-          Чичо, нали ще дойдеш с нас на Коледния карнавал? – Зорà сияеше и не можеше да скрие радостта си от предстоящото заминаване. Сгъна трескаво карнавалния си костюм на жар-птица и го набута в жълтия куфар, претъпкан догоре с лъскави пандифлюшки и джунджурийки, с които смяташе да бъде неотразима, дръпна нервно ципа, но перушината на едно  от дългите златни перà се заплете измежду зъбците и го блокира. – Ох, по дяволите, само това липсва! Ще закъснея! – върна внимателно хода назад, освободи ципа и затвори куфара с облекчение. - Ще бъдем на Слънчевите острови, както винаги, а на връщане ще минем и през Райските. Нали и ти ще дойдеш, скъпи чичо, ще се радваме да си сред нас?

     Старото Слънце се закашля изкуствено, придаде си важност като заметна още веднъж шала около врата си, искаше да удължи времето от удоволствието, че все още е Нещо и го зачитат. Очакваше цяла година с нетърпение този въпрос.  Колко пъти репетираше отговора си наум. Драго му стана, че го канят, но си знаеше, че ще откаже. Племенницата Зорà също знаеше, че и тази Коледа щеше да я посреща сам. Младите слънца предпочитаха екзотични дестинации с фламинго розов пясък, сапфирени води, коралови рифове и още нещо. Кани ме от куртоазия и с половин уста. Нали виждам! Знае  много добре, че съм стар и за нищо не ставам. Само ще им тежа. Кой се радва на стар парцал...

-          Ооо, не, не! И дума да не става! – само дето не подскочи и размаха с отблъскване двете ръце във въздуха. Все едно насила щяха да го отвеждат на Райските острови. - Благодаря все пак за поканата! Отивайте вие, млади сте, веселете се, сега ви е времето, на мен си ми е много добре вкъщи, цял живот съм мечтал за това, а и един стар приятел вчера ми се обади, че ще дойде. Ще си правим компания, имам хубав коняк, хиляди спомени и няма да ни е скучно. – с приповдигната бодрост в гласа си отговори Старото Слънце.

-          Сигурен ли си, чичо? – Зорà се спря и го погледна с недоверие. От много години чичо ú все си стоеше сам вкъщи, а тя се грижеше за него. Носеше му вестници, списания, а той гледаше непрекъснато телевизия по цял ден. Следеше новините, ядосваше се на новите слънца. Любимият му сериал Краят на Слънцето го натъжаваше, но не пропускаше серия. Живееше от слънчевата си пенсия, от време на време се събираше с някой връстник, но през  последните години никой не го посещаваше по уважителни и завинаги необратими причини.

-          Ти за мен не се притеснявай, ами тръгвай да не закъснееш и внимавай на карнавала, винаги имай едно наум, не знаеш какви слънца се крият зад  най-слънчевите и усмихнати маски... –  Зорà беше вече изчезнала със скоростта на светлината заедно с жълтия куфар. 

     Ех, младост, младост!  Старото Слънце разхлаби от около врата си мекия шал с цвят керемида, скъп спомен от годините, когато работеше като Есенно Слънце, и седна срещу камината. Добре, че Зорà му подари този колан с шестнайсет слънчеви дискове за лумбаго и ишиас миналата Коледа, а днес го изненада със слънчеви наколенки на д-р Съншайн. С напредването на възрастта все по-често усещаше студа, дори и през лятото, а още от есента започваха да го въртят ставите в кръста и колената. Коланът наистина имаше ефект, а сега щеше да изпробва и наколенките. Жива и здрава да е Зорà! Добро момиче излезе! Дано да си прекара хубаво и да намери някое свястно слънце на карнавала, което да ú подхожда. Хвърли малко сухи лъчи в камината, сипа си коняк  Слънчев остров, отпи голяма глътка и се залюля в любимия си стол люлка. Изведнъж си спомни своето детство – малки, палави слънчица, които от сутрин до вечер се катереха по дърветата и надничаха в птичите гнезда, криеха се в хралупите, гонеха се по седефените морски повърхности и се пръскаха с вода.

      Всяка сутрин татко Слънце ставаше рано, обличаше жълтия фрак върху оранжева риза с неизменната жълта папионка и засукваше тънък мустак. Мама Слънце през това време сваляше от огъня меденото джезве с аромат на кафе, леблебия и ръж. Разсипваше го внимателно в две златни чашки с дръжки, които имаха формата на подкови. Задължително го пиеха двамата заедно, а после татко Слънце целуваше мама, слагаше жълто бомбе  и тръгваше на работа. Работеше като Слънце, тежка и отговорна професия, изискваща пълно себеотдаване, вечна усмихнатост, приветливост и лъчезарност.  Вечер се прибираше вкъщи капнал от греене и само за едно спане. Мама Слънце го посрещаше със  слънчеви курабийки, седемцветен локум и чай от изсушени четирилъчеви детелини и слънчев бъз. Обикновено мама сипваше в този еликсир и няколко капки от уискито Слънчева къща. Колко хубав беше живота тогава. Татко Слънце се изтягаше на пурпурния диван и веднага заспиваше, а мама Слънце го завиваше със синьото одеало, на което от двете страни грееше неговия лик.

     Старото Слънце си сипа още една чаша. Целия си съзнателен живот изкара като Истинско Слънце. Това беше неговото призвание. Всички бяха родени слънца, но не  всички имаха неговия успех и безспорен талант. Имаше мързеливи слънца, които вечно мърмореха и ако можеше някой друг да грее вместо тях, още по-добре. Други просто си бяха лоши и заядливи, те никога не бяха виновни за нищо, обвиняваха другите за собствените си неудачи и хвърляха умело своите недостатъци върху невинните слънца. Разбира се, имаше високомерни и надути слънца, които общуваха само помежду си. Напразно си мислеха, че греят по уникален и недостижим начин, взаимно се хвалеха и слънчасваха от комплиментите, с които се засипваха. 

     При Него положителните качества бяха в изобилие. Притежаваше ум, красота, чар, сила, щедрост, благородство, дисциплина. Имаше силно развито чувство за справедливост и пръскаше топлина и светлина безкористно. Никога не изпусна простор под лъчите си. Наистина природата беше изключително щедра към него, като му връчи и талантът да бъде Единственото Слънце в живота на всички. Но точно този талант му изигра лоша шега. Попречи  му да се ожени, да свие гнездо с някое скромно и тихо слънце и да си живеят щастливо. Остана си стар ерген, за което не съжаляваше нито за миг, защото беше убеден, че точно такъв живот му отива.

     От млади години участваше в конкурси и ги печелеше от раз. Припомни си, когато за първи път спечели конкурса за Пролетно Слънце. Избраха го измежду хиляди слънца. Как плахо галеше с лъчите си всички цветя, а те бавно повдигаха срамежливите си и красиви личица към него. Незабравим беше и пролетният бал на вишните. Ах, само какви ефирни рокли бяха облекли специално за него, а то, Пролетното Слънце, не можеше да си намери място в природата от щастие. После дойде лятото и тогава спечели конкурса за Лятно Слънце. Най-силните му години. Беше в апогея си. Сякаш имаше коприва на лъчите. Толкова силно грееше, че предизвика хиляди пожари. Никой не можеше да устои на чара му. 

     Титлата Есенно Слънце дойде от само себе си, но после трябваше да се сбогува с всички. Беше Дългото сбогуване. Уж си тръгваше, а после внезапно се връщаше с Циганското Лято. Не, не му се тръгваше. Колко много жълти истини заваляха, горчиви равносметки се разпиляха, а хиляди прошки потънаха в есенните мъгли.

      Всичко щеше да бъде наред, ако не бяха тези ставни болки през последните години и това чувство на студ, все едно снежна лавина се беше свлякла от Еверест специално на гърба му. Наля си още една чаша от любимия си слънчев коняк. Видя как с приятелчетата си тийнейнджъри-слънца се гонеха по цветните поляни и пиеха от росата на щастието. Видя майка си отстрани, със дълга златна роба, като древногръцка богиня, как търси сред омайничета и ревнивчета точно онази слънчева билка, която после скришом пришиваше от вътрешната страна на жълтото бомбе, а баща му през това време шумно хъркаше уморен от поредния дневен протуберанс. Тежката ú коса с цвят на мед беше грижливо прибрана на кок и онези немирни къдрици падаха по румените ú скули. Беше най-красивата майка на света. Видя и баща си в гръб, отиваше на работа с вечното жълто бомбе, стопявайки се бавно в малка жълта точица, която накрая изчезна. Пред очите му минаха лицата на безброй слънца.

     Още малко коняк и избра няколко едри сухи лъчи за камината. Гледаше как огънят се разгорява, стана му топло и приятно.  Притвори очи и видя Рая, Неговата Рая - най-чаровната от всички слънца. Познаваха се от малки. Живееха на слънчевия край на улицата, вечно се търсеха, гонеха и играеха на криеница като две малки слънчеви зайчета. Бяха си дали дума, че ако не си намерят половинки до тристата си годишнина, двамата ще се вземат. После Рая замина с родителите си в някаква далечна северна страна. В началото му пишеше редовно писма, на които Той все нямаше време да отговори. Точно тогава беше зает с шоу изявите си на Лятно Слънце.  Не усети как писмата ù ставаха все по-редки. Толкова беше погълнат от таланта си на Всемирен Любимец, че дори когато Рая спря да му пише, Той дълго време не усети липсата ù.  Чак когато се пенсионира и остана вкъщи, разбра, че има нужда точно от нея. Научи случайно от други слънца, че се била омъжила за някакво Биполярно Слънце – уж греело, пък хапело. Изпитвало болезнена ревност към нея. Затворило я в хладните си палати и повече никой никога не я бил виждал. Горката Рая! А беше, толкова слънчева, нежна и добра! Как му се искаше да я зърне само за миг!

-          Чичо, чичо! Виж кой ти водя  на гости! – племеницата Зорà, задъхана и зачервена, влетя в стаята след три дена.

     Студеното око на камината ги посрещна враждебно, от стола-люлка висеше мек кашмирен шал с цвят керемида, а две слънчеви наколенки стърчаха отпред на извитите дървени крака.