Когато небето ти е граница

Значи седя си на опашката пред А¹, нали сега вече е модерно навсякъде да има опашки и пред мен - баща с момченце, 5-6 годишно.
Огромна шапка, зачервени от хладния въздух бузета.
Бърбори си нещо, щъка насам-натам...
Изплезва ми се. 
ФинтирАх го - изплезвам му се и аз.
Клякам, малкият се приближава. Гледа ме - мълчи. Приближава се още малко.
- Какъв искаш да станеш като пораснеш? - пита ме.
Замислям се, хваща ме неподготвен...
- Мъничък. Като тебе.
- Уф, това е тъпо. Готино е да си голям...
Поглеждам таткото отдолу нагооре, смешно му е - кво да му е...
- Да си голям е по-тъпо, повярвай ми.
- Не е! - разсърдих го май.. И ся?
- А като пораснеш какъв искаш да станеш? - питам.
Оправят му се леко, намръщените веждички.
- Командос.
- Това е голяма отговорност.
- Няма проблем, вкъщи всичко правя сам...
- Не те ли е страх?
- Не, аз ще съм смел като татко и умен като мама!
Гледам го Джуниър - парче месо, нелепа шапка, червени бузи и най-чистите кафяви очички...
- Не се и съмнявалм, че ще се случи, приятел. - грейва детето и се захваща с новото приключение, да разучава един банкомат.
- Така е докато са малки - бащата - Знаеш как е...
Вглеждам се - човекът наистина се радва. Въпреки шибаното време, въпреки скапаната държава, въпреки бърсането на сополи, тъпите въпроси, безсънните нощи.
Щастие на крачета, а и говори...
Какво да му кажа? 
Усмихвам му се криво:
- А аз, като малък, исках да стана полицай...