- Мамо, моля те, разкажи ми някоя от твоите истории! – седемгодишната ми дъщеричка не заспива без да да ѝ прочета или разкажа някоя история. За мое щастие, тези които си измислям или разказвам по спомени, я вълнуват повече.

- Добре, Аля, желанието ти отново ще е изпълнено, но само с обещанието утре да не ни събудиш много рано. – усмихвайки се придърпвам одеалото ѝ нагоре и я оставям да се сгуши в мен. Оправям нежно русата ѝ къдрава коса и се замислям в коя история да се потопим днес.

- А, такива неща не обещавам! – смее се и ме поглежда дяволито тя.

- Хм, аз пък си мислех да ти направя мекички...

- Мекички, мекички, да!

- Да, но не в 7 часа сутринта! Нали?

- Разказвай ми до късно, мамо, и ще спя много утре! Обещавам! – предава се пред мекичките дъщеря ми, а аз пред обещанието ѝ. Баща ѝ трака на лаптопа си в съседната спалня, а ние се топлим взаимно в детското легло. Надявам се да не заспя докато разказвам на Алина и Амир да ми прекъсне съня посреднощ. Няма да е за първи път.

- Искаш ли да ти разкажа една коледна приказка?

- Онази, от запознанството ви с татко, когато си дошла в Лондон?

- Не тази, но отново е свързана с нас.

- Мен имало ли ме е тогава?

- Да и не. Намираше се ей тук, в коремчето ми.

- Където е сега моето братче?

- Точно там. Хайде, Аля, затвори очички и слушай. Това е приказка за мама и татко, сняг, Коледа, село в Балкана и още нещо.

- Нашето село? В България?

- Да, точно там, малко преди ти да дойдеш при нас. Вече съм ти разказвала за изненадата, която татко ти ми спретна по време на първата ми Коледа тук. Когато организира всичко, за да дойдат леля Ели и баба ти. Тогава разбрах в колко добър човек съм влюбена и на предложението му за брак, същата вечер, му казах заветното “Да“. Последваха месеци на трескава подготовка, много радост, много притеснения, а накрая една прекрасна сватба, в която успяхме да съчетаем традициите на различните ни култури. Предложих да прекараме меденият ни месец в България, а татко ти се развълнува, че ще опознае моето родно място. Събитията се стекоха така, че месецът се оказа декември. За втори път той щеше да преживее Коледа, но този път с цялото ми семейство и на моя територия. На наша територия, искам да кажа.

 Оставаше седмица до Коледа. Събуждайки се в онази петъчна сутрин първо видях през прозореца как падат едри снежинки, после осъзнах, че Амир не е до мен в леглото, а накрая чух потракване на прибори откъм кухнята. Зачудих се каква ли закуска ни приготвя баба ти и мисълта моментално накара стомахът ми да закъркори. Не го оставих да страда дълго и скоро се озовах на прага на кухнята. Там видях мама да пържи любимите ми филийки, а татко да чете вестник разсейвайки се от нейното бърборене. Мама винаги е била много енергична сутрин, докато на нас с татко ни трябва време да се осъзнаем.

- Ася, момичето ми, добро утро! – почти едновременно ме поздравиха те.

- Добро утро и на вас! Ммм, как приятно ухае! Благодаря, мамо! – целунах я аз по бузата.

- В малката тенджерка съм ти стоплила мляко, а в ей тази чаша имаш какао. – продължи да ме радва мама.

- И за това благодаря! Да знаете, случайно, къде се подвизава Амир? Нещо ми се губи тази сутрин.

- Поразходи се из центъра и ще го намериш къде е. – чух гласа на татко.

 След по-малко от двадесет минути вече газех из натрупващият сняг по улиците на селото ни, с два ката дрехи и увита като пашкул в качулката на дебелото си яке. Наслаждавайки се на така познатият ми пейзаж, нахлуваха всякакви спомени в съзнанието ми. Разминахме се с няколко съседи, с които само се усмихвахме и си кимахме един на друг, сякаш за последно сме се видяли вчера. На никого не му се спираше за разговор в студа. Снегът под краката ми спря да скърца когато стигнах до центъра. Милата гледка, разкрила се пред мен, ме накара мълчаливо и неподвижно да наблюдавам. Амир, усмихнат и бърборещ нещо, държеше пълна чанта в едната си ръка, а с другата вземаше още една книга от щанда. Разглеждаше я с интерес, опитващ се да разчете заглавието ѝ на български. От известно време го мъчех с уроци на този така труден за него език. Поне вече знаеше азбуката, което трупаше точки в моя учителски актив. Щом можех да се справям с двадесетина деца в детската градина, а и да водя елементарен разговор с него и семейството му на хинду, значи и той можеше да научи моят роден език. Вярата ми в него даваше някакъв резултат. Пръв ме забеляза чичо Христо, от когото мъжът ми купуваше книги.

 - Ася, здравей, миличка! Добре, че дойде, че е мъчна работа да се разберем с твоя човек.

 - Здравей, чичо Христо! Как си? – усмихнах се на любимият ми от детството съсед.

 - Замръзвам тук, но се надявам да продам някоя и друга книга днес. Извадих два кашона, да не мъкна много, че няма смисъл, но ето – имам си първият клиент за деня. Много ти е свястно момчето, да знаеш! Ти ли го учиш на български?

 - Да, опитвам се поне. – засмях се. – Наистина ли си купува книги от теб?

 - Вече пет и разглежда шестата. – със задоволство ми отвърна комшията. – Къде с думи, къде със знаци ми обясни, че ги иска за подаръци. - Амир, много добра идея, скъпи! – целунах моят човек, както го нарече чичо Христо, и погледнах с любопитство в чантата му.

 - Докато се разхождах за разбуждане и опознаване на околността, видях този мил човек да продава книги тук, на улицата. – започна разпалено да ми обяснява Амир. – Струва ми се, че масата му е малка и нестабилна. Можем да му подарим нова, по-добра. А книгите можем да ги подарим на всичките ти роднини и приятели. Не мислиш ли, че е по-добре, отколкото да се разхождаме до града и да търсим незнайно какво там.

 - Книгата винаги е най-добрият подарък за Коледа, прав си, скъпи! – ентусиазмът завладяваше и мен. - Дори нещо повече. Можем да предизвикаме и други хора от селото да си подаряват книги.

 - Винаги си била добро и умно момиче, Ася! – в този миг нямаше по-щастлив човек от комшията, който учителстваше много преди мен. – Помня, че си взе няколко книги от мен когато тръгваше преди година за Англия.

 - И аз помня. – вече разглеждах изложените книги. – Ще си взема няколко и сега. Обещавам ти, че ще продадеш всичко от тези два кашона, а ако имаме късмет може и много повече! Ще имаш ли гости за Коледа?

 - Не, миличка, от години в делници и празници съм сам. Децата и внуците все с нещо са заети, а и са надалече, а преди две години си отиде от този свят и леля ти Тина.

 - Разбрах тогава от мама. Много съжалявам! Заповядай на празника у нас! Познаваш цялата ми рода и всички ще ти се зарадват! – предложих спонтанно, а щом му казах за какво става дума, Амир сподели, че според него това е най-доброто.

 Чичо Христо през сълзи се съгласи. Ние с Амир се прибрахме у дома с пълни торби, без да показваме на нашите какво има в тях. А щом се стоплих влязох в групата на нашето село в Мрежата и призовах около хилядата ѝ членове с думите: “Нека тази Коледа да бъде приказна! Подарете на своите роднини и приятели, дори на себе си, книга, а на чичо Христо шанс да изживее едно вълшебство!” В този първи ден имаше малък отзвук, с няколко харесвания на поста. През уикенда петима съселяни се похвалиха в групата със своите книжни покупки. Това сякаш отприщи една вълна и за двата първи дни на новата седмица комшията ми се похвали с цели пет продадени кашона! Каза, че започнали да идват и хора от съседните села, дори от града. Направих нова група и кампанията ни получи името “Коледна приказка“. Доброто се предаде нататък и хора от цяла България започнаха да пускат снимки и видеа как си купуват книги от улични антикварни търговци. Идеята се прие наистина много добре и продължи до Нова Година, че и след нея. Ние с татко ти и чичо Христо бяхме най-щастливите хора на света тогава. Няма да забравя грейналите лица на всички в онази Бъдни вечер, а и по време на всички сбирки докато си тръгнем. Задушевните и забавни разговори, трепета на всички когато разопаковаха подаръците си и в ръцете им се озоваваше още една книга. Безбройните книжни постове из Мрежата и цялата онази любов. Мечтая си всяка Коледа да е толкова приказна!

 - Мамо, разказваш за дядото, който продава в книжарницата ли? – прошепва със сънен глас Алина, а аз мислех, че вече спи и си говоря сама.

 - Книжарница “Приказка“ беше създадена по идея на татко ти, Аля. И да, днес там продава своите, а и много други стари и нови книги чичо Христо, когото ти наричаш дядо. Тази Коледа отново благодарение на него ще бъдат зарадвани много хора.

 - И деца! – отбелязва умното ми момиченце. – А на мен коя книжка ще ми подарите с татко?

 - Тайна, мила моя. Дори книгите подаръци са тайна.

 - Мамо, а татко кога ще ме научи на хинду? Кога ще отидем в Пакистан?

 - Скоро, Аля, скоро. Ще отидем скоро четирима.

 - А аз християнка ли съм или мюсюлманка, мамо? – докато обмислях отговора си на вратата на детската стая се появи баща ѝ.

 - Питанката на татко! – приближи се и я целуна по челото за лека нощ Амир. – Когато пораснеш, ти ще си избереш коя религия да изповядваш. Която усетиш със сърцето си. До тогава ние с мама ще ти показваме празниците и традициите и на двете. Хайде, сега заспивай, за да имаш сили за игри утре!

 - Тате, може ли още един подарък за Коледа? – приседна в леглото Аля, въодушевена, сякаш нечула последните думи на Амир.

 - Какъв, хитрушо?

 - Да направите с мама една приказна книжарничка и в Лондон, за да имат и там хората откъде да си купуват вълшебни книги. – засмяхме се искрено и задружно с моя човек, обещавайки нова “Приказка” на Аля.