- Познавам те...

- Наистина ли… та аз самата себе си не познавам, как може да твърдиш, че ме познаваш… Сега ако се усмихна, какво ще си помислиш? Че съм силна и въпреки болката се усмихвам или, че съм лицемерна и крия истинските си чувства и се усмихвам, въпреки че боли.

- Не  зная, ти ми кажи… за него ли те боли?

- Ти знаеш… нали ме познаваш.

- Но той те остави в деня на сватбата, а ти все още пазиш тази стара, мръсно-бяла, булченска рокля, която обличаш всеки ден… би трябвало да го забравиш.

- Той ще се върне…

- Пак се усмихваш, а боли… вече си стара… той никога няма да дойде. Прежали го и свали най-накрая тази рокля.

- Но ако я сваля ще изгубя спомена за него, а само това ме топли… Как ще живея без спомени… И знаеш ли, ти си само едно старо огледало и е време вече да те изхвърля и никога повече да не те поглеждам.