше, както винаги внимателно, но за беда на магистрала „Тракия“ подпийнал тираджиия не успя да вземе добре завоя, навлезе в платното срещу нас и се натресе в колата ни. Борис загина намясто, а аз се отървах само със счупени крак и ръка. За годините си бях в добро здраве, сравнително бързо се съвзех и след болничните се върнах в кухнята на ресторанта, където миех чинии, белех картофи и режех зеленчуци. Мъката си е мъка, но там, сред хората, поне малко се разсейвах.

  В средата на декември шефът ме привиква в канцеларията си:

- Нели, знаеш, че много те уважавам, обаче „Еманацията на нацията“ вдига от следващата година цените на тока и газа, акциза на цигарите и алкохола, връща на 20% ДДС-то на хляба и за ресторантите и съм принуден да намаля персонала. Така че, мила, от първи януари те освобождавам от работа. Съжалявам за което.

  Прибирам се вкъщи съкрушена. Сядам на дивана, отварям бутилка червено вино, пълня си чашата. Ръката ми сякаш сама се протяга към дистанционното и включва кабеларката. Има кулинарно предаване. Млади мъж и жена готвят и се шегуват. Отпивам и ги гледам. Сипвам си втора чаша. Предаването е към края си. Готвачите казват: „Драги зрители, благодарим Ви, че ни гледахте. До утре.“ Пийвам си, главата ми вече е леко замаяна, мислите по-бавно си проправят път. Докато зяпам екрана ми хрумва една идея.

  Ами да, ДО УТРЕ! Та нали една дреха може да я носиш и петнайсет години, ама всеки ден трябва да се яде! Звъня на братовчед си, който е адвокат и той обещава да ми помогне.


С парите от застраховката, изплатена ми след катастрофата, ремонтирам пристройката, купувам фурни и подавам необходимите документи. С Катя, жената на братовчеда, си вадим здравни книжки от РЗИ, чакаме два месеца за разрешително и...готово.

  Над входната врата откъм улицата съм поставила голяма табела: „Пекарна При Нели". Има нарисувани една баница и една пица. Пред входа е поставен вендинг автомат за кафе.



И така, сега разточвам тестото. Пристига и Катя. Двете бързо приготвяме и нареждаме в тави банички със сирене, (ама истинско, а не имитиращ продукт), със спанак, с праз и с локум и няколко вида пици. Печем ги.

  Отваряме в шест часá. Най-ранобудни са работниците, след тях на тълпи пристигат учениците. Срещу нас е сградата на Езиковата гимназия, не можем да се оплачем от липса на клиенти. Последни идват студенти, снощи до късно са били на дискотека, едва сега са станали.

  Към десет часá влизат съседката със сина ú. Алек е на годинка и девет месеца, малко, мило, хубаво момченце, със свенлива усмивка, има топли кафяви оченцата и често срамежливо гледа надолу. Обикновено ми показва едно пръстче и аз му подавам една баничка. Тази сутрин, обаче, той ми е подготвил сюрприз, влиза и със сладко гласче несигурно промълвя:

  - Една баничка, моля!

  Зарадвана, аз ахвам от изненада и го черпя две банички, едната със сирене, а другата с локум. Смеем се радостно с майка му, гордо се усмихва и той. 

  След работа се прибирам вкъщи. Костите на крака и ръката ми правилно зарастнаха след катастрофата, но вечер от умората ме наболяват. Аз лягам на дивана, вдигам краката си върху две възглавници и включвам телевизора. По Тhe Voice TV чаровен млад италианец пее песен, която докосва сърцето. Нещо ме кара да взема таблета и докато си лежа, Чичко Гугъл ме разхожда по света.

  Едно заглавие хваща окото ми, вторачвам се и чета. Пишат, че през юли във Флоренция организират конкурс за най-добра пица. Сърцето ми пропуска един удар - това е моят шанс! Дотогава има много време, ще експериментирам и ще се изпедепсам в занаята. Решавам, че ще отида, ще се пробвам, пък каквото стане, и да не получа награда, поне ще видя Италия и ще се забавлявам. Чаровникът от телевизора още ми се усмихва и пее, усмихвам му се и аз, и започвам да му пригласям.


 

През юли затварям пекарната за десет дни. Имам аерофобия, а и неотдавна с южнокорейски самолет загинаха 179 души, оцеляха само двама. От първи януари вече сме в Шенген и по суша, така че купувам билет за курса през Румъния до Мюнхен, защото в хладилната ми чанта нося продукти, които сръбските митничари биха могли да приберат и да се почерпят за мое здраве.


С автобуса през Бавария с часове пътуваме покрай хълмове, покрити с гъсти борови гори, домъчнява ми, като се сетя за нашите обезлесени баири. В Мюнхен се настанявам в хотел „Vienna House“. По стените на коридорите и стаите са поставени стилни черно-бели фототапети с кадри от известни филми. В моята стая от стената се усмихва Мерилин Монро. Русите й къдрици са подредени в перфектна прическа, роклята от дантела покрива лявото рамо, но не и дясното, което е съблазнително голо, широк колан обхваща тънката ú талия, вързан е отпред на голяма фльонга. Деликатните ú ръце са в бели ръкавици, с дясната се подпира върху корпуса на лъскава черна кола, черни са и слънчевите ú очила, през които красавицата кокетно се взира наляво. Питам се, кой ли е бил щастливецът, когото е чакала.

 

На следващия ден пътувам на юг. Влакът преминава покрай обширни ябълкови и лозови масиви, впечатлена съм, че са прорязани от напоителни канали, за предвидливите италианци суша няма, застраховали са се срещу климатичните промени.

 

Във Флоренция се настанявам в сграда точно срещу железопътната гара. Над входа паметна плоча осведомява, че тук през 1819 г. и 1820 г. е живял английският поет П. Б. Шели и тук е написал „Освободеният Прометей“ и „Ода за западния вятър“.
  Купувам си от "GELATERIA" голяма фунийка със сладолед, похапвам с пластмасовата лъжичка и разглеждам стари, още по-стари и още-още по-стари къщи, повечето боядисани в охра. Изпитвам чувството, че машина на времето ме е пренесла векове назад и от следващата пресечка ще излезе някоя средновековна синьорина. Туристите са толкова много, че групите не успяват да минат на зелен светофар, ами най-безгрижно минават и на червено.


Стигам до величествената катедрала „Санта Мария Дел Фиоре", а после надясно до представителната сграда на Синьорията и прекрасния „Палацо Векио“, с красивите скулптури пред него. Продължавам до уникалния „Понте Векио". Пълно е с тълпи от щастливи хора. Но, както навсякъде, щастието не е за всеки. По средата на моста, по дължината му върви нисичък слаб мъж, придвижва се трудно, вероятно по рождение има проблем с краката. Той едва крета, но с топъл красив глас пее с цяло гърло мелодична италианска песен и с протегнатата си напред дясна ръка стиска празна шапка. Приближавам се до него, усмихвам му се и пускам в шапката десет евро, не е кой знае колко, но той ще има поне за GELATERIA-та. Човекът ми се покланя с достойнство, отминава, продължава да пее и гласът му кънти между стените на покрития мост.

 

След две нощувки във Флоренция се местя в „Hu Firenze Camping in Town“ на 5 км от града. Бунгалото е удобно. По алеите растат двуметрови храсти на олеандър, обсипани с бели, розови или червени цветчета. Има три басейна, деца и възрастни се плацикат в тях, във въздуха се носят смях и врява. Вечерта на площадката пред ресторанта група млади негри пеят и темпераментно танцуват, а наобиколилите ги почиващи възторжено ги аплодират.

  Следващият ден е неделя, решавам да отида до Рим. В градското метро групи полицаи с бронежилетки и автомати сноват насам-натам. Тъкмо се качвам във вагона и една жена изпищява – ограбили са я. Полицаите притичват и арестуват крадлата. Във вагона две млади италианки се смеят и бърборят. Не знам езика, но от „манджаре, манджаре“ допускам, че казват: „Ами крадат, за да ядат!“. И ние си имаме подобен лаф: „Гладът е по-силен от тока“.

  Пред Колизеума двама мъже с баджове на гърдите предлагат входни билети за по 25 евро. Не вярвам на самодейци и чинно се нареждам на опашката пред касата. Хвърлям поглед към арката на император Константин, която е наблизо и се сещам, че през август миналата година по време на буря, мълния бе я ударила и отчупила едно парче. Сякаш Господ още веднъж напомняше на човеците да са по-смирени, и че всичко и всички са в Неговите ръце.

  Идва моят ред. Бинго! Оказва се, че всяка първа неделя от месеца билетите за вход са безплатни. Вземам заветния билет и заедно с другите туристи влизаме в гигантския амфитеатър. Вървя по стъпките на милиони хора, минали тук преди мен. От тези трибуни стотици хиляди са гледали надолу към арената гладиаторските борби. Вълнувам се. В тези двубои не само е участвал, но е и побеждавал един тракиец, на когото и сега целият свят се възхищава.


Във Ватикана на площада пред храма „Св. Петър“ е пълно с народ. Прекръствам се и се моля, както казваше един наш политик, на „Началника“, за здраве, а и кой знае, може Той да ми помогне да се представя добре в конкурса..


Прибирам се обратно във Флоренция. На следващия ден отивам в ресторанта, още от София предварително съм се записала. Кандидатите са много. Замесвам тестото с брашно от специален отколешен сорт пшеница. Разточвам го. Отварям хладилната чанта. Намазвам го с домашноприготвен доматен сос, подреждам отгоре красиво нарязани парченца козя пастърма, оформям с тях интересни фигурки, тук-там слагам малки бучици козе сирене, (мой братовчед гледа стадо кози в едно планинско село), ръсвам няколко вида билки, които съм набрала в горите на същото това село, в което някога е живяла моята баба Неда. Старицата бе знахарка, от нея съм се научила да ги разпознавам.

  Изпичаме си пиците. Минава журито. Мургавите италианци са облечени официално, критични са – оглеждат, помирисват, опитват, говорят оживено помежду си и, разбира се, оживено жестикулират.

  Председателят на журито, синьор Алесандро Монти, застава пред микрофона на подиума и гълчавата секва. Той поглежда в бележника си и усмихнат обявява:

  - Уважаеми участници и гости, за мен е чест и удоволствие да обявя, че първо място в конкурса се присъжда на пица „Магия“, приготвена от синьора Нели от България. Пицата изглежда чудесно, вкусът ú е вълшебен! Билките, набрани в Тракия, земята на Орфей и на Спартак, придават превъзходен и неповторим аромат. Надявам се, че нашите фирми ще проявят интерес и ще внесат значителни количества от тях в Италия. А сега, моля синьора Нели, заповядайте да си получите наградата!


Качвам се развълнувана на подиума, ръкуваме се и той ми връчва грамотата. Съжалявам само за едно – Борис го няма, за да сподели радостта ми, но...това е животът.

Прибирам се в София. В куфара си нося голям дървен Пинокио за моето малко приятелче Алек.

  Новината за наградата ме е изпреварила. Обаждат ми се от телевизията и ме канят в тяхното кулинарно предаване. Благодаря им, че те, така да се каже, до известна степен са моделирали съдбата ми.

  Да, до известна степен, защото си мисля за неведомата сила, която ме накара да протегна ръка и да натисна бутона на дистанционното в точно определен момент, мисля си, че бе предопределено да погледна в таблета точно тогава, когато поместиха съобщението за конкурса. Случайно ли бе това? Едва ли.

  Нищо случайно няма на този свят. Истина е, че когато се затваря една врата Провидението, ( или Той ), ни отварят друга и ни дават знак за това. От нас зависи дали ще забележим този знак и ще ли имаме куража да потърсим вратата и да влезем през нея.

© Margarita Vasileva Todos los derechos reservados

La obra participa en el concurso:

ПРОВИДЕНИЕТО »

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??