"Конкурс" - Някъде на изток
И така, както обеща, щурманът Рада тръгна в посока изток и то не с какво да е, а с една спасителна лодка, която успя да вземе от кораба „Конкурс“. Ах, да! Имаше и една надежда в душата си и се надяваше да открие, ако не мачта, то матроси или поне пасажери за дълго светско пътуване…
Лятото беше в разгара си, жегата непоносима. Нямаше капчица дъжд, нито полъх на вятър, нито дори облаче на небето. Въпреки това Рада беше упорита и опъна платната. После нахлузи на краката си някакви стари джапанки, къси панталонки и облече един шарен потник. Не обичаше шапки, но нямаше начин и тя сложи на главата си една бяла с козирка, а след това скри очите си от слънцето с черни очила. Преметна през рамо торба, пълна с пари и скочи като малко момиче в превозното си средство. Имаше намерение, там където отива, да намери и хора, и гориво за кораба. За съжаление слънцето препичаше толкова силно, че в побелялата глава на щурмана започнаха да се въртят едни врели некипели мисли, след като на хоризонта миражи от въздушни кули и перести бели облачета танцуваха не какво да е, а мазурка…
Рада виждаше вече успехите си и не обърна внимание на жегата, която от минута на минута ставаше непоносима, а вълнението мъртво. Скоро видя пресъхнали реки, напукани от сушата брегове и доста плитчини. Лодката изведнъж заседна и заби нос в дъното. Беше сбъркала пътя или така се беше размечтала, че вместо към морето, попадна в непозната местност. Наоколо нямаше никой и нищо друго, освен едно… тресавище. Някъде се разкрещяха гарвани, а в небето се появиха лешояди. Старият моряк се уплаши и изпусна торбата с парите. Финикийските знаци се пръснаха върху калта и бавно потъваха в нея. Лодката започна първо да пращи и дъските ù да се пропукват, после платната ù се скъсаха, а след това да се накланя встрани, докато накрая не заби нос в блатото. Добре, че щурманът скочи навреме и стъпи на нещо твърдо /май камък беше/, та се окопити бързо. Нямаше време за мислене, нямаше избор - трябваше да се връща и то на всяка цена!
Тръгна ей така – направо пеш и то боса, защото изгуби даже джапанките си в тинята, но пък знаеше - корабът я очакваше. Беше гладна, жадна, бедна и не „Конкурс“, а самата тя имаше нужда от спасение. Единствено нейният оптимизъм, който неведнъж ù помагаше, сега отново я крепеше и ù даваше сили да намери вярната посока през това затънтено място. Не ù беше никак лесно. Нападнаха я комари, хапеха я мухи, жилеха я оси… И на всичкото отгоре беше длъжна да слуша концерта на квакащите жаби…
Нощта бавно се спускаше и край Рада започнаха да се прокрадват тайнствени сенки. Мястото беше страшно и зловещо. Имаше чувството, че някой я дебне и ще я сграбчи за врата всеки момент. Не изгуби самообладание, а пое дълбоко въздух и кой знае защо запя изведнъж стара моряшка песен, но така обърка думите, че се получи нещо от рода на: “Триста дяволи се напъхали в бутилка ром и грозни вещици играли покер на върха на мачта от стъкло“… Когато се усети, Рада се изкиска с глас на дългогодишен пияница, а смехът ù уплаши всички таласъми наоколо. Блатото утихна, а водата любопитна да види какво става, се надигна бавно от тинята и върна невредима лодката на повърхността. Щурманът подскачаше от радост и с удоволствие скочи в нея. Предстояха нови изпитания и трябваше час по-скоро да се върне, за да разбере какво са свършили останалите живи моряци от кораба „Конкурс“…
Рая Вид, 03.08.2016
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радка Видьова Всички права запазени