И така, както обеща, щурманът Рада тръгна в посока изток и то не с какво да е, а с една спасителна лодка, която успя да вземе от кораба „Конкурс“. Ах, да! Имаше и една надежда в душата си и се надяваше да открие, ако не мачта, то матроси или поне пасажери за дълго светско пътуване…   
            Лятото беше в разгара си, жегата непоносима. Нямаше капчица дъжд, нито полъх на вятър, нито дори облаче на небето. Въпреки това Рада беше упорита и опъна платната. После нахлузи на краката си някакви стари джапанки, къси панталонки и облече един шарен потник. Не обичаше шапки, но нямаше начин и тя сложи на главата си една бяла с козирка, а след това скри очите си от слънцето с черни очила. Преметна през рамо торба, пълна с пари и скочи като малко момиче в превозното си средство. Имаше намерение, там където отива, да намери и хора, и гориво за кораба. За съжаление слънцето препичаше толкова силно, че в побелялата глава на щурмана започнаха да се въртят едни врели некипели мисли, след като на хоризонта миражи от въздушни кули и перести бели облачета танцуваха не какво да е, а мазурка…     
             Рада виждаше вече успехите си и не обърна внимание на жегата, която от минута на минута ставаше непоносима, а вълнението мъртво. Скоро видя пресъхнали реки, напукани от сушата брегове и доста плитчини. Лодката изведнъж заседна и заби нос в дъното. Беше сбъркала пътя или така се беше размечтала, че вместо към морето, попадна в непозната местност. Наоколо нямаше никой и нищо друго, освен едно… тресавище. Някъде се разкрещяха гарвани, а в небето се появиха лешояди. Старият моряк се уплаши и изпусна торбата с парите. Финикийските знаци се пръснаха върху калта и бавно потъваха в нея. Лодката започна първо да пращи и дъските ù да се пропукват, после платната ù се скъсаха, а след това да се накланя встрани, докато накрая не заби нос в блатото. Добре, че щурманът скочи навреме и стъпи на нещо твърдо /май камък беше/, та се окопити бързо. Нямаше време за мислене, нямаше избор - трябваше да се връща и то на всяка цена!           
            Тръгна ей така – направо пеш и то боса, защото изгуби даже джапанките си в тинята, но пък знаеше - корабът я очакваше. Беше гладна, жадна, бедна и не „Конкурс“, а самата тя имаше нужда от спасение. Единствено нейният оптимизъм, който неведнъж ù помагаше, сега отново я крепеше и ù даваше сили да намери вярната посока през това затънтено място. Не ù беше никак лесно. Нападнаха я комари, хапеха я мухи, жилеха  я оси… И на всичкото отгоре беше длъжна да слуша концерта на квакащите жаби…
            Нощта бавно се спускаше и край Рада започнаха да се прокрадват тайнствени сенки. Мястото беше страшно и зловещо. Имаше чувството, че някой я дебне и ще я сграбчи за врата всеки момент. Не изгуби самообладание, а пое дълбоко въздух и кой знае защо запя изведнъж стара моряшка песен, но така обърка думите, че се получи нещо от рода на: “Триста дяволи се напъхали в бутилка ром и грозни вещици играли покер на върха на мачта от стъкло“… Когато се усети, Рада се изкиска с глас на дългогодишен пияница, а смехът ù уплаши всички таласъми наоколо. Блатото утихна, а водата любопитна да види какво става, се надигна бавно от тинята и върна невредима лодката на повърхността. Щурманът подскачаше от радост и с удоволствие скочи в нея. Предстояха нови изпитания и трябваше час по-скоро да се върне, за да разбере какво са свършили останалите живи моряци от кораба „Конкурс“…

Рая Вид, 03.08.2016